зяпаше ме, мълчеше и ядеше шоколадови бонбони. И на мен адски ми се приядоха.
— Алсест — рекох аз, — ще ми дадеш ли един шоколадов бонбон?
— А бе ти да не си болен? — отвърна ми Алсест.
— Не е гот да постъпваш така, Алсест — казах аз.
Алсест заяви, че не бива да викам „гот“, натъпка си два шоколадови бонбона в устата и се сбихме.
Мама дотича начаса, хич не беше доволна. Разтърва ни, накара ни се и каза на Алсест да си върви. Стана ми кофти, че Алсест си отива, хубаво се забавлявахме двамата, но усетих, че няма смисъл да противореча на мама, тя явно не се шегуваше. Алсест се ръкува с мен, каза ми „доскоро“ и си тръгна. Обичам си го аз Алсест, той е приятелче.
Като видя как изглежда леглото, мама се развика. Истината е, че докато се биехме с Алсест, размазахме няколко шоколадови бонбона по чаршафите, имаше малко и по пижамата, и в косата ми. Мама ми каза, че съм непоносим, смени чаршафите, заведе ме в банята, изтърка ме с гъба с одеколон и ми облече чиста пижама — синята на черти. После ме сложи да си легна и ми нареди повече да не я безпокоя. Останах самичък и пак се зачетох в книжката с мечето. Лошият вълк изтърва мечето, понеже един ловец наби вълка, ама сега пък един лъв се канеше да изяде мечето, а то не виждаше лъва, понеже ядеше мед. От цялата тая работа съвсем взех да огладнявам. Понечих да извикам мама, но не исках да ми се кара — нали ми нареди да не я безпокоя, — затова станах и отидох да потърся нещо вкусно в хладилника.
В хладилника имаше сума ти вкусни работи. Ние вкъщи се храним добре. Награбих една пилешка кълка — студеното пилешко е вкусно, — парче сладкиш със сметана и бутилка мляко. Чух зад гърба си вик:
— Никола!
Ужасно се стреснах и изпуснах всичко. Мама беше влязла в кухнята и май не е очаквала да ме завари там. За всеки случай се разплаках — мама явно беше много ядосана. Обаче нищо не каза, заведе ме в банята, изтърка ме с гъба с одеколон и ми смени пижамата, понеже тази, с която бях, беше поизпръскана от млякото и сметаната. Мама ми облече червената пижама на квадратчета и ме изпрати да си легна бързо, защото трябваше да почисти кухнята.
Като си легнах пак, реших да не взимам отново книжката с мечето, което всичко живо искаше да изяде. Стига вече с това мече, заради него направих сума ти бели. Ама хич не беше забавно да седя така и да не правя нищо и реших да си порисувам. Взех каквото ми трябваше от татковия кабинет. Не посмях да пипам хубавите бели листове, върху чиито ъгли името на татко е отпечатано с лъскави букви, защото щяха да ми се карат — предпочетох някакви изписани от едната страна хартии, които сигурно нямаше да потрябват. Взех и старата писалка на татко, тя и без това е повредена.
Бързо-бързо се прибрах в стаята си и си легнах. Започнах да си рисувам разни страхотни неща: военни кораби, които стреляха с оръдия по самолети, които се взривяваха в небето, крепости, към които настъпваха сума ти хора, а отгоре сума ти хора ги замеряха с какви ли не работи, за да не могат да настъпват. Понеже от известно време не вдигах шум, мама дойде да види какво става и пак се развика. Истината е, че татковата писалка изпуска малко мастило, всъщност татко затова не я използва вече. Много е удобно, като се рисуват взривове, обаче аз цял се бях изплескал с мастило, бях изцапал и чаршафите, и покривката на леглото. Мама се ядоса, хич не й хареса и това, дето бях рисувал по точно тази хартия, понеже написаното на гърба на рисунките било нещо важно за татко.
Мама ме накара да стана, смени чаршафите, заведе ме в банята, изтърка ме с пемза, с гъбата и с остатъка от шишето с одеколон и ми облече една стара таткова риза вместо пижама — вече нямах чиста пижама.
Вечерта докторът дойде да ме преслуша, аз му се изплезих, той ме потупа по бузата и ми каза, че вече съм здрав и мога да стана.
Обаче днеска вкъщи явно ни е тръгнало на болести. Докторът заяви, че мама не изглежда добре и й препоръча да си легне и да пази диета.
ВЕСЕЛОТО ПРЕКАРВАНЕ
Днес следобед бях тръгнал за училище, ама срещнах Алсест и той ми каза:
— Я да не ходим на училище, а?
Аз му заявих, че не е хубаво да не се ходи на училище, че учителката няма да бъде хич доволна, че според татко човек трябва да бъде трудолюбив, за да постигне нещо в живота и да стане летец, че ще разочаровам мама и че не е красиво да се лъже. Алсест ми отвърна, че следобед ще имаме аритметика, тогава аз се навих и не отидохме на училище.
Вместо към училище, затичахме се в обратната посока. Алсест се задъха и не можеше да ме догони. Имайте предвид, че Алсест е дебел и все яде, така че не го бива много в бягането, а аз съм страхотен на четирийсет метра — толкова е дълъг училищният двор.
— Побързай, Алсест — казах аз.
— Не мога повече — отвърна Алсест, изпухтя няколко пъти и спря.
Аз му рекох, че е по-разумно да не стоим тук, защото може татковците и майките да ни видят и да ни накажат да не ядем десерт, а има и училищни инспектори, които ще ни затворят в килии и ще седим вътре на хляб и вода. Като чу това, Алсест страхотно се ободри и така се затича, че не можех да го настигна.
Спряхме доста далеч, подминахме дори бакалницата на господин Компани, който е много любезен, мама купува от него ягодовия конфитюр, пък той е адски щур, понеже не е с костилки като кайсиевия.
— Тука вече сме си добре — рече Алсест, извади бисквити от джоба си и започна да яде, бил огладнял, понеже обядът му се стръскал от тичането.
— Ти хубаво се сети, Алсест — казах аз, — като си помисля как приятелчетата се мъчат с аритметиката в училище, иде ми да се разкикотя!
— И на мен — каза Алсест и двамата се разкикотихме. Като свършихме да се кикотим, попитах Алсест какво ще правим сега.
— Ами знам ли — рече Алсест, — да отидем на кино.
Това също беше хубаво хрумване, само че нямахме пари. Като си преровихме джобовете, открихме канап, топчета, два ластика и трохи. Трохите не ги запазихме — те бяха в джоба на Алсест и той ги изяде.
— Чудо голямо — казах аз, — даже да не отидем на кино, как ли би им се искало на другите да бъдат сега с нас!
— Тъй ами — добави Алсест, — аз и без това нямах особено желание да гледам „Отмъщението на шерифа“.
— Да, бе — допълних и аз, — някакъв си там каубойски филм.
Минахме покрай киното и разгледахме снимките. Даваха и анимационно филмче.
— Я да отидем в градината — предложих аз, — ще направим топка от хартия и ще се упражняваме с нея.
Алсест отвърна, че би било хитро, обаче в градината има пазач, а ако ни види, той ще ни пита защо не сме на училище, ще ни отведе в килии и ще ни погоди номера с хляба и водата. При тази мисъл Алсест начаса огладня и извади от чантата си сандвич със сирене. Продължихме да вървим по улицата и след като си изяде сандвича, Алсест ми каза:
— Виж, на другите в училище не им е до смях!
— Вярно — рекох, — пък и е късно вече да отидем, ще ни накажат. Почнахме да зяпаме витрините. Алсест обстойно ми разясни всичко, изложено на витрината на месарницата, после взехме да се кривим пред парфюмерията — там има огледала, — обаче се махнахме, защото хората вътре ни гледаха и явно ни се чудеха. От витрината на часовникаря разбрахме колко е часът — беше още съвсем рано.
— Еха — казах аз, — колко още има да се забавляваме, докато се приберем вкъщи. Бяхме се изморили от ходене и Алсест предложи да отидем в запустелия двор, там никой не влиза и можем да седим на земята. В запустелия двор е гот, залисахме се, като замеряхме с камъни консервени кутии. Като ни се втръснаха камъните, седнахме и Алсест почна да яде сандвич с шунка — последния, който си носеше в чантата.
— В училище — рече Алсест — сега решават ли, решават разни задачи.
— Не — казах аз, — сега трябва да е междучасието.
