изкриви устни и рече:
— Какво да правим, какичко, така правят всички.
— Значи, ти ще ме оставиш, за да станеш жена на непознат?
Мунисе не отговори, а само се усмихна. Ах, каква усмивка!
Това жестоко момиче още отсега обичаше другия повече от мен.
След това започнах нарочно да говоря обратното на това, което казах преди малко:
— Има време, докато станеш булка, още не си навършила двадесет години.
— Двадесет години не са ли много, какичко?
— Тогава нека бъдат деветнадесет или в краен случай, да речем, осемнадесет. Ти не отговаряш, но се подсмиваш. С този потаен смях искаш да кажеш: „Аз си знам“, но кълна ти се, че преди осемнадесет не може.
Палавницата се смееше и се забавляваше с моите пазарлъци. Ако не ме е срам, ще се разридая. Всички руси хора са коварни, всеки от тях причинява огорчение.
Между ученичките има дъщеря на паша, която е на около тринадесет-четиринадесет години. Едно важно, хилаво, дребно момиче, с прогнили зъби, което сякаш е расло веднъж и отново се е смалило.
Надиде ханъм ефенди — наричам я ханъм ефенди за забавление, така всички в училище се обръщат към нея още отсега — живее в най-хубавия конак на „Хълмът на болните“. Тя всеки ден пристига в училище и си заминава с ландото на баща си, придружена от ординарец — сержант с грамадни мустаци, извити като рога на овен.
Струва ми се, че тази малка госпожица идва на училище не толкова за да научи нещо, колкото да се перчи пред бедните си съученички и дори пред учителките. Тя се отнася към своите другарки като към робини. Учителките смятат за свое задължение да понасят нейните всевъзможни прищевки и капризи. Майка й канела от време на време учителките на дъщеря си на гости в конака. Бедните ми колежки не могат да нахвалят разкоша и блясъка на този дом, храната, която им поднасяли, тоалетите на майката. Това положение, в което изпадат моите колежки, от една страна, ме разсмива, а от друга, ме отвращава. Разбрах душите на тези хора от семейството на Абдюррахим паша. Това са парвенюта от рода на тези, за които казват: „Пази, боже, сляпо да прогледа“, които изпитват удоволствие от това, че смайват с разкоша и блясъка си ограничените, незначителни хорица.
Колежките предложиха няколко пъти да заведат и мен, но аз се изчервявах като човек, на когото са нанесли обида, и свивах подигравателно рамене.
Не се свеня да връзвам обувките на бедните деца, да ги чистя от калта, но към тази малка госпожица не проявявам никаква благосклонност, дори понякога й се карам в час. Но за беда тя се лепи за мен повече, отколкото за другите учителки. Не ме оставя на мира.
Днес към обяд пред вратата ми спря кола. Погледнах — що да видя! Ландото на Абдюррахим паша. Ординарецът с грамадните мустаци отвори вратата на ландото и моята ученичка Надиде ханъм влезе в къщи с величието на принцеса, заобиколена от придворните си. Цялата махала остана учудена. През решетките на отсрещните прозорци надничаха куп жени.
Надиде ханъм ми подаде бележка, написана от по-голямата й сестра:
„Уважаема учителко, моят баща, пашата, майка ми и аз, вашата покорна слугиня, ви молим да ни удостоите с посещението си и чакаме да дойдете с колата, която е предоставена на ваше разположение.“
Разбрах веднага намеренията им. Смятаха да смаят и мен с богатството и разкоша си както другите учителки. Първата мисъл, която ми хрумна, бе да им откажа, да върна назад малката госпожица, сержанта и ландото, като им благодаря с няколко сдържани думи. Но изведнъж в сърцето ми се роди друго желание: да дам добър урок на тези парвенюта.
В Истанбул съм виждала много по-важни паши от тази. С такива дори обичах да се занимавам. Любимото развлечение на Чучулигата беше да сваля лъжливите маски от техните лица, да извади наяве грозотата и нищожеството, които се мъчат да прикрият с външни ефекти. Няма как, такава съм се родила. Не съм толкова лоша, много обичам малките, беззащитните хора, но към тези, които се хвалят с богатствата си или с фалшивото си благоприличие, съм винаги жестока.
След като поживях спокойно цели две години, днес имах право да се поотпусна малко.
Напук се облякох семпло, но много изискано. За щастие имах един тъмносин костюм, който ми беше изпратил чичо ми от Париж.
Не изпитах стеснение да накарам Надиде ханъм да ме чака доста дълго в долната стая. Имах един модел за фризура, който много бях харесала и нарочно изрязала от едно европейско списание още в гр. Б. Закачих го отстрани на огледалото и положих всички усилия, цялото си умение, за да имитирам тази фризура. Беше прекалено старомодна и фантастична, но какво от това? Днес трябва да играя ролята на актриса и да наблюдавам какво впечатление ще направя на тези провинциални красавици.
Заставих малката госпожица да ме чака сама долу не само за да си направя тоалета. Изгубих малко време и за да наблюдавам малката девойка, която ми се усмихваше от огледалото в тази полутъмна бедно обзаведена стаичка. Гледах себе си срамежливо, сякаш наблюдавах друга жена. И… защо да не си призная, щом този дневник няма да бъде четен от никой друг? Според мен тя беше красавица, и то такава, която пленява толкова повече, колкото повече я наблюдаваш. Очите й не бяха онези познатите светлозелени очи на веселата и безгрижна Чучулига от Истанбул, които приличаха на златни късчета, трептящи в прозрачна светлина. В тях имаше черна горест, останала от безбройните самотни нощи, прекарани в съзерцание сред мрака, измъчен блян, меланхоличен шемет на онези очи, които са жадни за сън и за много други неща. Тези очи, когато не се смеят, са големи и дълбоки като живо страдание, но започнат ли да се смеят, всичко се променя. Тогава те стават малки, преливащи от светлина, и започват да блестят като мънички брилянти върху лицето.
Какви хубави, какви изящни черти имаше това лице! Хубави черти, които трогват до сълзи.
Дори и недостатъците му сега ми се виждаха прелестни. Свако ми в Текирдаг казваше: „Фериде, твоите вежди са като приказките ти. В началото започват хубавичко, хубавичко, тъничко, тъничко, а след това объркват пътя си.“ Веждите ми, които според неговите думи започват хубавичко, тъничко, а след това объркват пътя си, стават чудно хубави именно затова, че се разпиляват по слепоочията…
А горната ми устна, която е по-късичка и поради това се смее винаги, вечно оставя малко открити горните ми зъби! Тази устна, както казваше Ходжа ефенди в Бурса, ще продължава да се усмихва дори тогава, когато отивам към гроба.
Чувах как малката госпожица се разхожда долу, като трополи нарочно с обувките си, но нямах сили да се отделя от другата госпожица в огледалото.
Колко много се бях измъчила и ядосала, когато научих в град Б., че ме наричат Бубата, а в град Ч. — Гюлбешекер. А сега самата аз не можех да се въздържа да не нарека с тези имена това младо момиче, това същество, ясно като утринна светлина, свежо като майска роза, посипана със ситни капки роса. По някое време се огледах да не би да ме види някой и протегнах устни към огледалото, за да целуна очите, бузите и брадата си. Сърцето ми пърхаше като птичка, влажните ми устни трептяха със сладост.
Но жалко, че огледалото също е мъжко изобретение. Каквото и да направиш, не можеш да целунеш собствените си коси и очи. Каквото и да правиш, колкото и да се мъчиш, можеш да докоснеш само устните си…
Какво говоря, господи! Сестра Алекси казваше: „Попските дрехи правят и душата на човека попска.“ Какви безсмислени, какви срамни думи! И това ми било учителка!
След като мирувах две години, днес имам право да се поотпусна.
Когато видях, че при влизането ми дамите в салона заеха изкуствени пози като неопитни актриси, се усмихнах и си казах: „Ще видите, потърпете малко.“ Те останаха учудени, че не целунах полите на госпожата и на госпожиците, а се задоволих само със съвсем обикновен непринуден реверанс. Гледаха се въпросително. Една обикновена кокона от Бейоглу, която по всяка вероятност бе гувернантка, сложи златните си очила и ме изгледа от главата до петите.
Държанието и маниерите ми бяха толкова естествени, думите ми — толкова непринудени, че салонът се обърка като кораб, настигнат от буря.
