тишина, и тогава Бульона пристигна с още три стола. Много е силен Бульона. Попита дали столовете ни стигат, учителката заяви, че даже били в повече и вече нямало къде да застане човек от столове, че трябвало няколко стола да се изнесат и всички вдигнахме ръце и завикахме: „Госпожице, нека аз! Нека аз!“ Учителката обаче чукна с линийката си по котела и Бульона отнесе столовете, наложи се да ги вземе на два пъти.
— Наредете сега столовете — каза учителката. Тогава ние започнахме да нареждаме столовете, беше пълно със столове и се мотаеха навсякъде и учителката ужасно се ядоса; каза, че сме непоносими, сама нареди столовете срещу мивката и ни каза да седнем. Тогава Жоашен и Клотер започнаха да се блъскат, понеже искаха да седнат на един и същи стол в дъното на пералнята.
— Какво има пак? — попита учителката. — Знаете ли, че вече започва да ми омръзна?
— Това си е моето място — обясни Клотер. — В клас аз седя зад Жофроа.
— Може — каза Жоашен, — само че в клас Жофроа не седи до Алсест. Освен Жофроа да си смени мястото и ти да седнеш зад него. Иначе аз си седя до вратата.
— Аз нямам нищо против да си сменя мястото — каза Жофроа и стана, — обаче Никола трябва да ми освободи стола си, защото Рюфюс.
— Свършихте ли вече? — каза учителката. — Клотер! Марш в ъгъла!
— В кой ъгъл, госпожице? — попита Клотер. Вярно, че в клас Клотер винаги отива в един и същи ъгъл, онзи, дето е отляво на дъската, а в пералнята всичко е различно и Клотер още не е свикнал. Учителката обаче беше много нервна; тя каза на Клотер да не я разиграва, защото ще му пише някоя двойка, Клотер видя, че сега не е време да се прави на тарикат и си избра ъгъла, който е от другата страна на мивката. Там е малко тесничко, но като се посвие човек, успява да застане в ъгъла. Жоашен си седна доволен на стола в дъното, но учителката му каза:
— Не, драги мой, няма да ви се размине толкова лесно; я елате отпред, за да мога да ви наблюдавам.
Наложи се Йодес да стане, за да мине Жоашен, всички наставахме, за да могат двамата да се придвижат, учителката заудря силно по тръбите с линийката си и извика:
— Тихо! Седнете! Седнете! Чухте ли? Седнете1 Тогава вратата на пералнята се отвори и влезе директорът.
— Станете! — каза учителката.
— Седнете! — каза директорът. — Много хубаво, много хубаво! Поздравявам ви за шума! Чува се из цялото училище! Непрекъснато търчите из коридора, крещите, блъскате по тръбите! Отлично! Скоро родителите ви ще могат да се гордеят с вас, известно е, че човек започва с лошо поведение и свършва в затвора!
— Господин директоре — каза учителката, която е адски добра и винаги ни защищава, — малко са възбудени, понеже помещението не е пригодено за провеждане на часове, затова се получи малка суматоха, но сега вече ще стоят мирни.
Тогава директорът широко се усмихна и каза:
— Ама разбира се, госпожице, разбира се! Всичко ми е ясно. Освен това можете да успокоите учениците си; майсторите ми обещаха, че до утре класната им стая отново ще бъде в състояние да ги приеме, когато дойдат. Надявам се, че тази приятна новина ще ги умири.
Когато си тръгна, ние много се радвахме, задето всичко ще се нареди така добре, обаче учителката пи припомни, че утре е неделя.
СКРОМЕН СПОМЕН
Тази сутрин всички дойдохме на училище радостни и доволни, защото ще ни правят снимка на класа, а учителката каза, че тази снимка ще ни остане скромен, но скъп спомен за цял живот. Каза ни също да бъдем чисти и добре сресани.
Имах сума ти брилянтин по главата, когато пристъпих в двора, където си играем през междучасията. Всички приятелчета вече се бяха събрали, а учителката тъкмо се караше на Жофроа, задето е дошъл облечен като марсианец. Таткото на Жофроа е много богат и стане ли дума за някоя играчка, купува му я. Жофроа обясняваше на учителката, че твърдо искал да се снима в марсианско облекло, иначе щял да си отиде. Фотографът също беше тук с апарата си и учителката му каза да побърза, понеже иначе ще си загубим часа по аритметика. Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, заяви, че ще бъде жалко да пропуснем аритметиката, много я обичал и си бил решил всички задачи. Йодес, едно много яко приятелче, искаше да перне Анян по носа, обаче Анян е с очила и не можем да го бием толкова често, колкото ни се иска. Учителката се развика, че сме непоносими и ако продължаваме така, няма да има снимка и влизаме в час. Тогава фотографът каза:
— Хайде, хайде, спокойно, спокойно. Аз умея да разговарям с деца, ей сегичка ще се оправим.
Фотографът реши да застанем в три редици: първата редица да седи на земята, втората да стои от двете страни на учителката, която ще седи на стол, а третата да се покатери върху сандъци. Страхотни ги измисля тоя фотограф.
Отидохме за сандъци в училищното мазе. Беше много весело, защото вътре е доста тъмно, Рюфюс си сложи на главата една стара торба и викаше: „Ухуу! Аз съм призрак!“ После пристигна учителката. Явно беше малко ядосана, така че бързо се измъкнахме със сандъците. Само Рюфюс остана. Нали имаше торба на главата, не виждаше какво става и продължи да си вика: „Ухуу! Аз съм призрак.“ И когато учителката му смъкна торбата, Рюфюс здравата се учуди.
Щом излезе отново на двора, учителката пусна ухото на Рюфюс и се плесна по челото.
— Ама вие сте целите черни — рече тя.
Вярно, докато щуреехме из мазето, се бяхме поизцапали. Учителката хич не беше доволна, но фотографът я увери, че няма страшно, имаме време да се измием, а пък той ще подреди сандъците и стола за снимката. С изключение на Анян, само Жофроа не си беше омърлял лицето, понеже на главата му бе марсианският шлем, а той прилича на буркан.
— Видяхте ли — каза Жофроа на учителката, — ако и другите бяха дошли облечени като мен, всичко щеше да е наред.
Забелязах, че учителката има голямо желание да издърпа ушите на Жофроа, обаче бурканът й пречеше. Този марсиански костюм е голяма работа!
Върнахме се измити и сресани. Бяхме малко мокри, но според отографа това било без значение, нямало да си личи на снимката.
— Тъй — рече ни фотографът, — сега искате ли да зарадвате вашата учителка? Казахме, че искаме — ние си обичаме учителката, адски добричка е, когато не я ядосваме.
— Тогава — продължи фотографът — застанете мирно и тихо по местата си за снимката. Високите върху сандъците, средните на ръст — прави, по-дребничките — седнали.
Започнахме да се подреждаме, а фотографът се зае да обяснява на учителката, че успешната работа с деца просто изисква търпение, обаче тя не можа да го доизслуша. Наложи се да дойде да ни разтървава, понеже всички искахме да бъдем върху сандъците.
— Само аз съм висок тук! — викаше Йодес и избутваше всички, които искаха да се покатерят върху сандъците.
Жофроа обаче упорстваше, Йодес го перна по буркана и ръката ужасно го заболя. Наложи се неколцина от нас да свалят буркана от главата на Жофроа — беше се заклещил.
Учителката каза, че ни предупреждава за последен път, после влизаме в час по аритметика. Тогава решихме да се умирим и почнахме да си заставаме по местата. Жофроа отиде при фотографа и попита:
— Какъв е тоя апарат? фотографът се засмя и отвърна:
— Това е една особена кутия, мойто момче, сега от нея ще изскочи едно птиче.
— Старичка ви е машинката — рече Жофроа, — на мен татко ми купи апарат със сенник, с късофокусен обектив, телеобектив и с филтри, разбира се…
Фотографът май се поизненада, спря да се усмихва и каза на Жофроа да си върви на мястото.
— Поне фотоклетка имате ли? — попита Жофроа.
— За последен път ти казвам, върви си на мястото! — извика фотографът, който изведнъж нещо се бе
