мама да излиза от стаята.
— Майка му се събуди — обърна се мама към татко.
Не изглеждаше доволна и попита дали това е подходящ час за завръщане след служебна вечеря.
— Какво толкова — каза татко, — не е много късно.
— Единайсет часа и петдесет и осем минути — заявих гордо аз, понеже винаги съм обичал да помагам на татко и на мама.
— Майка ти все измисля хубави подаръци — рече татко на мама.
— Много уместно е точно сега да обсъждаме майка ми, и то пред детето — отвърна мама, която явно не се шегуваше, а после ми каза, че нейното момче трябва да си легне и да се наспинка хубаво.
Прибрах се в стаята си, чух как татко и мама нещо си поговориха и започнах да спинкам в дванайсет часа и четиринайсет минути.
Събудих се в пет часа и седем минути; съмваше се — жалко, понеже сега цифрите на часовника не светеха толкова ярко. Аз не бързах да ставам, понеже не беше учебен ден, обаче ми хрумна да помогна на татко, който се оплаква, че началникът му вечно се оплаквал, че татко отивал със закъснение на работа. Изчаках малко и в пет часа и дванайсет минути отидох в стаята на татко и мама, където извиках:
— Татко! Съмна се! Ще закъснееш за работа!
Татко доста се стресна, но тоя път не беше опасно като на стълбите, понеже си беше в леглото и нямаше как да падне. Иначе си изглеждаше съвсем като паднал. Мама също се събуди изведнъж и попита:
— Какво има? Какво става?
— Часовникът — каза татко. — Май се било съмнало.
— Да — казах аз. — Пет и петнайсет е, скоро ще стане и шестнайсет.
— Браво — каза мама, — иди сега да си легнеш пак, вече сме будни.
Отидох да си легна пак, но се наложи да се върна още три пъти — в пет и четирийсет и седем, в шест и осемнайсет и в седем и две минути, докато татко и мама станат най-после.
Седяхме на масата за закуска и татко извика на мама:
— Скъпа, побързай с кафето, ще закъснея, вече пет минути чакам.
— Осем — казах аз, мама дойде и ме изгледа особено.
Като сипваше кафето в чашите, разля малко по мушамата, понеже й трепереше ръката. Дано мама да не е болна.
— За обяд ще се върна рано — каза татко. — Сега ще цъфна пръв.
Попитах мама как така татко ще цъфне, но тя ми каза да не се занимавам с това и да отида да си поиграя вън. Май за пръв път ми се случи да съжаля, че не съм на училище — искаше ми се приятелчетата да видят моя часовник. Единствен Жофроа е идвал с часовник веднъж — беше взел часовника на татко си, един такъв голям, с капак и с верижка. Адски щур беше часовникът на таткото на Жофроа, ама Жофроа май го беше взел без разрешение, та беше станало гадно и повече не видяхме часовника. Жофроа сподели с нас, че изял такъв бой, та за малко и него да не го видим повече.
Отидох до Алсест, едно приятелче, живее наблизо, дебел е и все яде. Знам го, че става рано, понеже закусва продължително.
— Алсест! — извиках пред тях. — Алсест! Ела да видиш какво си имам! Алсест излезе с една кифла в ръка и с друга в устата.
— Имам си часовник! — казах му аз и си вдигнах ръката току пред парчето кифла, което стърчеше от устата му.
Алсест изкриви очи, преглътна и каза:
— Гот, бе!
— Точен е, има си стрелка за варене на яйца и свети през нощта — обясних аз.
— А отвътре как изглежда? — попита ме Алсест. Не ми беше хрумнало да надникна вътре.
— Чакай — каза Алсест и изтича в къщата. Излезе отново с друга кифла и с ножче.
— Дай си часовника — каза ми Алсест, — ще го отворя с ножчето. Знам как, отварял съм часовника на татко.
Дадох часовника на Алсест и той се зае да го ръчка с ножчето. Аз се изплаших да не го счупи и му казах:
— Върни си ми часовника.
Алсест обаче не искаше, беше изплезил език и се напрягаше да отвори часовника; аз понечих да си го взема със сила, ножчето се плъзна по пръста на Алсест, Алсест извика, часовникът се отвори и падна на земята в девет часа и десет минути. Още си беше девет и десет, когато се прибрах у дома, плачейки. Часовникът вече не работеше. Мама ме прегърна и ми каза, че татко ще оправи всичко. Когато татко си дойде за обед, мама му даде часовника.
Татко завъртя винтчето за навиване, погледна мама, погледна часовника, погледна и мен и накрая ми каза:
— Слушай, Никола, този часовник вече не може да се поправи. Обаче нищо не ти пречи да си играеш с него, тъкмо напротив — така вече няма нужда да го пазиш, а и пак си стои красиво на ръката ти.
Изглеждаше толкова доволен, мама също изглеждаше толкова доволна, че нямаше как и аз да не съм доволен.
Сега часовникът ми показва винаги четири: хубав час, тъкмо за ядене на шоколадови пасти, освен това цифрите продължават да си светят през нощта, Страхотен подарък ми направи баба!
ПРАВИМ ВЕСТНИК
През междучасието Мексан ни показа подарък от кръстницата си: печатница. Това е кутия със сума ти гумени букви, те се наместват в една щипка и човек може да нареди така която дума си поиска. После това нещо се натиска върху мастилен тампон — също като онези в пощата, после върху хартия и думите излизат печатни, също като във вестника, дето го чете татко и все се кара, понеже мама му измъква страниците с роклите, рекламите и съветите за готвене. Адски щура е тая печатница на Мексан!
Мексан ни показа какво е направил досега с печатницата. Извади от джоба си три листчета, а на тях сума ти пъти и във всички посоки беше написано „Мексан“.
— Много по-красиво е отколкото на ръка — каза Мексан и наистина си беше така.
— Ей, момчета — обади се Рюфюс, — я да направим вестник, а?
Идеята беше адски щура и всички се навихме, дори Анян, който е любимец на учителката и обикновено не играе с нас през междучасията, а си преговаря уроците. Той Анян си е луд!
— Ами как ще наречем вестника? — попитах аз.
Тоя път работата се запъна. Едни искаха да го наречем „Страшни“, други — „Победител“, трети — „Великолепни“ или „Безстрашни“. Мексан настояваше да го кръстим „Мексан“ и се обиди, когато Алсест заяви, че това име било тъпо и той предпочитал вестникът да се нарича „Вълшебна“ като месарницата до тях. Решихме да измислим заглавието по-нататък.
— А какво ще има във вестника? — попита Клотер.
— Ами същите неща като в истинските вестници — каза Жофроа. — Разни там новини, снимки, картинки, разказчета за крадци и убити и курсовете на Борсата.
Ние си нямахме представа какви са тия курсове на Борсата. Жофроа пък ни обясни, че били едни ситни цифрички и татко му се интересувал най-много от тях. Ама на Жофроа не бива много да му се вярва: той е ужасен лъжец и не се знае какво приказва.
— Снимките няма как да ги печатам — рече Мексан. — Печатницата ми е само с букви.
— Можем обаче да слагаме картинки — предложих аз. — Аз знам как се рисува замък с хора, които го нападат, дирижабли и самолети, които хвърлят бомби.
— Аз пък рисувам карти на Франция с всичките департаменти — каза Анян.
— А аз веднъж нарисувах мама как си слага ролки на косата — обади се Клотер, — обаче мама ми скъса рисунката. Иначе татко си умря от смях, като я видя.
— Много хубаво — заяви Мексан, — само че ако задръстите всичко с вашите тъпи драсканици, няма да има място да отпечатаме нещо интересно във вестника.
