вид току-що бил станал от леглото и камердинерът му бил поднесъл някакъв сребърен леген за разни, разбирате ли, умивания такиванка. Моят Копейкин чакал около четири часа, когато ето че влиза дежурният чиновник и казва: «Началникът ей сега ще дойде.» А в стаята вече пълно и с еполети, и с акселбанти, яйце да хвърлиш, няма де да падне. Най-сетне, господинчо мой, влиза началникът. Е… можете да си представите: началникът! По лицето му, тъй да се каже… е, съобразно със званието му, разбирате ли… с чина… и изразът такъв, разбирате ли. Във всичко столични маниери; доближава се до едного, до друг: «Вие — за какво, вие — за какво, какво обичате, каква е вашата работа?». Най-после, господинчо мой, отива при Копейкин: «Тъй и тъй, казва Копейкин, кръв съм проливал, изгубих един вид ръка и крак, не мога да работя, осмелявам се да моля дали не може да ми се даде някаква помощ, някакви такива нареждания за относително, тъй да се рече, възнаграждение, пенсия ли, да го речем, разбирате ли?» Началникът вижда: човекът е с дървен крак и десният му ръкав празен, пристегнат към мундира. «Добре, казва, наминете тия дни!» Моят Копейкин е във възторг: е, мисли си, работата е наред. В едно такова, можете да си въобразите, настроение подскача по тротоара: отбил се в Палкиновия трактир да изпие една чаша водка, обядвал, господинчо мой, в «Лондон», поръчал си котлет с каперси, кокошка с разни джунджурии, поискал бутилка вино, вечерта отишъл на театър, с една дума, разгулял се здравата. Гледа, по тротоара върви някаква англичанка, стройна като лебед, можете да си представите, такава една. Моят Копейкин, кръвта му, знаете, се разиграла, по едно време щял да хукне подир нея с дървения си крак: куцук-куцук, но не, казал си, засега по дяволите женкарството, нека остане за после, когато получа пенсия, а сега май много се изхарчих. А между това, моля да се забележи, той пропилял за един ден едва ли не половината от парите си! След три-четири дена явява се той, господинчо мой, в комисията, при началника. «Дойдох, казва, да узная: тъй и тъй, поради сполетелите ме болести и поради раните… проливал съм един вид кръвта си»… и други такива, разбирате ли, в служебен слог. «Вижте, казва началникът, преди всичко трябва да ви съобщя, че по вашата работа нищо не можем да направим без разрешение на висшето началство. Нали виждате какво, е времето сега. Военните действия, сравнително тъй да се рече, още не са свършени напълно. Почакайте да се върне господин министърът, потърпете. Тогава, бъдете уверен, не ще ви забравят. А ако нямате средства за прехрана, вземете, казва, колкото мога…» Е, и, разбирате ли, дал му, то се знае, не много, но с умереност, значи, би могъл да изкара до понататъшните там разрешения. Но на моя Копейкин друго му се искало. Той вече мисли, че още утре просто ще му дадат някоя такава сума от хиляда рубли: на, гълъбче, пий и се весели; а вместо това чакай. А пък и в ума му, разбирате ли, вече и англичанка, и суплети, и котлети всякакви. И ето той излязъл от входната площадка такъв навъсен, като куче, което готвачът е полял с вода, е, опашката му между краката и ушите увиснали. Защото петербургският живот вече го позамаял, той вече опитал нещичко. А пък сега живей дявол знае как, без никакви, разбирате ли, сладости, А той — млад човек, жив, апетитът му просто вълчи. Мине край някакъв такъв ресторант: готвачът там, можете да си представите, чужденец, французин такъв един с открита физиономия, долните му дрехи от холандско платно, престилката му по белота равна един вид на снеговете, прави там някакъв такъв един фензерв котлети с трюфели, с една дума — разсупе-деликатес такъв, че просто сам себе си, тоест да изядеш от апетит. Мине ли край Милютиновите магазини, там от прозореца поглежда един вид такава една сьомга, вишнички по пет рубли парчето, грамадна диня, цял дилижанс се е подал от прозореца и, тъй да се рече, търси глупак, който да плати сто рубли, с една дума — на всяка крачка съблазън, сравнително тъй да се рече, лигите ти текат, а той — да чака. Та представете си неговото положение: от една страна, тъй да се рече, сьомга и диня, от друга страна му поднасят горчивата гозба под името «утре». Е, мисли си той, каквото щат да правят те, а пък аз ще отида, казва, ще вдигна цялата комисия, всички началници, ще кажа: както искате. И наистина: досаден човек, един такъв нахал, ум, разбирате ли, няма в главата си, а много бърза. Отива той в комисията «Какво има, казват му, за какво идете пак? Нали ви се каза.» — «Все пак, дума той, аз не мога, казва да поминувам как да е. Аз имам нужда, казва, да изям и котлетче, една бутилка френско вино и да се позабавлявам, да отида на театър, разбирате ли?» — «Тук, казва началникът, ще ме извините. За тия работи има, тъй да се рече, един вид търпение. Засега са ви дадени средства за прехрана, докато излезе резолюцията, и не ще съмнение, вие ще бъдете възнаграден както трябва: защото досега не е имало пример у нас в Русия, човек, който е принесъл, сравнително, тъй да се рече, услуги на отечеството, да бъде оставен без подслон и прехрана. Но ако искате още сега да си порадвате душицата с котлети и да ходите на театър, разбирате ли, тогава извинете. В такъв случай сам си търсете средства, гледайте сам да си помогнете.» Но моят Копейкин, можете ли да си въобразите, пет пари не дава. Думите просто не влизат в него. Вдигнал такъв шум, разперушинил всички! Почнал да чеше и да реже всички тия секретари, всички: вие, казва, сте това, казва! Вие, казва, сте онова, казва! Вие, казва, не си знаете задълженията! Вие, казва, сте изменници на закона, казва! Всички начесал. Случил се там някакъв чиновник, разбирате ли, от някакво друго, съвсем чуждо ведомство — а той, господинчо мой и него! Дигнал такъв един бунт. Какво ще правиш с такъв дявол? Началникът вижда, че трябва да прибегне, сравнително тъй да се каже, към строги мерки.
«Добре, казва, ако не искате да се задоволите с онова, което ви дават, и да чакате един вид спокойно тук в столицата решението на съдбата си, аз ще ви препратя в местожителството ви. Да се повика, казва, фелдегерът, да го препрати в местожителството му!» А пък фелдегерът е вече там, разбирате ли, зад вратата: двуметров такъв един мъжага, ръчищата му, можете ли да си въобразите, от самата природа създадени за разправии с файтонджиите — с една дума, такъв един дантист… И ето, вкарват го раба божия в каручката, и с фелдегера. Е, мисли си Копейкин, поне няма да плащам пътни, благодаря и за това. Пътува той, господинчо мой, с фелдегера и пътувайки с фелдегера, един вид, тъй да се каже, разсъждава сам със себе си:
«Добре, казва, ето на, ти казваш сам да си потърся средства и да си помогна, добре, казва, аз, казва, ще намеря средства!» Но как са го закарали на мястото и къде именно са го закарали, нищо не се знае. Така, разбирате ли, и слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата, в някаква си такаванка Лета, както я наричат поетите. Но позволете, господа, тъкмо тук почва, може да се каже, нишката на завръзката на романа. И тъй, де се е дянал Копейкин, не се знае: но не минали, можете да си представите, два месеца и в рязанските гори се появила шайка разбойници, и главатар на тая шайка бил, господинчо мой, не някой друг…“
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ НА ПЪРВИЯ ТОМ ОТ „МЪРТВИ ДУШИ“
ОТ АВТОРА КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Който и да си ти, читателю мой, каквото и положение да заемаш, каквото и да е званието ти, удостоен с висок чин ли си, или човек от простото съсловие, ако бог те е просветил с четмо и в ръцете ти е попаднала вече моята книга, моля те да ми помогнеш.
В книгата, която е пред тебе, която навярно си прочел вече в първото й издание, е изобразен човек, взет пак от нашата държава. Той обикаля нашата Руска земя, среща се с хора от всякакви съсловия, от благородните до простите. Взет е главно, за да се покажат недостатъците и пороците на руския човек, а не достойнствата и добродетелите му, и всички хора, които са наоколо му, са взети също, за да се покажат нашите слабости и недостатъци; по-добрите хора и характери ще бъдат в другите части. В тая книга много работи са описани погрешно, не така, както са и както наистина стават в Руската земя, защото аз не съм могъл да науча всичко: човешкият живот не е достатъчен, та един човек да може да научи и стотната част от онова, което става в нашата земя. При това поради собствената ми немарливост, незрялост и привързаност, станали са много всевъзможни грешки и пропуски, така че на всяка страница има какво да се поправи: моля те, читателю, да ме поправиш. Не пренебрегвай тая работа. Каквото и високо образование да имаш ти самият и какъвто и възвишен живот да водиш, и колкото и нищожна да ти се е видяла моята книга, и колкото и дребна работа да ти се стори да я поправиш и да пишеш бележки за нея — аз те моля да го направиш. А ти, читателю, с неголямо образование и от просто звание, не смятай, че си толкова невежествен, та да не можеш да ме поучиш за нещо. Всеки човек, който е живял и видял света, и се е срещал с хора, забелязва нещо, каквото друг не е забелязал, и научава нещо, каквото другите не знаят. Затова не ме лишавай от забележките си: не е възможно да не намериш да кажеш нещо по повод някое място в пялата книга, стига само да я прочетеш внимателно.
Колко хубаво би било например, ако поне един от ония, които са богати с опит и познаване на живота и познават средата на ония хора, които съм описал, би направил бележките си по цялата книга, без да пропусне нито един лист от нея, и би почнал да я чете само като вземе перо в ръка и сложи пред себе си
