— Вижте — каза Анян, — те не си стоят в ъгъла!
Господин Бордьонав явно наистина се ядоса, затича се към нас, но не можа да стигне, понеже се подхлъзна върху сандвича с конфитюр на Алсест и падна.
— Браво — каза Алсест, — ха така, изпотъпчете ми сандвича с конфитюр, пък да видим какво ще стане!
Господин Бордьонав се изправи, потърка си панталона и цялата му ръка стана в конфитюр. Ние бяхме започнали отново да се бием и междучасието беше адски гот, обаче господин Бордьонав си погледна часовника, отдалечи се с куцане и удари звънеца. Междучасието свърши.
Докато се строявахме, пристигна Бульона. Бульона е друг възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а понеже на кръгчетата мазнина в бульона им казват очи, ние си му викаме Бульона. Това са го измислили онези от горните класове.
— Е, драги Бордьонав — рече Бульона, — избута ли криво-ляво?
— Както обикновено — отвърна господин Бордьонав. — Какво да ти кажа, просто се моля да вали. Като стана сутрин и видя, че времето е хубаво, изпадам в отчаяние!
Направо не мога да разбера защо господин Бордьонав твърди, че мрази слънцето!
МАХАМ СЕ ОТ КЪЩИ
Махнах се от къщи! Играех си в хола, бях съвсем послушен и само дето съборих едно шише мастило върху новия килим, а мама дойде и ми се накара. Тогава аз се разплаках, казах, че ще се махна и че ще им е много мъчно за мен, а мама каза:
— То взе да става късно, я да отида да напазарувам.
И излезе.
Качих се в стаята си да си събера нещата, които ще ми трябват, след като се махам от къщи. Взех си чантата и сложих в нея червената количка, дето ми я подари леля Йоложи, локомотива от влакчето, дето се навива с пружина, и товарния вагон, само той ми е останал, другите вагони са счупени, и едно парче шоколад, което си бях запазил от следобедната закуска, взех си касичката, защото, знам ли, може да ми потрябват пари — и излязох.
Добре че мама я нямаше, сто на сто щеше да ми забрани да се махна от къщи. Като се озовах на улицата, се затичах. На мама и татко ще им бъде много тежко, ще се върна по-късно, когато остареят като баба, и тогава ще имам голям самолет, голяма кола и собствен килим, върху който ще мога да си изливам мастило, и те адски ще се радват, че ме виждат пак.
Тичайки, стигнах до къщата на Алсест, Алсест ми е приятелче, знаете, дето е много дебел и все яде, може да съм ви споменавал за него. Алсест си седеше на прага пред къщи и ядеше меденка.
— Къде си тръгнал? — попита ме Алсест и отхапа голямо парче от меденката. Обясних му, че съм се махнал от къщи и му предложих да дойде с мен. Казах му:
— Ще се върнем след сума ти години адски богати, ще си имаме самолети и коли и татковците и майките ще бъдат толкова доволни да ни видят отново, че никога вече няма да ни се карат.
На Алсест обаче не му се идваше.
— А бе ти луд ли си — рече ми той, — за довечера майка е сготвила кисело зеле със сланина и колбаси, не мърдам оттука.
Тогава аз се сбогувах с Алсест, а той ми махна със свободната си ръка — с другата тъпчеше меденката в устата си.
Свих зад ъгъла и се поспрях. Като гледах Алсест, бях огладнял и си изядох парчето шоколад, та да посъбера сили за дългия път. Исках да замина далеч, далеч, да отида в Китай или в Аркашон където ходихме миналата година през ваканцията, дотам разстоянието е голямо и има море и миди. Обаче за да отида толкова далеч, трябваше да си купя кола или самолет. Седнах на ръба на тротоара, счупих касичката и си преброих стотинките. Честно казано, не стигаха нито за кола, нито за самолет, така че влязох в една сладкарница и си купих шоколадов еклер, който беше извънредно вкусен.
Като си изядох еклера, реших да продължа пеша — щеше да ми отнеме повече време, ама какво от това, нали не бързах нито за вкъщи, нито за училище. Чак сега се сетих за училище и си помислих, че утре учителката ще каже на класа: „Бедният Никола е заминал съвсем самичък много далече и ще се върне много богат, ще си има кола и самолет.“ После всички ще говорят за мен, ще се безпокоят и Алсест ще съжалява, че не е тръгнал с мене. Адски щуро.
Продължих да вървя, обаче взех да се изморявам, пък и бавничко напредвах — не са ми много дълги краката, за разлика от краката на моя приятел Мексан, ама нали няма начин той да ми услужи с тях. Това ме подсети за друго: мога да помоля някое приятелче да ми услужи с колелото си. Тъкмо минавах пред къщата на Клотер. Клотер има много щуро колело, жълто, лъскаво, тъпото при него е, че хич не е услужлив.
Позвъних на вратата на Клотер и ми отвори той.
— Я, Никола! Какво искаш?
— Колелото ти — рекох аз и Клотер ми затвори вратата.
Аз позвъних отново и понеже Клотер не отваряше, задържах пръста си на звънеца. Чух как вътре майката на Клотер викаше:
— Клотер! Иди най-поел е да отвориш вратата!
Клотер отвори вратата, обаче май не се зарадва, че ме вижда пак.
— Трябва ми колелото ти, Клотер — рекох му аз. — Махнах се от къщи, на татко и на мама ще им бъде мъчно, ще се върна много богат след сума ти години и ще си имам кола и самолет.
Клотер ми отговори да намина пак при него, като се върна много богат — тогава щял да ми продаде колелото си. Предложението на Клотер не ми вършеше работа, но реших, че има смисъл да намеря стотинки, така ще мога да купя колелото на Клотер. Клотер си пада по стотинките.
Запитах се откъде ли да намеря стотинки. Не можех да работя, беше четвъртък.1 Помислих си, че няма да е зле да продам играчките, които си носех в чантата: колата на леля Йоложи и локомотива с единствения товарен вагон, нали останалите вагони са счупени. Видях от другата страна на улицата магазин за играчки и си казах, че може да проявят интерес към колата и към влакчето ми. Влязох в магазина, един много любезен господин ми се усмихна широко и ме попита:
— Искаш да си купиш ли нещо, момченце? Топчета? Или топка? Обясних му, че нищо няма да купувам, а искам да му продам играчки, отворих чантата и сложих колата и влакчето на земята пред тезгяха. Любезният господин се наведе, огледа ги, доби учуден вид и рече:
— Ама, мойто момче, аз не купувам играчки, аз продавам.
Тогава аз го попитах откъде взима играчките, които продава, просто да знам.
— Ама, ама, ама — отвърна той, — аз не ги взимам, купувам ги.
— Тогава купете тези тук — казах му аз.
— Ама, ама, ама — повтори пак господинът, — ти не ме разбра, аз че ги купувам, купувам ги, ама не от тебе, на тебе ти ги продавам, купувам ги от производители, а ти… Така де…
Млъкна и след малко добави:
— По-късно ще разбереш, като пораснеш.
На този господин не му беше ясно, че като порасна, няма да ми трябват стотинки — нали ще бъда много богат и ще имам кола и самолет. И се разплаках. Господинът адски се притесни, разрови се зад тезгяха, даде ми една количка и ми каза да си вървя, понеже вече било късно и щял да затваря, а клиенти като мен били много изтощителни в края на работния ден. Тръгнах си от магазина с влакчето и с две колички и бях адски доволен. Вярно, беше станало доста късно, стъмняваше се и нямаше вече никой по улиците, и аз се затичах. У дома мама ми се скара, понеже закъснях за вечеря.
Щом е така, тоя път няма грешка: утре се махам от къщи. На татко и на мама ще им бъде много тежко, ще се върна след сума ти години, ще бъда богат и ще си имам кола и самолет!
НОСЪТ НА ЧИЧО ЙОЖЕН
Днес следобед в училище ме заведе татко. Обичам да ходим с него, понеже често ми дава стотинки да си купувам разни работи.
