— Писалка? — предложи Йодес.
Клотер обаче се опъна. Клотер е най-слабият ученик в класа и заяви, че нямало да му бъде приятно учителката да му пише слаби оценки с писалка, за която е дал свои пари.
— До нас — каза Рюфюс — има магазин за подаръци. Продават страхотни неща; там сигурно ще открием каквото ни трябва.
Това беше умно — решихме след училище всички заедно да отидем до магазина.
Като стигнахме до магазина, се спряхме да разгледаме витрината — страхотно. Имаше сума ти върховни подаръци: разни статуйки, особено нагърчени стъклени купи, гарафи също като онази вкъщи, дето никога не я използваме, сума ти вилици и ножове и даже стенни часовници. Най-красиви бяха статуите. Имаше една с един чичко по гащета, който се опитваше да спре два ядосани коня; друга представляваше дама, която стреляше с лък; лъкът беше без тетива, обаче толкова хубаво направен, че все едно си я имаше. Тази статуя много подхождаше на един лъв със забита стрела в гърба, който си влачеше задните лапи. Имаше също два тигъра, целите черни, които вървяха напред с широки крачки, фигурки на скаути, кученца, слонове и един господин вътре в магазина, който ни гледаше и имаше разтревожен вид.
Щом влязохме в магазина, господинът тръгна насреща ни и размаха ръце.
— Хайде, хайде — каза той, — вървете си! Тук не е място за игри!
— Не сме дошли на майтап — рече Алсест. — Искаме да купим подарък.
— Подарък за учителката — добавих аз.
— И имаме стотинки — обади се Жофроа.
Анян извади от джоба си петте хиляди двеста и седем франка и ги пъхна под носа на господина, който каза:
— Добре; само няма да пипате нищо.
— Това колко струва? — попита Клотер и взе два коня от тезгяха.
— Полека! Остави това. Чупливо е! — извика господинът, който се безпокоеше съвсем правилно, понеже Клотер е адски несръчен и много чупи. Клотер се обиди и върна статуята обратно, а господинът едва успя да улови някакъв слон, който Клотер бутна с лакът.
Ние обикаляхме и разглеждахме, а господинът тичаше из магазина и викаше: „Не, не пипайте! Ще го счупите!“ На мен ми дожаля за тоя господин. Кой знае колко е дразнещо да работи човек в магазин, където всичко е чупливо. После господинът ни помоли да се съберем всички в средата на магазина с ръце зад гърба и да му кажем какво искаме да купим.
— Можете ли да ни предложите нещо адски щуро за пет хиляди двеста и седем франка? — попита Жоашен. Господинът се поогледа, после извади от една витрина двама цветно боядисани скаути — ама направо като истински. Такова хубаво нещо не бях виждал дори на стрелбището, като бях на панаира.
— Ето това ще ви струва пет хиляди франка — каза господинът.
— По-евтино е, отколкото бяхме предвидили — рече Анян.
— На мен по ми харесват конете — каза Клотер.
Клотер понечи отново да вземе конете от тезгяха; господинът обаче го изпревари, прибра си ги и не ги пускаше.
— Е — каза господинът, — какво става, взимате ли скаутите?
Той явно не се шегуваше и ние се навихме. Анян му даде петте хиляди франка и си тръгнахме със скаутите.
На улицата почнахме да обсъждаме кой да вземе подаръка до утре и да го даде на учителката.
— Аз ще го взема — каза Жофроа, — понеже дадох най-много пари.
— Аз съм първенец на класа — каза Анян, — аз ще дам подаръка на учителката.
— Ти си натегач — каза Рюфюс.
Анян се разплака и каза, че бил много нещастен, обаче не се затъркаля по земята както обикновено, понеже държеше скаутите и не искаше да ги счупи. Докато Рюфюс, Йодес, Жофроа и Жоашен се биеха, на мен ми хрумна да определим с хвърляне на ези-тура кой ще даде подаръка. Отне ни доста време, изгубихме две монети в дупката на канала и накрая спечели Клотер. Ние доста се притеснихме, понеже Клотер чупи много и се страхувахме, че подаръкът може да не стигне до учителката. Дадохме скаутите на Клотер и Йодес му каза, че ако ги счупи, носът му много ще пострада. Клотер заяви, че ще внимава и пое към тях с подаръка в ръце, като стъпваше полекичка, изплезил език. С останалите двеста и пет франка си накупихме сума ти пасти, на вечеря не ни се ядеше и майките и татковците ни се изплашиха да не би да сме болни.
На другия ден всички пристигнахме доста разтревожени в училище, но се зарадвахме, като видяхме Клотер със скаутите в ръце.
— Тая нощ не съм спал — каза ни Клотер. — Страх ме беше да не би статуята да падне от нощното шкафче.
В клас непрекъснато зяпах Клотер, който не откъсваше поглед от подаръка — беше го пъхнал под чина си. Адски му завиждах, понеже Клотер щеше да даде подаръка на учителката, тя щеше да бъде доволна и да го целуне, а Клотер щеше да се зачерви целият — когато е доволна, нашата учителка е много хубава, почти толкова хубава, колкото мама.
— Какво криеш под чина си, Клотер? — попита учителката. После се приближи ядосана до чина на Клотер.
— Хайде — каза учителката, — дай го!
Клотер й даде подаръка, учителката го изгледа и каза:
— Колко пъти съм ви забранявала да носите гадости в училище! Прибирам това нещо до края на часовете и ще те накажа!
Не можахме дори да си вземем обратно парите — Клотер се подхлъзна пред самия магазин и скаутите се счупиха.
РЪКАТА НА КЛОТЕР
Клотер настъпил у дома червеното си камионче, паднал и си счупил ръката. На нас ни стана много мъчно, понеже Клотер е приятелче, пък и аз го знам неговото червено камионче: адски щуро, фаровете му светеха, а сега, след като Клотер го е настъпил, според мен няма да могат да го оправят.
Искахме да отидем на гости на Клотер, само че майка му не ни пусна да влезем. Обяснихме й, че сме негови приятелчета и се познаваме добре, обаче майка му ни каза, че Клотер трябвало да си почива и тя също ни познавала добре.
Затова адски се зарадвахме, като видяхме Клотер днес в училище. Ръката му висеше в нещо като пешкир, завързан около врата му, също като във филмите, когато ранят героя — във филмите героя все го раняват в ръката или в рамото, артистите, дето играят героите във филмите, би трябвало вече да са наясно с тая работа и да внимават.
Бяхме почнали занятия още преди половин час и Клотер отиде да се извини на учителката, а пък тя, вместо да му се скара, каза:
— Радвам се да те видя отново, Клотер. Много смело е, че идваш на училище с гипсирана ръка. Надявам се, че вече не те боли.
Клотер здравата се ококори: той е най-слабият ученик в класа и не е свикнал да слуша такива работи от учителката, особено когато закъснее. Клотер си стоеше така със зяпнала уста, а учителката му каза:
— Иди да седнеш на мястото си, моето момче.
Когато Клотер седна, започнахме да го разпитваме: дали го е боляло, какво е това твърдото около ръката му, казахме му също, че адски се радваме да го видим отново; учителката обаче се развика да оставим другарчето си на мира, не искала да използваме случая и да нарушаваме дисциплината.
— Ха сега де — рече Жофроа, — вече не може човек да си поговори с приятелчетата… Учителката го наказа да стои в ъгъла и Клотер се разкикоти.
— Ще направим диктовка — каза учителката.
Извадихме си тетрадките и Клотер се опита да измъкне неговата от чантата само с една ръка.
— Да ти помогна — рече Жоашен, който седеше до него.
— Я се разкарай — отвърна Клотер. Учителката хвърли поглед към Клотер и му каза:
— Не, ти недей, моето момче; почивай си.
