— Да боядисаме… По дяволите, какво четеш?… Дай ми го! — запита Лари Пакстън, скочи от стола и издърпа дебелия документ от ръцете на видимо обезпокоения агентпилот.
— Исках да попитам, как ще ги държиш толкова дълго, за да го направиш? — изръмжа Уошак на Хенри Лайтстоун, който се смееше толкова захласнато, че сълзи се стичаха по лицето му, докато той и другите членове на екипа „Браво“ наблюдаваха как техният командир обезумяло разгръща копието на Уошак. — Всички паяци имат осем крака, нали? Значи четирима от нас ще трябва да държат по два крака, докато друг…
— Тук в наръчника на инспекторите по опазване на околната среда пише, че безскрупулните търговци често боядисват краката на — какво? — старите кафявокраки гигантски тарантули. Предполагам, за да ги пробутат на наивните купувачи като екзотичен и опасен червенокраквид… Обаче също пише, че червенокраките в действителност са много по-оранжево червеникави — отбеляза техническият агент Майк Такахара и вдигна поглед от екрана на лаптопа си. — Дали пък не споменават нещо за нас, безскрупулни или наивни трябва да бъдем?
— Бих се обзаложил на каквото и да е, че най-малко един от нас ще бъде ухапан — обади се Уошак.
— Томас може и да е прав, приятели — съгласи се Такахара, продължавайки да разглежда инструкциите. — Тук също пише, цитирам: „Всички тарантули имат змийски зъбци, но определени подвидове са по-агресивни от други. Всъщност за някои се знае, че дебнат и нападат човек, ако ги предизвикаш.“ Чудя се дали това означава…
— Няма да държа краката на никакви гигантски паяци, Пакстън — предупреди Дуайт Стоунър, огромният бивш нападател на „Оукланд“. — Ако трябва ще прибирам цял ден питони обратно в клетките им, но няма да рисувам лентички върху тарантули. Всичко това ми звучи като работа за командир на екип. И наистина, не че ме интересува чак толкова, но все пак колко големи са тези неща?
— Според наръчника, толкова. — Майк Такахара разтвори пръстите на дясната си ръка колкото успя и после отпусна върховете им върху близката маса.
— Господи!
— Знаете ли? — Хенри Лайтстоун най-накрая се успокои достатъчно, за да разгледа разгънатата карта на Орегон. — Всъщност там може да бъде много забавно за такава операция?
— Ох, така ли? — измърмори скептично Дуайт Стоунър. — Какво значи това?
— Спомняш ли си моя приятел Боби ла Грейндж?
— Да, разбира се. Той е от тези мъже, които трудно се забравят. Мислиш ли, че не си спомням колко дяволски близо бях до смъртта при онази операция на Каймановите острови.
— Е, преди няколко месеца получих писмо от него. Пише, че на тях със Сюзан им писнало от влагата, хлебарките и търговците на наркотици и Джъстин сериозно обмислял да си купи лодка, за да потърси онази малка медицинска сестра. Спомняш си я, нали, Пакстън… онази, която си мислеше, че си много привлекателен?
— О, да, спомням си я много добре. — Пакстън вдигна поглед към небето. — И колко годишно е сега онова момче?
— Мисля, някъде на тринадесет.
— Май е по-добре Боби да си го заключи вкъщи и да блокира банковата му сметка, а не да духва от Източния бряг. В противен случай ще стане дядо много по-скоро, отколкото е очаквал — обяви командирът на екип „Браво“, после отново се зарови в документа.
— Мислиш ли, че град Логърхед в провинцията Джаспър, Орегон, е много далеч?
Долната челюст на Лари Пакстън увисна.
— Майтапиш ли се?
— Не, ако тази карта е вярна. Боби пише, че мястото е в покрайнините на малкото градче Логърхед, на около половин час път с кола от езерото Логърхед. А според картата определено и двете са в провинцията Джаспър. Така че ако чета това нещо правилно, ние ще трябва да действаме на около двадесет мили или почти толкова от неговото място. Което, ако не друго, означава, че винаги ще имаме къде да се помотаем, да пием бира и мързелуваме около домашно приготвените ястия.
— Това ще е страхотна сделка — кимна Пакстън доволно, после отново се върна на инструкцията, твърдо решен да разбере как се боядисват краката на паяците.
— Една минутка. — Дуайт Стоунър погледна подозрително Лайтстоун. — Това е същият образ, който ни покани на разкошната си нова яхта и после духна, така ли? Какво ви кара да си мислите, че той ще ни позволи да се доближим до него и семейството му или ще ни разреши да останем в новото му ранчо?
— Няма проблеми. — На лицето на Лайтстоун се появи щастлива усмивка. — Боби не е стиснат тип. И освен това според писмото му двамата със Сюзан са използвали огромната си застраховка, за да закупят това райско местенце. Така че трябва да е много щастлив, след като е уредил живота си. Особено когато единственото, за което трябва да се притеснява сега, е да не би Джъсти да подуе коремите на местните момичета.
— Само не му споменавай, че когато пристигнем в града, мястото ще гъмжи от отровни змии и гигантски паяци — напомни му Стоунър.
— Уф, точно така! — възкликна Уошак. — Знаеш ли, цялата тази работа започва да ми прилича на филм. Напомня ми за „Фобията“ или нещо подобно, където един млад лекар и семейството му се преместват в малък град в провинцията и невероятни страшни тарантули от Южна Америка се изтърсват от дърветата и пращат всеки, когото ухапят, смъртоносно в ковчега.
Хенри Лайтстоун се строполи на пода, почти задушен от смях, докато Лари Пакстън се взираше недоверчиво в своя агентпилот.
— Това е само твой провал, Пакстън — измърмори злобно Стоунър. — Предупредих те, че ще прехвърлим границата с тази твоя идея за септичната яма.
— Мой провал? Какво искаш да кажеш? — попита Лари Пакстън и го погледна огорчено. — Кой викаше: „По дяволите правилата, трябва да изработим тези момчета?“ — Всъщност мисля, че успя. — Майк Такахара вдигна поглед от екрана на компютъра и изгледа продължително командира на екипа „Браво“. — Искаш ли да разбереш какво пише тук за австралийските тигрови змии?
— Не, не искам да знам какво пише в проклетия ти компютър за австралийските тигрови змии — сопна се Лари Пакстън и захвърли наръчника. — Защо трябва да знам? Ако зависеше само от мен, можеш да заложиш значката си, че аз — наблегна той, — ние няма да купуваме или продаваме някакви проклети тигрови змии, каквито и по дяволите да са те. И то поради простия факт, че всичко, в което е включено името „тигър“, е опасно като дявола. Що се отнася до този документ, не ме интересува какво нарежда Халахан. Ние няма да купуваме или продаваме нищо опасно за моята кожа освен малката обикновена неотровна североамериканска змия. Ако трябва, ще ги боядисаме, за да изглеждат опасни. Но що се отнася до тази операция, аз ви казвам… О, няма значение какво казвам — продължи командирът на тайния екип, преди някой да успее да отговори. — Това, което искам да знам, е, къде изпратиха Халахан и Мур екип „Чарли“. И то толкова бързо и тайно?
— Три към едно, че е някъде на топло — измърмори Стоунър.
— И залагам десет долара, че не е свързано с нашите змии и паяцидобави Уошак.
— Разбира се, че не е — гневно отбеляза Пакстън. — Халахан няма да възложи операцията в някакъв склад, пълен с проклети змии, паяци и Бог знае какво още друго по средата на зимата в изоставената от Господ област на Орегон на някакъв екип от новобранци, които ще хленчат и ще се тюхкат като плачещи бебета, ако само една гадинка се измъкне.
— Ох, ох, чуйте това, момчета — изсмя се Хенри Лайтстоун.
— Мисля, че старият Пакстън го прави, за да ни мотивира.
— Дяволски си прав — процеди през стиснати зъби Пакстън.
— Това е, за да мотивира лидерите, които трябва да вдъхновяват тълпата. Особено, когато всичко, което правите, е да хленчите, когато от време на време повлека дребните ви задници на операция.
— Мразя да те разстройвам, приятелю — вметна небрежно Лайтстоун, — но наистина не мисля, че ще има някакво „влачене“ в тази операция. Всичко е малко странно дори за федералното правителство. Имам предвид, кой нормален човек ще ни възложи операция в склад с влечуги насред Орегон, когато се предполага, че лошите момчета търгуват в Ногалес? Господи, полетите със самолет ще…
