— Много важно, ти падаш ли си по междучасията? — попита Алсест.
— А, къде ти! — отвърнах аз и се разплаках.
Тъй де, какво пък, хич не е хубаво да седим тука самички, нищо да не можем да правим и да се крием, и хем нали аз настоявах да отидем на училище, нищо, че ще решаваме задачи — ако не бях срещнал Алсест, сега щях да съм в междучасие и да си играя на топчета и на стражари и апаши, а на топчетата съм направо върхът.
— А бе ти защо плачеш? — попита ме Алсест.
— Ти си виновен, че не мога да си играя на стражари и апаши — казах му аз. Алсест се обиди и заяви.
— Не съм те молил да идваш с мен, пък и ако не беше се навил да дойдеш, и аз щях да отида на училище — ти си виновен!
— Така ли? — попитах аз Алсест, също както татко пита господин Бледюр, един съсед, дето все се закача с татко.
— Така — отвърна Алсест, също както господин Бледюр отвръща на татко. И се сбихме — също като татко и господин Бледюр.
Като спряхме да се бием, заваля и тичешком се измъкнахме от запустелия двор, понеже вътре няма къде да се скрием от мокротията, а мама ме е предупреждавала да не стоя под дъжда, пък аз почти винаги слушам мама.
Двамата с Алсест се приютихме при витрината на часовникаря. Валеше силно, бяхме съвсем сами на цялата улица, хич не беше весело. Така изчакахме да стане време, за да се приберем у дома.
Като се върнах вкъщи, мама ми каза, че съм доста бледичък и изглеждам изморен, ако искам, утре да не ходя на училище, обаче аз отказах и мама много се учуди.
Така де, утре двамата с Алсест ще разправяме на съучениците колко весело сме си прекарали и ще има да ни завиждат!
ГОСПОДИН БОРДЬОНАВ МРАЗИ СЛЪНЦЕТО
Не разбирам защо господин Бордьонав твърди, че мрази хубавото време. Така де, хич не е щуро, като вали. Е, не че и тогава човек не може да се забавлява. Аз например обичам да цапам в канавката, да вдигам глава нагоре и да ловя с уста дъждовните капки, пък и у дома е приятно, понеже е топло, играя си с електрическото влакче, а мама вари какао и приготвя сладкиши. Обаче като вали, не ни пускат да слизаме на двора през междучасието. Ей затова не разбирам господин Бордьонав — нали и той има полза от хубавото време, след като през междучасието е длъжен да ни възпитава.
Днеска например времето беше екстра, имаше сума ти слънце и междучасието беше страхотно, още повече че от три дни все валеше и трябваше да си седим в клас. Слязохме на двора в редички, както всяко междучасие, господин Бордьонав ни каза: „Свободно“ и веселбата почна.
— Ще играем на стражари и апаши! — извика Рюфюс, неговият татко е полицай.
— Я не се занасяй — каза Йодес, — ще играем футбол.
И те се сбиха. Йодес е много силен и обича да удря приятелчетата по носа, а Рюфюс е приятелче и той го удари по носа. Рюфюс не очакваше това, дръпна се назад, бутна Алсест, който тъкмо ядеше сандвич с конфитюр, сандвичът падна на земята и Алсест се развика. Господин Бордьонав дотича, разтърва Йодес и Рюфюс и ги наказа да стоят в ъгъла.
— Ами моя сандвич кой ще ми го върне? — попита Алсест.
— И ти ли искаш да отидеш в ъгъла? — засече го господин Бордьонав.
— Не, аз си искам сандвича с конфитюр — каза Алсест.
Господин Бордьонав се зачерви и започна да диша шумно през носа, така прави, като е ядосан, но не успя да си довърши разговора с Алсест, защото Мексан и Жоашен се бяха сбили.
— Върни ми топчето, ти не играеш честно! — викаше Жоашен и дърпаше вратовръзката на Мексан, а Мексан му биеше шамари.
— Какво става тук? — попита господин Бордьонав.
— Жоашен не умее да губи мъжки, затова вика, ако искате, ще го перна по носа — предложи Йодес, който се беше приближил.
Господин Бордьонав учудено изгледа Йодес:
— Ти не беше ли в ъгъла?
— Ей, вярно бе — каза Йодес и се върна в ъгъла, а Мексан беше станал целият червен, понеже Жоашен не пускаше вратовръзката му, така че господин Бордьонав ги прати и двамата в ъгъла при другите.
— Ами моят сандвич с конфитюр? — попита Алсест, който ядеше сандвич с конфитюр.
— Нали ядеш сандвич с конфитюр! — каза господин Бордьонав.
— Че какво от това! — извика Алсест. — За междучасието си нося четири сандвича и искам да си изям четири сандвича!
Господин Бордьонав не успя да се ядоса, защото топката го уцели по главата — бух!
— Кой направи това? — извика господин Бордьонав, като си разтриваше челото.
— Никола беше, господине, видях го — каза Анян.
Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме особено, понеже е гаден обаждач, ама нали носи очила, та не можем да го удряме толкова често, колкото ни се иска.
— Гаден обаждач такъв — извиках аз, — ако не беше с очила, щях да ти фрасна един!
Анян ревна да плаче, каза, че бил много нещастен и щял да се самоубие, и се затъркаля по земята. Господин Бордьонав ме попита вярно ли е, че аз съм хвърлил топката, а аз отвърнах, че е вярно, че сме си играели на ловец и дивеч и не съм успял да уцеля Клотер, ама не съм виновен, понеже дивечът ми не е бил господин Бордьонав.
— Няма да допусна да играете такива груби игри! Прибирам топката! Ти отивай в ъгъла! — каза ми господин Бордьонав.
Аз му казах, че това изобщо не е справедливо, Анян ми се изплези доволен и щастлив и си тръгна с учебника. Анян не играе през междучасията, а си взима учебника и си преговаря уроците. Той Анян си е луд!
— Ами как ще се разберем за сандвича с конфитюр? — попита Алсест. — Сега ям третия сандвич, междучасието свършва, предупреждавам ви, че един сандвич не ми достига!
Господин Бордьонав тъкмо се канеше да му отговори, но не успя — жалко, май смяташе да каже на Алсест някои интересни неща. Не успя да му отговори, защото Анян се търкаляше по земята и пищеше жестоко.
— Какво пак? — попита господин Бордьонав.
— Жофроа! Бутна ме! Очилата ми! Умирам! — каза Анян, говореше точно като в един филм, който гледах наскоро, там едни хора бяха в подводница, която не можеше да изплува, и хората се отърваха, обаче подводницата се скапа.
— Няма такова нещо, господине, не беше Жофроа, Анян си падна сам, той не може да ходи — обади се Йодес.
— А бе ти защо се бъркаш? — рече Жофроа. — Никой не те пита, аз го бутнах, какво толкова?
Господин Бордьонав се развика на Йодес да се върне в ъгъла и каза на Жофроа да върви с него. След това събра от земята Анян, на когото му течеше кръв от носа между сълзите, и го замъкна към амбулаторията, а Алсест вървеше подире им и опяваше нещо за сандвича си с конфитюр.
Ние пък решихме да поиграем футбол. Тъпото беше, че големите вече играеха футбол из двора, а ние не се разбираме особено добре с тях и често се бием. Тоя път в двора — с тия две топки и с тия два мача — просто нямаше начин.
— Остави тая топка, гаден дребосък — рече един от големите на Рюфюс, — тя е наша!
— Не е вярно! — извика Рюфюс и вярно, не беше вярно.
Един от големите вкара гол с топката на малките, големият шамароса Рюфюс, а Рюфюс го ритна по пищяла. Ние така се бием с големите — те ни удрят шамари, а ние ги ритаме по пищялите. В случая бъркотията беше пълна, всичко живо се биеше и се вдигаше адски шум. Въпреки шума обаче чухме как изкрещя господин Бордьонав, който тъкмо се връщаше от амбулаторията с Анян и Алсест.
