— Не мисля, че ми вярват.
Старият човек мушна кривия си пръст в почти празната чаша и недоволно разбърка утайката на вече напълно студения шоколад.
— Според теб какво може да промени мнението им? — попита Уинтърсоул без всякаква следа от сарказъм.
Старецът се поколеба.
— Искаш да кажеш, че ти си една от тези сили?
— Точно така.
— Е, доколкото познавам тези приятели — Мъдреца се наведе и отново сниши глас заговорнически, — предполагам, че ще искат да видят цвета на парите ти, а вероятно и качеството на твоите оръжия.
Уинтърсоул доволно се усмихна.
— Може да се уреди.
— Тогава — продължи старият човек — предполагам, че ще искат да ти зададат и няколко въпроса.
— Какви?
— Е, ако бях на тяхно място, на първо място в списъка ще бъде: „Какво ще спечелиш ти?“ Уинтърсоул прихна в искрен смях.
— Нека да те питам нещо. — Погледът му отново обгърна верандата, за да се увери, че никой не го подслушва. — Как мислиш, че ще се чувстват след един разговор с бизнесмен с неясен мотив?
Старецът вдигна любопитно глава.
— Не е ли това като таен договор?
— Не. — Уинтърсоул втренчи студения си поглед в стария човек. — Тайният договор е термин, който използват бюрократите.
— Точно това си помислих и аз. — Огънят отразяваше пламъка в тъмните очила на Мъдреца.
— Да не мислиш, че съм правителствен плъх?
— Няма значение какво мисля аз. Но веднага мога да те уверя, че това ще е първото, което тези хора ще си помислят. — Мъдреца бавно заклати глава. — Първото нещо.
— Което означава, че вероятно те ще искат да узнаят повече за моя бизнес… и целите ми.
Старият човек се усмихна.
— Бъди сигурен.
За миг Уинтърсоул се вторачи във входа на странноприемницата, преди да заговори:
— Как мислиш, че ще се почувстват, ако им кажа, че моят… моите другари и аз споделяме повечето от техните възгледи, но предпочитаме по-пряк начин за постигане на целта?
— А какво означава „по-пряк“?
— Като начало — отвърна Уинтърсоул, — нямаме намерение да чакаме двадесет години, за да направим нашите изявления.
— Аха. — Старецът кимна, после добави подозрително: — Ако наистина толкова сте се разбързали, предполагам, че искате да използвате тези хора за собствените си цели.
— Ако разбираш нещо от този бизнес — информира го Уинтърсоул, — тогава знаеш, че повечето изгодни сделки се осъществяват, когато и двете страни се използват за собствените си цели. Точно така работи и световният бизнес.
Старецът явно се замисли над това за момент.
— Ще ги снабдите с оръжие…
— И муниции, и обучението, ако се нуждаят от него — довърши Уинтърсоул.
— Ясно. — Старецът кимна доволно. — И те в замяна… — …ще правят каквото искат с новите си играчки — заключи Уинтърсоул. — Точно това бихме искали да направят… Но вероятно ще има допълнително една или две подробности, които можем да обсъдим — добави той с широка усмивка.
— Хм, допълнителни тънкости ли?
Като че ли тези думи силно заинтригуваха стареца.
— Тази група хора, които искат да поддържаме непорочния им дух, или както и да го наричат — продължи Уинтърсоул, повдигайки гердана от нокти на мечката гризли, — би трябвало да започнат да извличат полза от бойните талисмани на апахите. Един автомат на черно няма да им излезе повече от… хм… печалбата от половин дузина индиански талисмани. Разбира се, ще прибавим сносно оборудване: муниции, свързочна мрежа, бронежилетки, прибори за нощно виждане…
— Май си истински търговец — захили се Мъдреца.
— Според това, което предлагам, да.
— И искаш от мен да те запозная с тези хора, така че да можете да се използвате един друг за собствените си цели?
— При поносима цена, разбира се.
Старецът внезапно се надигна от стола и се наведе над масата.
— Колко ще… — започна той, но Уинтърсоул го прекъсна.
— Стандартната комисиона — съобщи той рязко. — Първоначално хиляда и още две хиляди след тридесет дни. Но разбира се, само ако ни задоволи начинът, по който се използа дарената екипировка.
Старецът се усмихна.
— Мисля, че… — Но не успя да довърши мисълта си, защото изведнъж се появи жената.
— Старче, пак ли ругаете проклетото правителство? — Тя го сбута закачливо и постави сметката върху масата.
— Хей, наистина не се наложи да ги убеждавам много тези двамата — захили се Мъдреца, когато Уинтърсоул подхвърли три долара на масата. — Изглежда, не обичат федералното правителство повече от мен.
— Че кой го харесва? — Тя сви рамене, после изведнъж сведе поглед към животното до нея, което започна тихо да ръмжи. Хипнотизира те, нали? — попита жената, наблюдавайки мъжа със странните сиви очи, който се взираше в явно недоволната котка, докато опипваше гердана си от мечи нокти.
Уинтърсоул заклати бавно глава.
— Твърде вероятно, защото ти излъчваш насилствена смърт… Може би твоята собствена — въздъхна жената. — Така че ако продължавате да се навъртате наоколо, ще трябва да разбера нещо за вас двамата, за да може да съжителстваме заедно.
Дългата й коса се развя над рамото на Уинтърсоул, когато тя се наведе и взе гердана от ръката му.
— Това твое ли е? — попита тя, оглеждайки поотделно всеки нокът.
Уинтърсоул кимна мълчаливо.
— Тогава ето какво ще направим. — Тя разкопча ризата си, бавно разтърка ноктите от гризли върху оголената част на врата и раменете си и после мушна гердана през главата му. — Не съм убедена, че може да ти помогне, ако сериозно я ядосаш — предупреди тя, като грабна трите долара и ги мушна в джоба на престилката си. — По-скоро мисля, че може да я предизвика да раздере гърлото ти някой ден, ако е в лошо настроение.
— Едва ли може да намери по-добър талисман от този, нали? — хилеше се старецът.
— Когато се върнеш следващия път, позволи ми да ти гледам на карти — предложи жената. — Тогава ще разбереш.
— Откъде знаеш, че ще се върна? — Уинтърсоул я изучаваше внимателно.
За миг жената се загледа в далечината и изящните й черти едва доловимо се промениха. После тя се усмихна.
— Защото го виждам.
17.
— Е, момчета, какво ще кажете? — Боби ла Грейндж отстъпи от димящия грил, където цвъртяха дузина дебели стека.
Около масата, изтегнати в меките тапицирани столове и доволно усмихнати, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак вдигнаха чашите с вино.
