Жофроа.
— А пък ти си един лъжец! — рекох аз.
— Ще ти бия един шамар — каза ми Жофроа.
— Никола, ако искаш, аз мога да ти подържа фотоапарата — предложи Алсест. Тогава аз му дадох апарата, като му казах да внимава — не ми беше приятно, понеже целите му пръсти бяха в масло и се тревожех да не му се изплъзне.
Започнахме да се бием, а Бульона — той ни е възпитател, ама всъщност не се казва така — пристигна тичешком и ни разтърва.
— Какво става пак? — попита той.
— Ами Никола се бие с Жофроа — обясни Алсест, — понеже фотоапаратът му си няма ракета за през нощта.
— Не говорете с пълна уста — каза Бульона, — и въобще за какъв фотоапарат става дума?
Тогава Алсест му даде апарата, а Бульона заяви, че изпитва желание да го прибере.
— О, недейте, гос’дине! Моля ви се, недейте! — извиках аз.
— Добре — каза Бульона, — оставям ви го, само че ме погледнете хубаво в очите. Бъдете послушен и не се бийте повече, ясно ли е?
Аз казах, че ми е ясно и попитах дали може да го снимам. Бульона май много се изненада.
— Искате да ме имате на снимка? — попита той.
— О, да, гос’дине! — отвърнах аз и Бульона се засмя, а като се засмее, изглежда добричък.
— Хе-хе — рече той, — хе-хе! Добре де, ама побързай, че трябва да ударя звънеца за края на междучасието.
После Бульона застана мирно насред двора, като си пъхна едната ръка в джоба, а другата си сложи на корема. Единият му крак беше малко по-напред и гледаше надалеко. Мексан ми изброи четири крачки, погледнах Бульона през прозорчето, беше адски смешен. Щрак! Направих снимката и той отиде да бие звънеца.
Вечерта, когато татко се върна от работа у дома, аз му казах, че искам да ги снимам с мама.
— Слушай, Никола — каза ми татко, — уморен съм, прибери този апарат и ме остави да си прочета вестника.
— Ама че си груб — рече му мама, — защо не зарадваш детето? За него тези снимки ще бъдат чудесни спомени.
Татко въздъхна дълбоко, застана до мама и аз изщраках последните шест снимки от лентата. Мама ме целуна и ми каза, че съм нейният сладък фотограф.
На другия ден татко взе лентата — каза, че трябва да я проявят. Наложи се да чакам сума ти дни, за да излязат снимките, а аз просто нямах търпение. Обаче вчера вечерта татко ги донесе.
— Не са лоши — каза татко, — особено тия от училище с другарчетата ти и този тук, с мустаците… Тези, дето ги направи вкъщи а малко тъмни, обаче са най-забавни!
Мама дойде да види снимките, а татко й ги показваше и разправяше:
— Брей, ама как само те е изкарал синът ти!
Татко се кискаше, а мама взе снимките и каза, че е време да вечеряме. Само не мога да разбера защо мама така си промени отношението. Сега твърди, че татко бил прав — това не било играчка за малки момчета. Даже прибра фотоапарата отгоре върху гардероба.
ФУТБОЛ
Бях в запустелия двор с приятелчетата: Йодес, Жофроа, Алсест, Анян, Рюфюс, Клотер, Мексан и Жоашен. За приятелчетата не знам дали съм ви говорил, обаче няма начин да не съм ви казвал за запустелия двор. Страхотен е; има консервени кутии, камъни, котки, парчета дърво и кола. Колата е без колела, ама ние добре се забавляваме с нея: викаме „бръм, бръм“, играем си на автобус, на самолет — направо върхът!
Тоя път обаче не бяхме дошли да си играем с колата. Щяхме да играем футбол. Алсест има топка и ни я дава, стига да го направим вратар, понеже мрази да тича. Жофроа пък — нали татко му е много богат — пристигна облечен като футболист, с червено-бяло-синя фланелка, бели гащета с червена ивица, с футболни чорапи, с наколенници и страхотни обувки с шипове отдолу.
Всъщност от наколенници щяха да имат нужда по-скоро другите, защото Жофроа е, както казва чичкото по радиото, силов играч. Най-вече заради обувките.
Разпределихме задачите в отбора. За вратар сложихме Алсест, защитници щяха да бъдат Йодес и Анян. Йодес не пуска никого, много е як и стряска всички; и той е доста силов! Анян го поставихме там да не пречи, освен това всички избягват да го блъскат и да го удрят: носи очила и като заплаче, иди се оправяй. За полузащитници избрахме Рюфюс, Клотер и Жоашен. Те трябваше да прехвърлят играта към нас, нападателите. Бяхме само трима нападатели, понеже не достигаха хора, ама пък страхотни: Мексан, който има дълги крака с изпъкнали мръсни колена и тича адски бързо, аз, защото бия силно шутове — бам! И накрая Жофроа с неговите обувки.
Получи се отбор за чудо и приказ.
— Почваме ли? Почваме ли? — извика Мексан.
— Подай, бе! Подай! — извика Жоашен.
Падна голяма веселба, а после Жофроа се обади:
— Ей, момчета! Срещу кого играем? Трябва ни противник.
Вярно, Жофроа беше прав: можем да си правим колкото искаме пасове — няма ли врата да забиеш топката, не е гот. Предложих да съставим два отбора, но Клотер заяви: „Да делим отбора? Никога!“ И без това щеше да е, както като играем на каубои — никой не иска да бъде противник.
После се появиха ония от другото училище. Ние хич не ги обичаме ония от другото училище: всичките са тъпи. Идват често в запустелия двор и се бием, понеже ние викаме, че дворът си е наш, те разправят, че си бил техен, и става гадно. Тоя път обаче се зарадвахме, като ги видяхме.
— Ей, момчета! — казах аз. — Ще играете ли футбол с нас? Имаме топка.
— Да играем с вас? Я стига смехории! — отвърна един от тях, кльощав, с червени коси, също като на леля Кларис, ама нейните почервеняха миналия месец и мама ми обясни, че е ходила на фризьор и това било боя.
— Кое е смехория, глупак такъв? — попита Рюфюс.
— Смехория е шамарът, дето ще го изядеш от мен! — отговори оня с червената коса.
— Освен това — обади се един едър с много зъби — махайте се оттук, запустелият двор е наш!
Анян искаше да си върви, обаче ние не се навихме.
— Ще прощаваш — рече Клотер, — запустелият двор си е наш; а вас просто ви е страх да играете футбол с нас. Нашият отбор е страхотен!
— От страх потен! — каза едрият с многото зъби и всичките се разкискаха, та и аз с тях, понеже беше смешно.
После Йодес удари с юмрук по носа един дребосък, който си мълчеше. Дребосъкът обаче бил брат на едрия с многото зъби и стана гадно.
— Я опитай пак, да те видя — рече едрият с многото зъби на Йодес.
— А бе ти луд ли си? — попита дребосъкът, който се беше хванал за носа, а Жофроа изрита кльощавия, дето имаше коса като на леля Кларис.
Почнахме да се бием всички с изключение на Анян, който плачеше и викаше: „Очилата ми! Аз съм с очила!“ Беше адски щуро и по едно време дойде татко.
— Чак у нас се чува как крещите, хулиганчета такива! — изкрещя татко. — Никола, знаеш ли колко е часът?
После татко хвана за яката тъпия шишко, с който си разменяхме шамари.
— Пуснете ме — развика се тъпият шишко. — Ще ви обадя на татко, той работи в данъчното и ще ви съсипе с данъци!
Татко пусна тъпия шишко и каза:
— Добре, хайде стига! Късно е, родителите ви сигурно се безпокоят. Освен това защо се биете? Не
