[копейка] съм добивал, тъй да се каже, с всички сили на душата си!… На другите наистина им върви по- лесно, но за мене всяка копейка както казва поговорката, е забита със златен гвоздей и тази със златен гвоздей забита копейка аз съм спечелил, бог ми е свидетел, с такава желязна неуморност…
Той не довърши, зарида високо от нетърпима и сърдечна болка, падна на един стол, откъсна съвсем увисналата, разкъсана пола на фрака и я запокити на една страна и като зарови ръце в косите си, за които по-рано тъй много се грижеше, почна да ги скубе безжалостно, наслаждавайки се от болката, с която искаше да заглуши неугасимата с нищо болка на сърцето.
Муразов дълго седя мълком при него, гледайки тая необикновена [скръб], която той виждаше за пръв път. А злочестият ожесточен човек, който неотдавна подхвърчаше наоколо със свободната сръчност на светски и военен човек, се блъскаше сега в раздърпан, непристоен [вид], с разкъсан фрак и разкопчани панталони, [с] окървавен, разбит юмрук, изливайки хули срещу враждебните сили, които пречат на човека.
— Ах, Павел Иванович, Павел [Иванович]! Какъв човек би излязъл от вас, ако по тоя същи начин и със сила и търпение бихте се трудили, но на добра работа, с някоя по-хубава цел! Боже мой, колко добро бихте направили! Ако поне някой от ония хора, които обичат доброто, употребеше толкова усилия за него, колкото вие, за да добиете своята копейка, и съумееше тъй да пожертвува за доброто, и собственото си самолюбие и честолюбие, без да жали себе си, както вие не сте се жалили за добиване своята копейка — боже мой, как би процъфтяла нашата земя!… Павел Иванович, Павел Иванович! Не е жално това, че сте виновен пред другите, жално е, че пред самия себе си сте виновен — пред богатите сили и дарби, с които сте надарен. Вашето предназначение е било да бъдете велик човек, а вие се опропастихте и погубихте.
Има тайни на душата. Колкото далеко и да се е отклонил заблуденият от прекия път, колкото и да се е ожесточил безвъзвратният престъпник, колкото и дълбоко да тъне в своя порочен живот, но ако го упрекнеш със самия него, с неговите достойнства, опозорени от него, у него [всичко] неволно се поколебава и той цял се разтърсва.
— Афанасий Василиевич — каза клетият Чичиков и го хвана с две ръце, — о, да можех да се освободя, да върна имота си! Кълна ви се, бих почнал отсега нататък съвсем друг живот! Спасете ме, благодетелю, спасете ме!
Но какво мога да направя аз? Трябва да воювам със закона. Да речем, че аз се реша на това, но князът е справедлив — той за нищо не ще отстъпи.
— Благодетелю! Вие можете всичко да направите. Не е законът, който ще ме уплаши — пред закона аз ще намеря средства — но това, че невинно съм хвърлен в затвора, че ще пропадна тука като куче и че имотът ми, книжата ми, ковчежето ми… Спасете ме!
Той прегърна нозете на стареца и ги обля със сълзи.
— Ах, Павел Иванович, Павел Иванович — каза старецът Муразов, като клатеше [глава], — как ви е ослепил този имот! Заради него вие не усещате и клетата си душа.
— Ще помисля и за душата, но спасете ме!
— Павел Иванович!… — каза старецът Муразов и спря. — Да ви спася, не ми е по силите — вие сам виждате. Но ще се помъча, колкото мога, да облекча участта ви и да ви освободя. Не зная ще сполуча ли, но ще се помъча. Ако, дай боже, сполуча, Павел Иванович, аз ще ви поискам награда за трудовете си: зарежете всички тия ламтежи за такива печалби. Честна дума ви казвам, че ако бих изгубил, всичкия си имот — а аз имам имот повече от вас, — не бих заплакал. Бога ми, [работата] не е в тоя имот, който могат да ми конфискуват, а в онзи, който никой не може да ми открадне и отнеме! Вие сте поживял на света доста. Вие сам наричате живота си кораб сред вълни. Вие имате вече с какво да преживеете останалите си дни. Заселете се в някое тихо кътче, близичко до черква и до прости, добри хора; или ако ви е овладяло силно желание да оставите подире си потомци, оженете се за някое бедно, добро момиче, свикнало на умереност и просто домакинство. Забравете този шумен свят и всички негови примамливи прищевки, нека и той ви забрави; в него няма успокоение. Вие виждате: всичко в него е враг, изкусител или предател.
— Непременно, непременно! Аз вече исках, аз вече се готвех да заживея живот както трябва, мислех да се заловя за стопанство, да направя живота си умерен. Демонът — изкусител ме прелъсти, отби ме от правия път, сатана, дявол, изчадие!
Някакви незнайни дотогава, непознати чувства, необясними за него, бликнаха у него, сякаш нещо в него искаше да се пробуди, нещо далечно, нещо… предварително [?] задушено още в детинството от суровите, мъртви поучения, от неприветността на тъжното детство, от пустинността на родното жилище, от безсемейната самота, от нищожността и бедността на първите впечатления и сякаш онова, което бе потиснато от суровия поглед на съдбата, погледнала го тъжно през някакво мътно, затрупано със сняг от зимна буря прозорче, искаше да се отскубне на свобода. От устата му се изтръгна стон и закрил лице с две ръце, той каза със скръбен глас:
— Истина, истина!
— И познаването на хората, и опитността не помагат на незаконните неща. А пък ако за това имаше и законно основание!… Ех, Павел Иванович, защо се погубихте така? Събудете се: още не е късно, има още време…
— Не, късно е, късно е! — застена той с глас, от който Муразов усети, че сърцето му ще се пръсне. — Почвам да чувствувам, че усещам, че не вървя както трябва и че далеч съм се отклонил от правия път, но вече не мога! Не, не съм добре възпитан. Баща ми ме поучаваше, биеше ме, караше ме да преписвам нравствени правила, а сам пред мене крадеше дървен материал от съседите и дори ме караше да му помагам. Заведе пред очите ми крива тъжба; разврати едно сираче, на което бе опекун. Примерът е по- силен от правилата. Виждам, чувствувам, Афанасий Василиевич, че не водя живот, какъвто трябва, но нямам вече и голямо отвращение от порока: огрубя натурата ми, няма обич към доброто, оная прекрасна склонност към богоугодни дела, която става натура, привичка… Нямам такова желание да работя за доброто, каквото имам за добиване богатство. Говоря ви истината — какво да се прави. Старецът силно въздъхна.
— Павел Иванович! Вие имате толкова воля, толкова търпение. Лекът е горчив, но болният го взема, защото знае, че инак няма да оздравее. У вас няма любов към доброто — правете добро насила, без любов към него. Това ще ви се зачете като още по-голяма заслуга, отколкото на оня, който прави това от любов към него. Принудете [се] само няколко пъти, сетне ще придобиете и любов. Повярвайте, всичко става. Казано е — Царството се взема с усилия. Човек трябва да употреби сила, насилствено трябва да си проправя път към него, да го взема насилствено. Ех, Павел Иванович! Та у вас има тая сила, която липсва у другите, това желязно търпение — и вие ли не ще надделеете? Та вие, мисля, бихте могъл да бъдете цял богатир. Защото сега хората са без воля, всички са слаби.
Личеше, че тези думи пронизаха самата душа на Чичиков и засегнаха нещо славолюбиво на дъното й. Ако не решителност, то поне нещо силно и прилично на нея блесна в очите му.
— Афанасий Василиевич! — каза той твърдо. — Ако само ми измолите избавление и средства да замина оттук с някакво имущество, давам ви дума да почна друг [живот]; ще си купя едно селце, ще стана стопанин, ще събирам пари не за себе си, а за да помагам на другите, ще правя добро, колкото ми стигат силите; ще забравя себе си и всякакви градски преяждания и пиршества [
— Бог да ви подкрепи в това намерение! — каза зарадваният старец. — С всички сили ще се помъча да измоля от княза освобождението ви. Ще сполуча ли, или не — това бог [знае]. Във всеки случай вашата съдба навярно ще бъде смекчена. Ах, боже мой! Прегърнете ме, позволете ми да ви прегърна. Как ме зарадвахте наистина! Е, хайде, сбогом, още сега отивам при княза.
Чичиков остана сам.
Цялата му природа се разтърси и размекна. Разтапя се и платината, най-твърдият от металите, който най-дълго от всички се противи на огъня; когато трябва да се усили огънят в горнилото, надуят меховете и нетърпимата горещина се качва до [горе], упоритият метал побелява и се превръща и той в течност; омеква и най-красивият мъж в пещта на нещастията, когато, усилвайки се, те разтопят с буйния си огън закоравялата природа…
„Сам не умея и не чувствувам, но ще употребя всичките си сили, за да дам на другите да почувствуват; сам съм лош и нищо не умея, но всички сили ще употребя, за да настроя другите; сам съм лош християнин, но [ще употребя] всички сили, за да не вкарам другите в съблазън. Ще се трудя, ще работя на село с пот на
