по-зловещ вид на старата къща.
Специалистката по комуникациите погледна учудено Уинтърсоул, но той й направи знак да последва стареца, който седна край една от ръждясалите маси до камбановидна месингова камина, в която пламтяха дебели дърва.
— Обичам да сядам навън — обясни старият мъж, когато се настани до огъня и облегна бастуна си на масата. — Понякога се спуска дяволски студ, а живият пламък стопля по-добре костите ми от всички други модерни измишльотини.
— Чудесно. — Уинтърсоул хвърли бегъл поглед към огъня, след като той и Азария се настаниха на масата срещу стареца.
— Всичко тук става малко по-бавно — уведоми ги Мъдреца, като издърпа едно от ръкописните менюта и го наклони към светлината на огъня. — Собственичката е нова. Има и един младеж, който готви и върши всички други неща. Но няма проблеми, защото горещият шоколад е добър, както винаги.
— Как върви търсенето? — директно попита Уинтърсоул. — Извади ли късмет?
— По дяволите, да. Направо ми се усмихна щастието — отвърна старецът. — Всъщност трябваше да се поизпотя по време на разговора с индианските ми приятели заради цената на тези красоти. — Той обърна раницата си и изтърси седем гердана, украсени с мъниста и пера, върху дървения плот на масата. — Взех три от една старица, която искала да ги запази за внуците си, но предполагам, премисли, че парите са й по- необходими. Каза ми, че младите вече не се интересуват от старите обичаи. Предполагам, както е навсякъде.
— Някои биха казали, че децата никога не ги е било грижа за такива неща — предположи Уинтърсоул, като огледа заградената веранда.
Старият мъж любопитно вдигна глава, тъмните стъкла на очилата му заблестяха от огнените отражения.
— Нима пред мен стои ловец и философ? — обърна се той към Уинтърсоул.
— Според мен е трудно да бъдеш дълго ловец, без да станеш философ — отговори Уинтърсоул. — Най- малкото за смъртта. На нас, хората, ни липсват здрави зъби и лапи, затова измисляме оръжията. Ако не го бяхме направили, щяхме да се озовем под ноктите на дивите хищници, които идват на този свят много по- добре въоръжени.
— Като правителството ли? — Мъдреца се усмихна многозначително.
Уинтърсоул премигна, после силно се засмя, като тайно по-бутваше крака на придружителката си с ботуш.
— И като споменахте нокти… — Спътничката на Уинтърсоул вдигна на светлината един от герданите.
— Ах, да, млада госпожице, талисманите — отвърна незабавно Мъдреца. — Страшно набито око имате. Бих казал, че този е най-добрият… Кой знае, може би носи най-много късмет — добави той закачливо. — Това ли си избрахте?
Младата жена хвърли поглед към Уинтърсоул, който безразлично сви рамене.
— Всъщност при това пътуване вероятно ще се нуждая от повечко късмет. — За момент тя опипа четирите леко извити нокти, преди да нахлузи натруфения гердан през главата си.
— Тогава избрахте най-доброто — поздрави я Мъдреца. — И доколкото успявам да свържа ноктите с личността — добави той, като вдигна друг гердан и го подаде на Уинтърсоул. — Препоръчвам този на нашия философловец.
— Защо точно този? — Водачът на екипа едва погледна гердана, който държеше в ръката си.
— Защото е от гризли.
Думите му накараха Уинтърсоул да огледа много по-внимателно необикновено дебелите нокти, нанизани на кожената връв.
— Наистина ли? Мислех си, че ноктите на гризлите са много по-остри от тези. — Уинтърсоул ги опипа и подозрително се вторачи в Мъдреца.
Старецът поклати глава.
— Ноктите на котките са остри, а на мечките са здрави. Факт е, че тази мечка — Мъдреца посочи към гердана в ръката на Уинтърсоул — може да изтръгне вратата от пантите, ако иска.
Изражението на Уинтърсоул се смени с разбиране, докато той продължаваше да изследва украсата.
— Да, господине — продължи Мъдреца. — Смятам, че гризли е най-силното животно, с което някога сте се сблъсквали в този живот. Освен, разбира се, ако не сте преследвали някоя от онези полярни мечки. Но мисля, че няма да откриете много от тези същества тук в провинцията Джаспър — захили се старецът.
— Предполагам, че е така. — Уинтърсоул бръкна в джоба си, измъкна навити на руло пари и ги метна на масата.
— Хиляда и сто долара — съобщи той. — Реших да увелича нашия принос. За повечко горещ шоколад. Вече усетих колко е студено нощем по тези планини.
— И като спомена за горещ шоколад… — усмихна се доволно Мъдреца.
Уинтърсоул се извърна на стола, после се вкамени… както и специалистката по комуникациите Азария.
— Стори ми се, че чух някой да влиза — обясни жената тихо. — Какво да ви приготвя, приятели?
— За мен двоен горещ шоколад — бързо поръча старецът. — После може набързо да ми приготвиш един от онези китайски хамбургери с рибен сос и много лук.
— Много лук. — Жената кимна, без да изважда тефтерчето за поръчки от джоба на престилката си. — А вие, приятели? — обърна се тя към другите двама, но бързо осъзна, че никой от тях не й обръща внимание.
— Не се притеснявайте. Тя е добра — увери ги жената и леко дръпна дебелата верига — увита като предполагаем нашийник, — за да придърпа огромната котка до краката си.
Напълно омаян, Уинтърсоул се взираше в разширените зеници на светложълтите очи.
— Какво невероятно животно — прошепна той, почти благоговеещ.
— Не трябва да го чува — посъветва го жената. — Саша смята, че е човек като мен. Или може би точно обратното. Не съм съвсем сигурна. — Усмихна се. — Отгледах я от малка и е много привързана, но учудващото е, че се интересува от хората… И е много добра компания — добави тя и отново дръпна веригата, което подразни огромната котка, която сърдито изръмжа. — Разбира се, когато не се инати.
— Не мислиш ли, че може да нарани някого? — попита уплашено специалистката по комуникациите.
— О, сигурна съм, ако някой се опита да ми стори нещо лошо, на секундата ще го разкъса на парчета — заяви уверено жената. — Но това е една от причините, поради които я смятам за добра компания. Е, какво ще поръчате?
— Същото — отвърна равнодушно Уинтърсоул. Погледът му все още бе впит в искрящите жълти очи, които го наблюдаваха напрегнато, като че ли много по-хищно, отколкото любопитно.
— И за мен — добави нервно Азария.
— Добре, веднага ще донеса горещия шоколад — съобщи весело жената и се скри в сградата с котката, следваща я плътно.
— Е, какво мислиш? — попита Мъдреца. — Много изискана дама за началник на американска пощенска станция… или началничка, или както и да им викат в днешни дни. Или май не забелязахте — добави старият мъж с кикот.
— Не — отвърна Уинтърсоул. — Не забелязах.
Докато чакаха да донесат храната, тримата заговорници отпиваха от горещия шоколад, дрънкаха празни приказки и наблюдаваха малкото местни жители, които минаваха по осветената пътека до преустроения гараж, за да пуснат писма, да проверят по-щенските кутии и да си побъбрят или разменят някоя клюка.
Уинтърсоул обаче не се включи в разговора. Облегнат на стола, той безизразно се вторачи във входната врата на преустроената мелница и замислено отпиваше от питието си, докато накрая жената се появи с поръчката и котката отстрани. Тогава студените му сиви очи заблестяха с огромен интерес.
Този път обаче той обърна особено внимание на жената и на котката.
Докато се хранеха, Азария небрежно разпитваше Мъдреца за герданите и старецът започна да й обяснява как нищо не било такова, каквото изглеждало, но хората обичали да се самозалъгват.
Едва след като привършиха хамбургерите и смениха празните чинии с чаши горещ билков чай и
