Клотер спря да рови в чантата си и взе да се озърта тъжно, все едно му е мъчно, че няма да пише диктовката. Диктовката беше страхотна, с цял куп думи като „хризантема“ — тука всички направихме грешки — и „двусемеделни“: това само Анян го написа правилно, а той е първенец на класа и любимец на учителката. Всеки път, като имаше гадна дума, поглеждах Клотер, а той се кикотеше. После би звънецът за междучасието. Клотер стана пръв.
— Може би е по-добре да не слизаш на двора с тази ръка — каза учителката. Клотер взе да се озърта също както за диктовката, ама още по-мрачно, и рече:
— Според доктора трябва да излизам на чист въздух, иначе може да ми стане съвсем зле.
Учителката се съгласи, само трябвало да внимава. Пусна Клотер да мине пръв, да не би да го бутнем по стълбите. Преди да слезем на двора, учителката ни наставлява сума ти време: каза ни да бъдем предпазливи, да не играем груби игри и да пазим Клотер да не се нарани. Колко минути изгубихме така от междучасието, ние си знаем. Щом най-сетне слязохме на двора, потърсихме Клотер: той си играеше на прескочи-кобила с децата от един друг клас, а те всичките са тъпи и ние не ги обичаме.
Събрахме се около Клотер и взехме да го разпитваме. Клотер адски се възгордя, че му обръщаме такова внимание. Питахме го дали си е счупил червеното камионче. Той каза, че го счупил, обаче му дали сума ти подаръци, като го глезели, докато бил болен: сега си имал платноходка, комплект за игра на дама, две колички, влакче и цял куп книги, които щял да размени за други играчки. Освен това ни каза, че всички били адски любезни с него: докторът всеки път му носел бонбони, татко му и майка му преместили телевизора в неговата стая и му давали да яде все разни вкусотии. Стане ли дума за ядене, Алсест, едно приятелче, дето все яде, веднага огладнява. Той извади от джоба си голямо парче шоколад и го захапа.
— Дай малко, а? — рече Клотер.
— Няма — отвърна Алсест.
— Ами ръката?… — посочи я Клотер.
— Дреме ми — отвърна Алсест.
Клотер наистина се ядоса и взе да вика, че всички използвали, че му е счупена ръката, и нямало да се държат така с него, ако можел да раздава тупаници като останалите. Клотер викаше толкова силно, че възпитателят пристигна тичешком.
— Какво става тук? — попита възпитателят.
— Той използва, че ръката ми е счупена — каза Клотер и посочи Алсест с пръст. Алсест хич не беше доволен; опита се да го каже, ама нали беше с пълна уста, само плюеше пръски шоколад и нищо не му се разбираше.
— Не ви ли е срам — обърна се възпитателят към Алсест — да се възползвате от физическия недостатък на вашия другар? Отивайте в ъгъла!
— Ха така! — рече Клотер.
— Че то какво излиза — каза Алсест, след като най-после успя да преглътне шоколада, — той се прави на смахнат и си чупи ръката, а аз да го храня, тъй ли?
— Вярно бе — обади се Жофроа, — а сме му казали нещо, а са ни пратили в ъгъла; тая ръка почва да става досадна!
Възпитателят ни загледа с адски тъжни очи и ни заговори тихо, тихо, също като татко, когато обяснява на мама, че се налага да отиде на сбирка с приятелите, с които е карал военната си служба.
— Вие сте безсърдечни — каза ни възпитателят. — Зная, че сте още малки, но поведението ви наистина ме огорчава.
Възпитателят млъкна и после изрева:
— Всички в ъгъла!
Всички отидохме в ъгъла, дори Анян; на него му се случи за пръв път, та не знаеше как става и ние му показахме. Стояхме си всички в ъгъла — разбира се, без Клотер. Възпитателят го погали по главата и го попита боли ли го ръката; Клотер каза, че доста го боляла и тогава възпитателят отиде да се погрижи за един от горните класове, който беше хванал един от долните и удряше с него друг от горните. Клотер ни погледа, като се кикотеше, и отиде пак да си играе на прескочи-кобила.
Хич не бях доволен, като се прибрах у дома. Татко си беше вкъщи и ме попита какво ми е, а аз изкрещях:
— Не е честно пък! Защо и аз да не мога да си счупя ръката? Татко ме загледа с широко отворени очи, а аз си отидох в стаята да си страдам самичък.
ПРАВИМ ТЕСТ
Тази сутрин не сме на училище, обаче няма нищо щуро, понеже трябва да отидем до диспансера да ни прегледат и да се разбере дали не сме болни или пък луди. На всички в класа ни раздадоха по едно листче, което да дадем на татковците и на майките си, а на него пишеше, че трябва да се явим в диспансера с удостоверенията си за ваксинация, с майките и ученическите си бележници. Учителката ни каза, че ще правим „тест“. Тест се прави, като карат човека да си рисува разни неща, и така си проличава луд ли е, или не.
Когато пристигнах с мама в диспансера, Рюфюс, Жофроа, Йодес и Алсест вече бяха там и не им беше до смях. Честно казано, мен винаги ме е страх от местата, където има доктори. Обикновено са бели и миришат на лекарства. Приятелчетата бяха там с майките си с изключение на Жофроа, който си има много богат татко и беше дошъл с Албер, шофьора на татко си. После се появиха Клотер, Мексан, Жоашен и Анян с майките си и Анян плачеше адски шумно. Една много любезна леличка, цялата в бяло, повика майките, взе от тях удостоверенията за ваксинация и каза, че докторът скоро ще ни приеме, да не бъдем нетърпеливи. Ние хич не бяхме нетърпеливи. Майките почнаха да разговарят помежду си, галеха ни по косите и разправяха колко сме били сладки. Шофьорът на Жофроа излезе навън да търка грамадната си черна кола.
— Моя — обясняваше майката на Рюфюс — просто не мога да го накарам да яде; ужасно е нервен.
— При моя е обратното — отвърна майката на Алсест, — става ужасно нервен, когато не яде.
— Според мен — разправяше майката на Клотер — доста ги претоварват в училище. Направо безумие; моят едва се справя. Навремето…
— О, не зная! — каза майката на Анян. — Моят никак не се затруднява, скъпа госпожо; разбира се, то си зависи от децата. Анян, ако не спреш да плачеш, ще те набия пред всички!
— Може и да не се затруднява, скъпа госпожо — отвърна майката на Клотер, — но ако не греша, горкото момче ми се струва доста неуравновесено!
На майката на Анян хич не й харесаха думите на майката на Клотер, но не успя да отговори нищо, понеже се появи леличката в бяло, заяви, че ще започваме и трябвало да се съблечем. Тогава на Анян му стана лошо. Майката на Анян се развика, майката на Клотер се разкикоти и пристигна докторът.
— Какво става тук? — каза докторът. — Тия сутрешни прегледи на ученици винаги са жив ужас! Кротко, деца, иначе ще се обадя на вашите учители да ви накажат. Събличайте се, бързо!
Съблякохме се и беше доста особено да стоим така чисто голи пред всичко живо. Всяка майка оглеждаше приятелчетата на другите майки и всичките майки имаха същия вид, както изглежда мама, когато е отишла да купува риба и обяснява на продавача, че рибата не е прясна.
— Добре, деца — каза леличката в бяло, — минете в съседната стая; докторът ще ви прегледа.
— Искам да си стоя при мама! — извика Анян, който сега беше облечен само с очила.
— Тъй — рече леличката в бяло. — Можете да влезете с него, госпожо, но се опитайте да го успокоите.
— Моля-моля! — обади се майката на Клотер. — Щом госпожата може да влезе заедно със сина си, не виждам защо и аз да не вляза с моя!
— Аз искам и Албер да дойде! — извика Жофроа.
— Ти си шашав, бе! — каза Йодес.
— Я повтори — каза Жофроа и Йодес го перна по носа.
— Албер! — извика Жофроа и шофьорът пристигна тичешком едновременно с доктора.
— Невероятно! — каза докто рът. — Преди пет минути на един му беше лошо, сега на друг му тече кръв от носа; това вече не е диспансер, а полесражение!
