хартия за писане, и след прочитането на няколко страници би си припомнил целия свой живот и живота на всички хора, с които се е срещал, и всички случки, станали пред очите му, и всичко, каквото лично е видял или е чул от друго, което прилича на изобразеното в моята книга или пък противоположно нему, би описал всичко това точно в такъв вид, в какъвто се е явило то в паметта му, и би пращал всеки лист, щом бъде изпълнен, докато прати по тоя начин цялата книга. Каква грамадна услуга би оказал той! Той не бива да се безпокои за стила или красотата на изразите; въпросът е за делото и за верността на делото, а не за стила. Няма защо също така да се стеснява пред мене, ако би му се поискало да ме укори или да ми се скара, или да ми посочи вредата, която вместо полза съм причинил с необмислено и невярно изобразяване на каквото и да било. За всичко ще му бъда благодарен.
Добре би било също така, ако би се намерил някой от висшето съсловие, отделен чрез всичко и чрез самия живот и образованието си от оня кръг хора, който е изобразен в моята книга, но затова пък познаващ живота на съсловието, в което той самият живее, и би се решил по същия начин да прочете отново книгата ми и мислено да си спомни всички хора от висшето съсловие, с които се е срещал през живота си, и да се взре внимателно и види дали няма някаква прилика между тия съсловия и дали не се повтаря понякога във висшето общество същото, което става в низшето? И да опише всичко, каквото му дойде на ум по тоя повод, тоест всяка случка от висшето общество, която потвърждава или опровергава това, как тя е станала пред очите му, без да пропуска нито хората с техните нрави, склонности и навици, нито заобикалящите ги бездушни предмети, от облеклото до мебелите и стените на къщите, в които те живеят. Аз трябва да познавам това съсловие, което е цветът на народа. Не мога да издам последните томове от книгата си, докато не изуча що-годе руския живот от всичките му страни, макар дотолкова, доколкото ми е необходимо да го познавам за книгата си.
Не би било зле също така, ако някоя, който е надарен със способността да си въобразява или да си представя живо разните положения на хората и да ги проследява мислено в разни поприща, с една дума, който е способен да се задълбочава в мисълта на всеки четен от него автор или да я развива, би проследил внимателно всяко лице, описано в моята книга, и би ми казал как трябва то да постъпва в тия и тия случаи, какво трябва да се случи с него по-нататък, ако се съди по началото, какви нови обстоятелства могат да се явят пред него и какво би било добре да се добави към описаното вече от мене: бих искал да взема всичко това в съображение, когато последва ново издание на тая книга в друг и по-добър вид.
За едно нещо много моля оногова, който би искал да ме снабди с бележките си да не мисли, когато пише, че ги пише за човек, равен нему по образование, който има еднакви с него вкусове и мисли и може да съобрази много работи самичък без обяснение; вместо това нека си въобразява, че пред него стои човек, много по-необразован от него, не учил почти нищо. Най-добре дори да си представи вместо мене някой селски дивак, който е прекарал целия си живот в затънтена провинция, комуто трябва да се дава най- подробно обяснение за всяко обстоятелство и да се говори с прости думи, като на дете, като внимава всяка минута да не употребява изрази, които са над разбирането на детето. Ако оня, който почне да прави бележки за моята книга, постоянно има пред вид това, неговите бележки ще станат значителни и по- интересни, отколкото той сам мисли, а на мене ще принесе истинска полза.
И тъй, ако се случи моята сърдечна молба да бъде зачетена от читателите ми и между тях се намерят наистина такива добри души, които биха поискали да направят всичко тъй, както аз искам, ето как могат да ми пратят бележките си: като направят отначало пакет на мое име, да го завият сетне и друг пакет или на името на ректора на С. Петербургския университет негово превъзходителство Пьотър Александрович Плетньов, като го адресират направо в С. Петербургския университет, или на името на професора на Московския университет негово високородие Степан Петрович Шевирьов, като го адресират в Московския университет, в зависимост от това кой град им е по-близко.
А всички, сътрудници на списания и изобщо литератори, като им благодаря искрено за техните предишни отзиви за моята книга, които въпреки известна неумереност и увлечения, присъщи на човека, все пак принесоха голяма полза както на ума, така и на душата ми, моля да не ме лишат и тоя път от бележките си. Искрено ги уверявам, че всичко ще приема с благодарност, каквото кажат за мое просветяване или поучение.
ОТКЪСИ ОТ ПЪРВОНАЧАЛНАТА РЕДАКЦИЯ НА ТОМ ВТОРИ ОТ „МЪРТВИ ДУШИ“
ГЛАВА I
От тоя дневник читателят може да види, че Андрей Иванович Тентетников принадлежеше към рода на ония хора, каквито в цяла Рус има много и имената на които са: дебеланковци, дембели, лентяи и други подобни.
Дали такива характери се раждат от само себе си, или се създават сетне, още не се знае. Мисля, че вместо отговор по-добре ще бъде да разкажа историята на детинството и възпитанието на Андрей Иванович. В детинството си той бе остроумно, талантливо момче, ту живо, ту замислено. По една щастлива или нещастна случайност той попадна в такова училище, дето директорът беше в известно отношение необикновен човек, въпреки някои чудноватости. Александър Петрович имаше дарбата да усеща природата на руския човек и знаеше езика, на който трябва да му говори. Никое от децата не си отиваше от него с клюмнала глава; напротив, дори след най-строго мъмрене то изпитваше някаква бодрост и желание да заглади направената лоша постъпка и грешка. Множеството негови възпитаници на пръв поглед бяха толкова палави, непринудени и живи, че човек би могъл да ги сметне за безредна, необуздана дружина; но би се измамил: в тая волна дружина властта на един човек беше премного силна. Нямаше немирник и лудетина, който да не отиде сам при него и да не му разправи всичките си немирства. Той познаваше най- малкия трепет на техните помисли. Всичките му постъпки бяха необикновени. Той казваше, че в човека преди всичко трябва да се събуди честолюбието — той наричаше честолюбието сила, която тласка човека напред — без което не можеш да го подтикнеш към дейност. Много немирства и лудории той съвсем не възпираше: в първоначалните лудории виждаше развиващи се душевни свойства. Те му бяха необходими, за да види какво именно се крие в детето. Така умният лекар спокойно гледа появяващите се временни припадъци и изривите, които се показват по тялото, и не ги премахва, но се вглежда внимателно, като иска да узнае със сигурност какво именно се крие вътре в човека.
Той имаше малко учители: повечето от науките преподаваше сам. И трябва да се признае, че без всякакви педантски термини, широки схващания и гледища, с които обичат да парадират младите професори, с малко думи той умееше да предаде същината на науката, така че и на малолетния да бъде ясно за какво именно му е потребна науката. Той твърдеше, че за човека е най-необходима науката на живота, че само когато я усвои, той ще узнае с какво предимно трябва да се занимава. Тъкмо тая наука на живота той бе направил предмет на отделен курс по възпитание, дето постъпваха само най-отличните. По- малко способните той пускаше да постъпят на служба още след първия курс, като твърдеше, че няма нужда да ги мъчи много: стига им, ако са се научили да бъдат търпеливи, работливи, изпълнителни, без да са добили надменност и някакви надежди за по-нататък. „Но с умните, но с даровитите ще трябва дълго да се занимавам“ — казваше той обикновено. И в тоя курс Александър Петрович ставаше съвсем друг и още от самото начало възвестяваше, че досега от тях е искал прост ум, а сега ще поиска висш ум — не оня ум, който знае да се пошегува с глупака и да се посмее, но който знае да понесе всяко оскърбление и премълчи пред глупака, да не се ядосва. И тук той почна да иска онова, което другите искат от децата. Тъкмо това той наричаше висше стъпало на ума. Да запазиш сред всички огорчения високото спокойствие, което човек трябва да има постоянно — ей това той наричаше ум! И в тоя курс Александър Петрович показа, че добре познава науката на живота. От науките бяха избрани само ония, които са способни да направят от човека гражданин на своята земя. По-голямата част от лекциите се състоеше от разкази за онова, което очаква човека занапред, на всички поприща и стъпала на държавната служба и на частните занятия. ~ Той посочваше на учениците си, без да крие нещо, в цялата им голота, всички огорчения и пречки, които се издигат пред човека в неговия път, всички изкушения и съблазни, които му предстоят. Той знаеше всичко, сякаш сам беше опитал всички звания и служби. С една дума, той им чертаеше съвсем не розово бъдеще. Чудно нещо! Дали защото честолюбието беше вече тъй силно възбудено в тях, дали защото в самите очи на
