— Наистина ли? — Лайтстоун недоверчиво се вгледа в стария човек. — Нямам и най-малка представа… че ще мога да виждам бъдещето.
— Разбира се, че нямаш. — Старият мъж бързо огледа ресторанта и сниши глас: — То няма да се прояви, докато нещо — или някой — не събуди в теб духовете. И дори тогава ще се появяват само проблясъци. Ние никога не си позволяваме да виждаме цялата истина.
После за около тридесет секунди той потъна в размисъл, а другите двама мъже останаха смълчани.
— Е, смяташ ли, че истински индиански боен талисман може да ми помогне да се помиря с духовете във фермата и да вкара в правия път моя приятел? — попита Ла Грейндж предпазливо накрая. Мъдреца сякаш се събуди от дълбока дрямка.
— О, да, няма съмнение — започна той колебливо, но постепенно гласът му се повиши. — За зла беда не мога да накарам оная упорита индианка да извади специален талисман за теб — сви немощните си рамене той. — Но все някога ще стане. Обикновено повечето жени от племето апахи поради някаква причина след време продават семейните си накити. Но само от време на време… — Той разпери немощните си ръце вместо отговор. — Какво мога да направя?
— Не мислиш ли, че ще го даде за по-добра цена? — попита Ла Грейндж.
— Не мисля, но предполагам, че е възможно — въздъхна Мъдреца. — Какво ще кажете да вдигнем цената на триста долара?
— Ако ще донесе късмет на моя приятел. По дяволите, разбира се — искрено предложи Боби ла Грейндж.
— Ох — изпъшка старецът и замига изненадано. — Не знаех, че възнамеряваш да купиш талисман и за твоя приятел…
Без предупреждение той се протегна към дясната ръка на Лайтстоун, издърпа я към себе си и проследи с набръчкания си показалец главните линии върху дланта на тайния агент.
Лайтстоун търпеливо наблюдаваше движенията му.
Мърморейки си, Мъдреца бързо проследи три от линиите. Все още неудовлетворен, той натисна силно с върха на пръста върху кокалчетата и китката, сякаш се опитваше да изчисли силата и гъвкавостта им.
Накрая пусна ръката на агента, облегна се на стола и поклати глава.
— Съжалявам, Хенри — заговори той с искрено съчувствие, като се вторачи в очите на Лайтстоун през тъмните си стъкла. — Ти си славен мъж, но гердан от мечи нокти не е за теб.
— Защо? — Федералният агент почувства как сърцето му се свива.
— Нямаш дух на мечка — уверено заяви старецът.
— Но какво… — понечи да попита Лайтстоун, но Мъдреца го прекъсна.
— Когато си бил дете, да си имал някакви домашни любимци?
— Ами… спомням си за едно куче, може би две. Но да ти кажа истината, не им обръщах голямо внимание.
— Но и сега нямаш животни… нямаш домашни любимци?
Лайтстоун поклати отрицателно глава.
Мъдреца затвори очите си зад тъмните стъкла и започна да се клати напред-назад на стола, сякаш се зареждаше с необходимата му информация. Изведнъж се усмихна, отвори очи и се втренчи в Лайтстоун.
— А баба ти имаше ли някакви животни?
Хенри се стресна, когато спомените се възвърнаха толкова бързо и живо.
— Един стар черен манкс се навърташе наоколо, но не бих казал, че беше нейна собственост.
— Е, това е отговорът — усмихна се доволно Мъдреца.
— Аз… не се интересувах от него — призна си неуверено Лайтстоун.
— Ти си котка.
Разкритието смути Хенри Лайтстоун повече, отколкото беше очаквал.
— Моля?
— Разбира се, не в буквален смисъл — усмихна се старецът. — Ти притежаваш дух на котка.
— Нима?
Боби ла Грейндж избухна в кашлица, която прозвуча на Лайтстоун като едва овладян смях.
— Да, разбира се. Не знаеш ли?
— Май никога не съм се замислял — призна си Лайтстоун, чудейки се дали бягството му за един ден от склада си заслужаваше целия тормоз и подигравки, които очакваше от бившия си колега и приятел през следващите няколко години.
— Що се отнася до това, няма какво толкова да се мисли — обясни спокойно Мъдреца. — Ти просто можеш да го използваш… ако решиш. Не всеки го прави.
— Е, ако гердан от мечи нокти няма да помогне на моя приятел — обади се Боби ла Грейндж, като се опита да насочи разговора към евентуални улики, — какво ще кажеш за един от онези талисмани от Голямата стъпка, за които ми спомена?
Старецът рязко вдигна глава, за миг отново се втренчи в очите на Хенри Лайтстоун и се усмихна.
— Знаете ли как да намерите странноприемницата „Смъртоносен огън“? — попита той. — Малък ресторант, поща и обществен център на пресечката на улица „Брендиуайн“ и Логърхед Грийк.
Хенри Лайтстоун погледна към Боби ла Грейндж, който сви рамене, после кимна.
— Можем да го намерим — отвърна Лайтстоун.
— Не двамата. Само ти — настоя старецът.
— Защо?
— Не искаш ли да проучиш котешкия си дух?
— Не съм сигурен — отвърна Хенри Лайтстоун след неловко мълчание. — Но предполагам, че ме заинтригува.
— Ако искаш да задоволиш любопитството си, бъди в странноприемницата „Смъртоносен огън“ в четири часа днес — нареди Мъдреца, когато се измъкна от сепарето. — Там ще е този, с когото трябва да се срещнеш.
19.
Точно в 9,35, източно местно време, същата сутрин, Саймън Уотли бързо влезе в частното светилище на конгресмена Реджис Джей Смолсрийд и се изненада, когато забеляза в обширния кабинет не един, а двама гости, единият от които седеше в сянка.
— Крайно време беше да се появиш — грубо каза конгресменът.
— Самолетът закъсня — обясни Уотли, като реши да премълчи мнението си за ужасните безсънни полети от Медфорд, Орегон, през Сан Франциско до вашингтонското летище „Дълес“ с дългия престой в Чикаго. Винаги беше ненавиждал тези полети. Особено когато всички места от първа класа бяха изкупени и се озоваваше сред гъмжило родители, пътуващи с малките си деца, които през цялото време пищяха, плачеха или търчаха напред-назад между редовете.
Общо взето, шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена имаше злополучна нощ. И в мига, в който забеляза изражението върху лицето на Реджис Джей Смолсрийд, Уотли усети, че сутринта няма да бъде по-добра.
— Надявам се, че познаваш Сам Тисбъри, председател и изпълнителен директор на „Цианосфера VIII“. — Конгресменът махна с ръка към двамата си гости.
Единият от посетителите на Смолсрийд — по-младият, на по-осветеното място — кимна с глава към Уотли, без да става.
— Не вярвам да познаваш другия гост, така че нека оставим нещата така. — Смолсрийд посочи към празния стол пред скъпото му бюро. — Седни, синко.
Саймън Уотли усети, че в стаята някой настрои светлината така, че напълно да го освети от всички страни, а другите трима мъже да останат в сянка. Всъщност сега той не можеше изобщо да вижда другите посетители.
— Надявам се, че има какво да ни докладваш? — подкани го Смолсрийд.
— Ами да, има — бързо отвърна Уотли. — Приятно ми е да ви съобщя, че всички са по местата си.
