необикновения наставник имаше нещо, което казваше на младежа напред! — тая чудна думичка, която върши такива чудеса с руския човек — дали нещо друго, но от самото начало младежът търсеше само мъчнотии, жадувайки да действува само там, дето е трудно, дето трябва да покаже голяма душевна сила. В техния живот имаше нещо трезво. Александър Петрович правеше с тях всякакви опити и проверки, ту сам им нанасяше чувствителни оскърбления, ту чрез другарите им, но като разбираха това, те ставаха още по- предпазливи. От тоя курс излязоха малцина; но тия малцина бяха здравеняци, минали през огъня хора. В службата те се задържаха на най-несигурните места, докато мнозина, много по-умни от тях, не изтърпяваха, захвърляха службата поради дребни лични неприятности, захвърляха я съвсем или без да подозират, се озоваваха в ръцете на рушветчии и мошеници. Но възпитаните от Александър Петрович не само не се поколебаваха, но помъдрели от познаването на човека и на душата, добиваха високо нравствено влияние дори върху рушветчии и лоши хора. Ала горкият Андрей Иванович не можа да опита това учение. Едва бе удостоен като един от най-добрите да бъде преместен в тоя горен курс — изведнъж — нещастие. Необикновеният наставник, който само с една ободрителна дума го хвърляше вече в сладък трепет, се разболя внезапно и умря. В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Фьодор Иванович, добър и старателен човек, но със съвсем друг поглед върху нещата. В свободната непринуденост на децата от първия курс той съзря нещо необуздано. Той почна да въвежда между тях някакъв външен ред, искаше от младите хора някаква безмълвна тишина. По никой начин да не ходят иначе освен по двама; почна дори да размерва с аршин разстоянието от двойка до двойка. На трапезата, за добър вид, беше разпределил всички по ръст, а не по ум, така че на глупаците се падаха най- добрите късове, а на умните — остатъците. Всичко това предизвика ропот, особено когато новият началник, сякаш напук на своя предшественик, заяви, че за него умът и добрите успехи в науките не значат нищо, че той гледа само поведението, че ако някой се учи лошо, но се държи добре, той ще предпочете него пред умния. Ала тъкмо онова, към което се стремеше, Фьодор Иванович не можа да го постигне.
Като научи за пристигането на господаря, населението на цялото село се събра пред входната площадка. Пъстри шалчета, забрадки, кърпи, селски горни дрехи, бради от всички видове: като търнокоп, като лопата и като клин, червеникави, руси и бели, като сребро, покриха целия площад. Селяните завикаха: „Благодетелю, дочакахме те!“. Жените заизвиваха: „Злато, сребро наше скъпо!“ Ония, които бяха застанали по-далеч, дори се сбиха от усърдие да си пробият път напред. Една хилава бабичка, прилична на сушена круша, се мушна между нозете на другите, пристъпи към него, плесна с ръце и писна: „Мъничкият ни! Какъв си ми слабичък! Съсипали са те проклетите немци!“ — „Махай се, жено!“, — извикаха веднага брадите във вид на търнокоп, лопата и клин. „Виж я ти къде се е пъхнала, дъртата!“ Някой добави към това такава една думичка, от която само руският селянин можеше да не се засмее. Господарят не се стърпя и се разсмя, но все пак дълбоко в душата си бе трогнат. „Толкова обич! И за какво? — мислеше си той. — За това, че никога не съм ги виждал, никога не съм се грижил за тях! Но от днес си давам дума да споделя с вас труда и занятията ви! Ще направя всичко, за да ви помогна да станете онова, което трябва да бъдете, което вашата добра, скрита във вас самите природа, ви е предназначила да бъдете — за да не бъде напразна любовта към мене, да бъда наистина ваш хранител!“
И действително Тентетников не на шега почна да стопанисва и да се разпорежда. Той видя непосредствено, че управителят беше наистина баба и глупак с всички качества на лош управител, т.е. държеше грижливо сметка за кокошките и яйцата, преждата и платното, донасяни от жените, но нищо не разбираше от прибирането на жътвата и сеитбата, а отгоре на всичко подозираше всички селяни, че ще посегнат на живота му. Той изгони глупавия управител, избра на мястото му друг, пъргав, остави дреболиите, обърна внимание на главното, намали данъка, плащан от селяните, намали дните на ангарията, остави на селяните повече време да работят за себе си и си мислеше, че сега всичко ще тръгне в най- отличен ред. Почна сам да се меси във всичко, да се явява на нивите, на хармана, в плевниците, на мелниците, на пристанището, при натоварването на шлеповете и плоскодънните лодки. „Я гледай, че той бил бързоход!“ — почнаха да говорят селяните и дори да се почесват по тила, защото от дълговременното глупаво управление всички се бяха доста измързеливили. Но това не трая дълго.
ГЛАВА II
— Ти, татко, имаш извънредно добра душа и рядко сърце, но постъпваш така, че някой може да помисли за тебе съвсем друго. Ти си готов да приемеш човек, за когото сам знаеш, че е лош, само защото говори хубаво и знае да ти се докарва.
— Мила моя! Нима искаш да го изгоня — каза генералът.
— Защо ще го изгонваш, но защо и ще го обичаш?!
— Тук нямате право, ваше превъзходителство — каза Чичиков на Улинка, като наведе леко глава встрани и с приятна усмивка. — По християнски тъкмо такива трябва да обичаме. — И като се обърна към генерала, каза веднага, но сега вече с малко лукава усмивка: — Чувал ли сте някога, ваше превъзходителство, какво значи — „обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне“?
Не, не съм чувал.
Извънредно любопитен анекдот, ваше превъзходителство — каза Чичиков с лукава усмивка. — В имението, ваше превъзходителство, на княз Гукзовски, когото, не ще съмнение, ваше превъзходителство благоволявате да познавате…
— Не го познавам.
— Имаше управител, ваше превъзходителство, немец, млад човек. По случай доставка на новобранци и по друга работа той трябвало да ходи в града и, разбира се, да понамазва съдебните чиновници. Но и те го обикнали, гощавали го. И ето веднъж на обяд у тях той казва: „Е, господа, заповядайте някой път и при мене. в имението на княза.“ Те рекли: „Ще дойдем.“ Наскоро след това случило се на съда да излезе на следствие по една работа, станала във владението на граф Трехметиев, когото, ваше превъзходителство, не ще съмнение, също благоволявате да познавате.
— Не го познавам.
— Следствие те не произвели, но в пълен състав се отбили в стопанския двор, при старика, графския иконом. И три дни и три нощи непрекъснато играли на карти. Самоварът и пуншът, разбира се, не слизали от масата. Много били дотегнали вече на стария. За да се отърве някак от тях, той им казал: „Вие, господа, да бяхте отишли при князовия управител, немеца: той е тук наблизо.“ — „Наистина“ — казват те и полупияни, небръснати и сънени, както си били, качват се на талигите и при немеца… А немецът, ваше превъзходителство, трябва да знаете, тогава тъкмо се беше оженил: оженил се беше за институтка, младичка, префинена (Чичиков изрази на лицето си префиненост). Седят си те двамата и пият чай, без да мислят за нещо, изведнъж вратата се отваря — и се втурва тълпа.
— Въобразявам си — какви са били хубави! — каза генералът със смях.
— Управителят просто се слисал, казва: „Какво обичате?“ — „А — казват. — Такъв ли си бил!“ И изведнъж, при тая дума, промяна на физиономията… „По работа! Колко ракия варихте в имението? Покажете книгите!“ Оня — насам-нататък. „Ей, да дойдат поемни лица!“ Взели го, вързали го и го закарали в града. И немецът прекарал година и половина в затвора.
— И таз хубава! — каза генералът.
Улинка плесна с ръце.
— Жена му се втурнала за ходатайства! — продължи Чичиков. — Но какво може да стори една неопитна млада жена? Добре, че се случили добри хора, които я посъветвали да се спогоди с добро. Той се отървал с две хиляди и с едно угощение. И на угощението, когато всички вече се развеселили, и той също, те му казват: „Не те ли е срам да постъпваш така с нас? Ти би искал да ни виждаш все спретнати и обръснати, и във фракове. Не, обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“
Генералът се изсмя шумно; Улинка болезнено простена.
— Не разбирам, татко, как можеш да се смееш! — каза тя бързо. Гняв помрачи прекрасното й чело. — Една безчестна постъпка, за която не зная де би трябвало да бъдат пратени всички…
— Мила моя, аз съвсем не ги оправдавам — каза генералът. — Но какво да правя, като е смешно! Как
