— Наистина не ми пука какво пише на шофьорската ви книжка. Вие се разписахте за тези неща, така че всичките са ваши.
Мъжът бързо измъкна долното копие и го подаде на Пакстън.
— Между другото — добави той доволно. — Искате ли да знаете какво казаха пилотите, когато се приземиха тук след целия този полет с проклетите неща?
— Не, не — заклати отново глава Пакстън. — Вероятно ще се почувстваме още по-зле.
— Няма съмнение — измърмори Стоунър.
Без да обръща внимание на огромния си партньор, Пакстън се обърна към вече хилещия се служител.
— Може би не желаете да вкарваме камиона вътре в хангара. Ще го върнем до вратата, така че колегите ви да успеят да…
— Хей, не се притеснявай. Можете да паркирате камиона си точно до онези палети и да товарите — бързо ги уведоми служителят.
— Аз бих, уф… се радвал да ви помогна, но трябва да бързам, че закъснях. Имам среща с моята… съпруга за обяд. Така че давайте и товарете, но после да затворите вратата на хангара. Управителката е вътре в кабинета си, но да ви кажа, не мисля, че ще излезе, докато не си отидете.
Тримата агенти стояха пред склада и наблюдаваха как служителят бърза към сградата на терминала, скача в една кола и след това с голяма скорост излиза от паркинга.
— Чудя се дали наистина има съпруга? — размишляваше Лайтстоун.
— Или дали това наистина е неговата кола? — добави Стоунър.
— Какво, по дяволите, ви става, момчета? — запита Пакстън.
— Да не мислите, че тоя образ излъга за обяда със съпругата си и побягна само защото в неговия склад има няколко змии и паяци?
— Аз бих го направил — изсумтя Стоунър.
— И аз — съгласи се Лайтстоун.
— Е, докато вие, плачльовци, влезете там и измислите как да натоварим тези неща — съобщи Пакстън, — аз ще отида да взема камиона.
Двамата агенти изчакаха търпеливо по местата си, докато командирът на екип „Браво“ предпазливо върна камиона на половината разстояние до задръстения вход на склада — все още на около три метра от палетите.
— Така е добре! — извика Стоунър и после се обърна към Лайтстоун: — Не е разумно да му позволяваме да се приближава повече.
— Да, без майтап.
Пакстън скочи от камиона и се втренчи в двамата си подчинени.
— Е, всичко ли изчислихте? — запита той.
— Да — отговори Стоунър.
— Добре. Аз ще остана до вратата, за да съм сигурен, че никой няма да… — Пакстън направо си глътна думите, когато една огромна ръка го сграбчи за ризата и вдигна 70-килограмовото му туловище на около тридесет сантиметра от пода.
— Не приемай това като неподчинение — изръмжа Дуайт Стоунър, впил поглед в разширените очи на Лари Пакстън, и бавно отпусна огромните си ръце, докато обувките на неговия шеф докоснат земята. — Приеми го като положителна критика. Да не споменавам каква възможност ти се отваря да демонстрираш лидерството си — добави Лайтстоун.
Тридесет секунди по-късно, съгласявайки се с мърморене, че трябва да поделят труда си за тази особена задача, тримата федерални агенти вкупом доближиха сандъците.
— В коя мислиш, че са паяците? — прошепна Стоунър, когато застанаха на около два метра от най- близката палета.
— Ако наистина има 750 проклети тарантули, чудя се защо не надписаха всичките с „отровни змии“ — изръмжа Лайтстоун.
— Дребни ревльовци! Шубе ви е от няколко паячета! — Лари Пакстън бодро се приближи до палетата. Наведе се, опитвайки се да погледне през многобройните петсантиметрови дупки, пробити в горния край на един сандък на върха на купчината.
— Какво виждаш? — прошепна Лайтстоун.
— Нищо — отговори нервно Пакстън.
— Като че ли нещо покрива отвътре дупките — обади се Стоунър и се дръпна, за да разгледа купчината от по-безопасно разстояние. — Чудя се, какво ли значи това?
— Означава, че каквото и да има в тези кутии, не може да излезе през онези дупки — обади се Лайтстоун. — Защо не се приближиш?
— Не ме бутай, проклетнико!
— Това е, което наричам личен пример — измърмори одобрително Дуайт Стоунър.
Много бавно и предпазливо, като държеше ръцете си далеч от пробитите дупки, Пакстън мушна пръстите си от долната страна на тежкия сандък, който проучи преди малко, и страшно внимателно го издърпа около шестдесет сантиметра към себе си.
Нищо.
— Вижте, казах ли ви, пъзльовци… — подигра им се Пакстън с мекия си глас. Повдигна тежкия сандък от купчината… и после изкрещя „ПО ДЯВОЛИТЕ“, когато вътре нещо тежко се изсипа на една страна. Сандъкът и командирът се строполиха едновременно назад.
Лари Пакстън падна по гръб върху бетона, мъчейки се да поеме въздух с високо, дрезгаво хриптене — и след миг, когато поместеният сандък се стовари върху гърдите му, ококореният водач на екипа отново изпищя „По дяволите!!!“ с много по-тънък глас.
След като успя да избута тежкия сандък настрани с последните запаси въздух в дробовете си, Пакстън скочи на крака и се покри зад Дуайт Стоунър. Огромният агент извади 10-милиметровия си полуавтоматичен пистолет „Смит и Уесън“ от якето и се прицели в сандъка, който се заклатушка и потрепери няколко пъти, преди внезапно да застане неподвижен.
За около пет дълги секунди само звукът от тежкото дишане на Лари Пакстън изпълваше склада. Пълна тишина.
Накрая Хенри Лайтстоун наруши мълчанието.
— Не знам за вас, момчета — осмели се да проговори той със сподавен глас, — но дяволски се надявам това да не е един от сандъците с паяци.
16.
Вече се беше стъмнило, когато Мъдреца се появи по пътя с шумния си бълващ пушек мотопед. Тънкият лъч на фара затрептя върху околните дървета, когато старият мъж спря до двете дървени пейки под новичката табела с надпис: Странноприемница „Смъртоносен огън“. Там го чакаха главен сержант Уинтърсоул и специалистът по комуникации на екипа му.
— О, виждам, че сте намерили мястото. — Кльощавият брадат старец внимателно облегна мотопеда на дървото, с мъка свали каската и туристическата си раница, измъкна тъмни очила от джоба на ризата, сложи ги и после издърпа от рамката на моторетката белия си бастун.
— В края на пътя, зад поточето. Стара постройка с дърво, проникнало през покрива. — Уинтърсоул сви рамене. — Не беше трудно.
— Коя е тази?
— Една приятелка. Казва се Азария. — Уинтърсоул се обърна към младата жена. — Азария, това е Мъдреца.
— Приятно ми е да се запознаем. — Привлекателната, но определено строга жена предложи мускулестата си ръка.
— Ох, да… и на мен. — Мъдреца набързо сграбчи ръката й. После закуцука към огромната дървена веранда, която се простираше пред странноприемницата, с ограда, отделяща я от една страна от прашния път, а от друга — от поточето. Няколко яркожълти крушки блестяха в оградената веранда и придаваха още
