картофи и салатата. Боби ла Грейндж разпредели стековете и след като се замисли, сложи две огромни парчета в чинията на Дуайт Стоунър.
Около десет минути само звуците на тракащи прибори и истинско удоволствие съпровождаха изчезването на огромното количество храна.
Накрая Лари Пакстън остави изгризания кочан от царевицата върху масата и се обърна към Сюзан ла Грейндж:
— Сюзан, мразя да те разстройвам, но Боби и аз израснахме на парче земя от пет акра в предградията на Кейджън. И сме се доближавали до животни единствено в кварталната месарница. Факт е, че съпругът ти не може да различи добитъка, освен ако не обърка нещо и получи кравешко лайно в лицето.
— Бях там, когато… — понечи да възрази Сюзан ла Грейндж, но после топна залък в чинията си. — Хей, приятелю, не стоварвай вината върху мен — възпротиви се тя весело. — Не ви ли казах, че сте си загубили ума, когато за първи път започнахте да коментирате преместването в Орегон и купуването на ферма и кану с парите от застраховката?
— Вярно е — призна си Боби ла Грейндж. — Сега сме на сто километра от най-близкия океан, а онова езеро там е дълбоко само шест метра. Което ме подсеща — подозрително добави той, — какво, по дяволите, правите, момчета, в Орегон?
— Сигурен ли си, че точно сега искаш да ни зададеш този въпрос? — предупреди го Дуайт Стоунър, като благодарно прие още печени картофи и огромно количество салата от домакинята.
— Прав е — съгласи се Томас Уошак, размахвайки наполовина оглозгания кочан царевица. — Има опасност да повърнеш. Ял съм всяка сутрин сурова китова мас за закуска, но сегашното дори не искам да си го спомням.
— Сигурен ли си, че наистина искаш да го чуеш по време на вечеря, а и Сюзан е все още тук… — изтърси Хенри Лайтстоун.
— Значи така, а? — Сюзан ла Грейндж грабна един кочан царевица от тавата и се прицели в главата на Лайтстоун. — Двадесет години слушам вашите мъжки истории за какви ли не трупове и за всички известни на мъжете, жените и животните извратени сексуални поведения. Така че давай смело. Какво правите тук?
— Добре. — Лайтстоун сви рамене. — Вие ни попитахте.
И той им разказа.
— Богородице — прошепна пребледнелият Боби ла Грейндж, след като бившият му партньор приключи.
— Седемстотин и петдесет гигантски паяка? — задъхваше се Сюзан ла Грейндж. Без съмнение тя изглеждаше много по-бледа от съпруга си.
Целият таен екип кимаше начумерено.
— Ужасно! — обади се майчинският инстинкт на Сюзан. — Как могат да ви накарат да правите нещо подобно? Ако бях на ваше място, бих… аз бих пропълзяла до леглото и бих издърпала завивките върху главата си.
— Мислиш ли, че не си го помислихме — студено процеди Лайтстоун.
— Хей, може би, ако беше разговарял с шефа — отчаяно въздъхна Дуайт Стоунър.
— Връщам си думите по ваш адрес назад, момчета. — Боби ла Грейндж сви рамене. — Само да ми падне онзи глупак някой ден.
— Но какво ще правите, ако някоя от онези змии ви ухапе? — Сюзан ла Грейндж не можеше да изглежда по-покрусена дори ако беше сервирала вечерята на група сираци от войната.
— Е, докато пристигнат противоотровите, които поръчахме, предполагам, че просто ще подкарваме с бясна скорост към най-близката болница — отвърна Майк Такахара.
— О, не, няма! — заяви категорично Лари Пакстън. — Никой няма да ходи до никакви болници, докато не измъкнем всичките онези същества от кутиите и не ги напъхаме в терариумите. Не ме е грижа кой ще бъде ухапан и от какво. Казах ви, ако трябва, ще остана сам в склада, дори вие, ревльовци, да хукнете господ знае къде просто защото някое малко змийче ви е погледнало накриво.
— Имаш ли някаква идея как се имитира ухапване от змия — попита Стоунър Майк Такахара, като спря да яде мазния си кочан царевица.
Техническият агент кимна.
— Няколко.
— Чудесно. Ще ги обсъдим по-късно.
— Но, за бога… как ще прехвърлите всичките тези същества в терариумите? — попита Сюзан ла Грейндж.
— Нямам представа — призна си Лари Пакстън. — Мислехме да ги храним през дупките.
— Всъщност това не е самата истина. — Дуайт Стоунър се усмихна на Хенри Лайтстоун. — Един от нас ни прецака с бързите си рефлекси, затова си помислихме, че ако останалите просто стоим навън и затискаме вратата…
— Хей, не ме поглеждай — възропта Хенри Лайтстоун. — Не бях аз този, който ядоса Халахан…
— О, да — отвърна му Лари Пакстън. — А кой целуна новото маце и го опипа цялото?
— Хенри, как не те е срам. — Веждите на Сюзан се извиха любопитно, като се обърна към Пакстън. — Искам да чуя всички подробности. Всеки детайл — заяви тя.
— Срамуваме се от постъпката му — увери я командирът на тайния екип. — И затова няма да му позволим да скита из града и да се будалка с талисманите на Голямата стъпка, докато останалите…
— Голямата стъпка? — Сюзан ла Грейндж замига. — Хенри, ти ще преследваш хората, които купуват сувенирите на Голямата стъпка?
— Бойните индиански талисмани — уточни Томас Уошак.
Лайтстоун и Пакстън кимнаха мрачно.
— Но как ще успееш да ги проследиш? — попита замислено Сюзан ла Грейндж. — Нали Голямата стъпка е митичен звяр?
— Всъщност това е дълга история — въздъхна Хенри Лайтстоун.
Сюзан ла Грейндж погледна към съпруга си.
— Да им кажем ли?
— Не, категоричен съм.
Хенри Лайтстоун поглеждаше ту вляво, ту вдясно към двамата си дългогодишни приятели.
— Хайде, кажете какво има? — попита подозрително той.
— Нищо — бързо смени темата Боби. — Само фермерски глупости. Нали знаеш, майтапи за кравешки и бикови лайна и за шури стари глупаци, минали четиридесетте. Нищо интересно. — Лайтстоун отново погледна към Сюзан.
— Той знае нещо, нали?
— Сюзан, предупредих те…
— Ще ти разкажа всичко за онази агентка — подмаза се Лайтстоун.
— Страхотна сделка — засмя се победоносно Сюзан ла Грейндж на съпруга си и после се обърна към Лайтстоун: — Това, което бившият ти партньор искаше да ти съобщи, е, че утре сутринта той плануваше да закупи истински боен талисман на апахите и може би дори козина от Голямата стъпка… за да се зареди със смелост… и да прогони духа на дявола от фермата.
Хенри Лайтстоун замига, после се усмихна широко.
— За да прогони… какво?
— Духа на дявола от фермата. — Домакинята се закиска весело. — Виж, предупредих те, че той се е побъркал.
— Хей, изчакай за момент! — понечи да възрази Лари Пакстън, но Хенри Лайтстоун му направи знак.
— О, не, искам да чуя повечко подробности за това — обърна се Хенри Лайтстоун към бившия си партньор от отдел „Убийства“.
— Хайде, Боби, изплюй камъчето. От кого възнамеряваш да купиш всичките тези свръхестествени стоки?
Боби ла Грейндж се втренчи в съпругата си.
