твоите приятели определено се нуждаете. — Той се поколеба за момент, после продължи: — Смятам, че мога да разговарям с племето за една цена от хиляда долара общо за седемте гердана, ако могат да се намерят толкова. Но не е съвсем сигурно.
— Цената е приемлива.
— В този случай — добави замислено Мъдреца — моята цена ще бъде петдесет долара.
— За повече горещ шоколад, та да поглезиш твоя дух?
Старецът не пропусна сарказма в гласа на Уинтърсоул.
— Зимата ще бъде студена и не винаги духът може да стопли тялото — обясни той, взирайки се в слабите си ръце.
— А какво ще кажеш за данъците? Старецът вдигна рязко прошарената си глава.
— Какво за тях?
— Сигурно ти се свиди честната подялба с правителството за техните… духовни усилия?
— Силно вярвам в разделението на църквата и държавата, особено когато работят едновременно, за да бръкнат в джобовете ми — отвърна разгневено Мъдреца. После погледна подозрително към непознатия. — Не си един от онези проклети подлеци, данъчните агенти, нали?
Уинтърсоул се усмихна.
— Не мисля, че биха искали някой като мен в тяхното правителство — отговори той, като наблегна на думата „тяхното“, и старецът мигновено се отпусна.
— И вие не харесвате тези федерални правителствени типове?
— Да кажем просто, че имаме някои различия.
— Аха. — Мъдреца поклати глава. — Е, не е зле да сте мъж на мира и да не използвате техните дяволски методи. Така ли е?
— Кой е казал, че съм миролюбив? — отговори Уинтърсоул грубо. — Беше прав, когато каза, че съм ловец. Но не споменах коя е любимата ми плячка.
Мъдреца се взря отново в тайнствените сиви очи.
— Знаеш ли, синко? — Старецът се усмихна заговорнически. — Може би не те прецених правилно.
— Нима?
— Може би не си толкова тъмен, колкото си помислих.
— Какво означава това?
— Нищо — захили се Мъдреца. — Понякога ние, пророците, мислим как да помогнем на приятелите си за проблемите им.
— Като спомена за проблеми — върна се Уинтърсоул на вълнуващия го въпрос, — кога смяташ, че можеш да доставиш герданите? Приятелите ми и аз искаме да започнем лова колкото се може по- скоро.
Старецът сви рамене.
— Възможно е да ги получа още тази вечер, но… — подхвана той колебливо, като посочи малкия ресторант с почернялата си набръчкана ръка. — Сигурен съм, че няма да ги донесат тук.
— Не, разбира се, че няма — веднага се съгласи неговият събеседник. — Къде искаш да се срещнем?
— Има една странноприемница, издигната около страхотно огромно дърво близо до Грийк Логърхед, в края на улица „Брендиуайн“. Там е местният център за срещи, ресторантът и пощата. Нарича се „Смъртоносен огън“. Знаеш ли я?
Уинтърсоул въздъхна.
— Мисля, че ще успея да я намеря.
— Ще се срещнем там тази вечер, в пет часа — нареди Мъдреца. — Обичам да вечерям рано. По- полезно е за храносмилането на моята възраст. Жената, която държи мястото, може да ни нахрани. И ако й харесаш, може и да подхвърли автентичните талисмани.
— Тази жена може ли да различава истинските талисмани на апахите?
— Разбира се, че може. — Мъдреца грабна белия си бастун, измъкна се от сепарето и се взря в тъмните очила на Уинтърсоул. — Тя е вещица.
15.
Специалните агенти Лари Пакстьн, Хенри Лайтстоун и Дуайт Стоунър стояха до входа на склада на „Америкън Еърлайнс“ в Медфорд, Орегон, и се взираха обезумяло в трите двуметрови квад-ратни палети с шперплатови сандъци, струпани на високи купчини.
От тяхната позиция, някъде около шест метра от товара, агентите преброиха минимум седемдесет и два сандъка с размери 60 на 80 на 30 сантиметра, всичките с пробити многобройни малки дупки, здраво стегнати със стоманени ленти и покрити отвсякъде с яркочервени предупредителни надписи.
От мястото си Пакстън, Лайтстоун и Стоунър лесно можеха да прочетат надписите:
И най-заинтригуващият от всички надписи:
— Как могат да пишат, че сандъците са чупливи? — Стоунър пристъпи напред, за да ги огледа по- отблизо. — Те са от два сантиметра дебел шперплат и вероятно са използвали неколкостотин винта за всяка една палета. Човече, тези неща изглеждат сякаш са били направени за транспортиране на артилерийски снаряди.
— Де да бяхме такива късметлии — измърмори Лайтстоун.
— Момчета, някой от вас случайно да е Лари Пакстън? — отчаяно попита един пребледнял униформен служител от склада, който бързаше към тях с папка в ръка.
— Ами…
— Казаха ми, че човек на име Лари Пакстън ще бъде тук в един часа с камион „Райдър“ и още няколко души, за да си вземат тези неща. — Служителят бързо разтвори папката и извади химикалка.
— Един часът е и това със сигурност прилича на камиона „Райдър“.
Значи вие сте хората, затова, ако обичате, да се подпишете тук.
— Не искате ли да видите някакъв документ за самоличност?
— Пакстън се вторачи във фактурата за транспортиране, сякаш беше смъртната му присъда. Накрая, след като присви очи и поклати тъжно глава, той издраска името си върху формуляра.
— Господине, искате ли да знаете самата истина — попита служителят, като почти издърпа формуляра от ръката на Пакстън.
