тях.
Любимото ми място тук е Сьоютлюк, край брега на реката. Избягвам да ходя там в дните, когато има много хора. Но някои тихи привечери, когато се връщаме от училище, се отбиваме на това място с Мунисе. Сьоютлюк е гора от върби и чинари, която същества от стотици години. Долните клони на дърветата са окастрени, останали са само клоните и листата на горната част и по върховете им. Ако човек отиде там в ония часове, когато падат вечерните сенки, остава с чувството, че влиза под огромен разрушен свод. В светлината на сетните слънчеви лъчи, които падат косо, старите високи дънери на чинарите приличат на безкрайно високи, изпочупени колони. Край реката са наредени една до друга градинки, заградени с плетове, а между тях се вият тесни пътеки, потънали в сянка. Когато гледам тези пътеки отдалеч, струва ми се, че те могат да ме отведат в някой свят, по-различен от нашия, където е възможно да се сбъднат и най- неосъществимите мечти.
Богаташите на града живеят в квартала „Хълмът на болните“. Името му е лошо, но той приютява най- доволните и щастливи хора. Когато пристигнах тук, бяха ми посочили една хубава къща в този квартал, но не посмях да я наема. Сега не съм богата както в Б. Принудена съм да живея по-бедно, да обитавам по- малка къщичка. Впрочем сегашната ми къща не е на лошо място. Тя се намира в една доста оживена част на града, където има площад, кафенета, дюкяни. Така например всички обитатели на Ч., които тази сутрин отидоха в Сьоютлюк, минаха покрай нас. Сега, въпреки че е още рано, започват да се връщат. Преди малко от Сьоютлюк се връщаше група офицери. Те се спряха да говорят с лейтенанта, който бързаше насреща им.
— Защо се връщате толкова рано? Аз отивам едва сега. Току-що се смених от дежурство — каза лейтенантът.
Отговори му възрастен, пълен колаасъ53, когото често срещам по улиците винаги с разкопчана куртка:
— Върни се, няма смисъл. Сьоютлюк не е интересен днес. Толкова се оглеждахме и никъде не видяхме гюлбешекер.
Думата „гюлбешекер“ не пада от устата на мало и голямо. Вероятно това е вид сладко от рози. Но да търсиш гюлбешекер, когато си отишъл за развлечение на Хъдъреллез и да се разочароваш, че не си го намерил, е просто детинщина.
Да. Думата „гюлбешекер“ е в устата на всички мъже, от най-младия до най-стария. Колко пъти съм я чувала по улиците!
Така например една вечер се връщах от училище. Пред мен вървяха няколко бедно облечени младежи. На един от тях предложиха нещо за ядене. Той отказа, като им отговори:
— Кълна ви се, не ми се яде. Току-що ядох. Не плодове, а каквото щете да ми дадете, не мога да го изям.
— Не можеш ли? А гюлбешекер? — попита го един друг.
Момъкът веднага омекна и отговори ухилен до уши:
— Виж, на това не бих устоял.
Мъжете, седнали пред кафенето, често се шегуваха с един беден, но чуден, весел малчуган, който си изкарваше прехраната, като носеше вода на хората в махалата.
— Ей, Сюлейман, кога ще направим твоята сватба?
— Когато кажете, аз съм винаги готов.
— А как ще храниш семейството си? Ти си толкова беден!
— Ще подслаждам сухия си хляб с гюлбешекер. Какво друго мога да искам от аллаха?
Тази шега се повтаря почти всеки ден. Но най-странното е, че нашият съсед Хафъз Курбан ефенди преди няколко дена хвана Мунисе пред вратата и рече, като я целуна насила по бузата:
— Ох, че хубаво мирише, същински гюлбешекер.
Групите, които се връщат по улицата от Сьоютлюк, започнаха да се увеличават. Чувам тънък кръшен смях — смеха на Мунисе. Тя си идва! Минаха само четири часа, а ми се струва, че не съм виждала тази немирница цели четири месеца.
Току-що научих какво значи гюлбешекер. Мунисе казала на няколко учителки, които я срещнали в Сьоютлюк, че съм болна. Те се обезпокоили и на връщане се отбили да ме видят.
Настоях да влязат за няколко минути в къщи. На една от тях казах на шега:
— Намерихте ли поне гюлбешекер? Офицерите, които минаха по улицата, се оплакаха, че не са намерили.
Приятелката ми отговори с усмивка:
— Много добре знаете, че и ние бяхме лишени от гюлбешекер.
— Защо?
— Защото не дойдохте.
Гледах я слисана в лицето и правех усилия да се усмихна:
— Що за приказки?
Учителките се смееха дружно.
— Ама вие наистина ли не знаете? — попита приятелката ми и ме погледна със съмнение.
— Кълна се, че не знам.
— Бедна Фериде, колко си наивна! Гюлбешекер е името, което са ти дали мъжете в Ч. заради цвета на лицето ти.
— Как, на мен ли? — попитах аз, като се запъвах от изумление.
Значи, Гюлбешекер — това съм аз! Значи, когато младежите на улицата казват, че ще ядат гюлбешекер, имат предвид мен! Горко ми! Закрих от срам лицето си с две ръце. Значи, за мен говореше целия град! Какъв позор, господи!
Приятелката ми откри насила лицето ми и каза полушеговито, полусериозно:
— Няма причина да недоволстваш от това. Ти занимаваш мъжете в целия град. Коя друга жена е имала това щастие?
Мъжете наистина са лоши същества. И тук не ме оставят на мира. Господи, как ще излизам отсега нататък между хората, как ще гледам съседките си в лицето?
Бях седнала горе и поправях писмените работи на учениците си. На вратата се почука. Отдолу се обади Мунисе:
— Какичко, имаме гостенка.
В преддверието се разхождаше жена с черно наметало. Лицето й беше закрито и не я познах. Попитах нерешително:
— Коя сте вие, госпожо?
Изведнъж звънна тънък смях. Тя се хвърли на врата ми като котка. Била Мунисе! Немирницата ме хвана през кръста и ме завъртя в преддверието, като обсипваше с целувки бузите ми и шията ми. Под наметалото изглеждаше като голяма девойка. За тези две години моята малка Мунисе бе пораснала доста, станала бе кокетна, нежна малка госпожица, със стройно тяло, почти като моето, хубава като цвете, което разцъфтява от ден на ден. Но човек не може да различава промените, които стават с предметите и хората които са постоянно пред очите му.
Когато я видях такава, трябваше да се зарадвам. А аз, напротив, се натъжих. Мунисе забеляза това.
— Какичко, какво ти е? Само се пошегувах. Да не ми се сърдиш? — попита тя.
Гледах с укор бедното дете, сякаш беше извършило кой знае каква пакост, и казах:
— Мунисе, разбирам, че не е възможно да те държа вечно при себе си, защото, виждам, няма да стоиш. Още отсега, когато слагаш булчински златни нишки на главата си, трепериш от удоволствие. Ясно ми е, дете, няма да стоиш, непременно ще искаш да станеш булка, ще ме изоставиш.
Очите ми се наляха със сълзи, сякаш горчилката на раздялата беше изпълнила душата ми още отсега. Молех с цялата си душа, с очите си Мунисе да ме утеши с една дума поне. Но това коварно същество
