Този салон, в който имаше хиляди скъпи предмети, струващи купища пари, не беше пример за изящност, елегантност и добър вкус, а по-скоро приличаше на манифактурна витрина. Дамите тук седят години наред като бездушни манекени и изпитват удоволствие от това, че предизвикват изумление у бедните и неуки жени на Ч.
Със своето свободно и дръзко държание завладях салона постепенно и ги поставих в положението на неопитни и несръчни гости. Като разигравах тази груба и смешна комедия, се стараех да бъда естествена, да не издам играта. Дадох им да разберат, че не съм харесала нищо от онова, което са ми показали, което са говорили и правили пред мен. И го вършех така, че да почувстват дълбоко и горчиво своето нищожество и невежество. Така например, когато голямата дъщеря на пашата ми показваше картините, забелязах с вежливи и прикрити думи, че това са посредствени произведения, а след това намерих някаква миниатюра, потулена в един ъгъл и попитах защо е захвърлено тук това единствено ценно произведение на изкуството, което може да се намери в този салон. Накратко, не се учудих на нищо сред този разкош. Критикувах всичко. Особено по време на вечерята просто ги измъчих мълчаливо. Кой знае залъците на колко гости досега, седнали на тази великолепна и богата трапеза, са засядали в гърлото им? Кой знае колко гости са се изпотили за това, че не умеят да си служат с вилица и нож, колко бедни хора са отказали да се хранят само защото не знаят как се взема и как се яде някое блюдо? Днес отмъстих за всички. Движенията ми бяха толкова сръчни и хармонични, че дамите не можаха да скрият удивлението си и през цялото време ме наблюдаваха с крайчеца на очите си. Аз също ги поглеждах от време на време. Но моите погледи ставаха причина вилиците в ръцете им да треперят, залъците да засядат на гърлото им, да се смущават, когато пият вода. Особено коконата от Бейоглу, която подчертава своето превъзходство над неопитните и невежи жени, която се хвали, че знае френски, просто съжаляваше, че се е родила. Тъй като е гувернантка, а аз учителка, тя се държеше като моя колежка и смяташе за свое професионално задължение да премери сили с мен. Но тази негодница остана така сконфузена, че има да ме помни… Тя не беше в състояние да изкаже мисълта си на турски и за да се измъкне, заяви:
— Не мога да говоря добре турски.
Тогава казах на френски:
— Няма значение, мадмоазел, да говорим на френски.
Но сега започнах да се подигравам с нейния френски.
Накратко, дребната незначителна основна учителка изчезна в този салон. Възкръсна безжалостната Чучулига с цялото си лекомислие и язвителност, която е разплаквала и най-красноречивите учителки в „Дам дьо Сион“.
Когато започнахме да спорим върху етикета, който трябва да се спазва на приемите във висшето общество, не й достигнаха думи да изкаже мисълта си и тя реши да ме унищожи:
— Впрочем случвало ми се е да бъда много пъти сред хората от висшето общество и да видя всичко с очите си.
Погледнах я гордо и насмешливо в лицето и рекох с усмивка:
— Е да, но това не е достатъчно. В това общество трябва да си живял.
В резултат на моето настъпление, което, признавам, не беше толкова деликатно, бедната жена промени цвета на лицето си и побърза да си излезе без време под предлог, че е дошъл часът за урока на един от малките синове на пашата.
Дамите бяха станали кротки като агънца. След като хвърлиха грозните маски на фалшивостта и високомерието, те показаха истинския облик на душите си. В действителност не бяха лоши хора. Тогава и аз постепенно слязох до положението си на смирена и тиха основна учителка, която разбира и съзнава своята незначителност.
Госпожата и дъщерите искрено ме молеха да ги посещавам често.
— От време на време може, но често — не. Какво ще кажат хората? Когато видят, че идвам често, положително ще си помислят, че очаквам нещо от вас.
Госпожата искаше да разбере коя съм и настояваше на всяка цена да кажа това.
— Аз съм бедно момиче от добро семейство — беше моят отговор.
— Госпожице, дете мое, с тази хубост и с тези качества ти можеш да сключиш отличен брак.
— Може би, госпожо, ще се намери някой доста добър кандидат и за мен. Но сметнах за по-уместно да си изкарвам хляба с пот на чело. Не е срамно да се работи.
— А какво ще кажете, ако поискат ръката ви за някой добър момък, от добро семейство?
— Естествено бих благодарила за оказаната ми чест, но не бих приела.
Малко след това разбрах истинските им намерения. Днес бях поканена в този конак не само да видя неговия разкош и да остана слисана от блясъка му.
Голямата дъщеря на пашата пожела да ми покаже градината, която не се различаваше от салона им. Като се разхождахме в тази градина, която беше украсена или по-скоро застлана и декорирана с най- различни цветя, треви, дръвчета и саксии, аз видях в една горичка, направена от десетина недоразвити девет-десет годишни борчета… Но преди да разкажа това, трябва да се върна на една случка, която стана преди дванадесет дена.
В непосредствено съседство с двора на училището ни има голямо лозе. Децата са разрушили плета между двора и лозето и сега те са почти съединени. От известно време в лозето копаят трима-четирима бедни работници с червени кърпи на главите. През междучасията ходех при тях и наблюдавах как работят, потънали в пот. През деня, за който говоря, забелязах един млад работник между тях. И той беше облечен както другите, но лицето му и държането му бяха по-различни. Така например в мургавия тен на лицето му имаше някаква цветна прозрачност, а в очите му — особен блясък. Ръцете му бяха нежни и малки като женски ръце. Не се доближавах до него, защото не беше възрастен като другите работници. Но той се престраши и разговаря с мен. Каза, че е много жаден и помоли да изпратя някое от децата за вода.
Не обичам жените, които бягат дори от петли. Затова не се засрамих. Нещо повече, като имах предвид, че съм учителка, сметнах за необходимо да му отговоря:
— Добре, синко, почакай малко, сега ще кажа да ти донесат.
„Този човек положително е някой изпаднал благородник“ — казах си аз. Беше срамежлив, но и смел. Когато говореше, той се стесняваше до такава степен, че бъркаше думите. Но, от друга страна, непрестанно задаваше въпроси, и то неуместни. В града бил пристигнал наскоро и не знаел какъв е стандартът на живот, каква била зимата, имало ли много круши и ябълки.
Докато той пиеше вода, аз се усмихвах и си казвах: „Изглежда, че нещо не му е в ред на горкия.“
Тази подробност е достатъчна, за да се разбере колко ме учуди онова, което видях сред изродените жалки дръвчета на изкуствената борова горичка в градината на пашата.
Да, между тези дръвчета срещнах пак този беден работник, но облечеш съвсем другояче. Сега той беше генералщабен капитан, у когото всичко блестеше: сабята, копчетата, ордените, яката на куртката, лицето, зъбите и дори алабросът. Той беше застанал между две дървета в позата на човек, който ще се фотографира. Главата му беше високо вдигната, тялото му изпънато като струна, краката прибрани, гетрите му изглеждаха като залепени, под тънките му мустаци между полуотворените устни лъщяха бели зъби, в очите му гореше блясъкът на дързостта. Накратко казано, стойката и дрехите му правеха впечатление, че той ей сега ще изтегли сабята си с ръка в бяла ръкавица, и ще изкомандува: „Мирно!“ Впрочем веднага ми стана ясно, че самият той е получил от други командата: „Мирно!“
Нериме ханъм, голямата дъщеря на пашата, се изненада:
— Ихсан? Ти тук? Откъде се взе така изведнъж?
Но бедното момиче така неопитно играеше ролята си, че когато възкликна с учудване: „Ихсан? Откъде се взе така изведнъж?“, в гласа й прозвучаха нотки, които казваха: „Ах, колко явно личи, че лъжа!“
Сред тези смешни декори на се разиграваше комедия. Защо? Това щях да разбера по-късно. Сега трябваше да не се издавам, да бъда спокойна и смела.
Във всеки случай хората от семейството на този паша много обичат да изненадват. Но каквото и да правят, няма да се объркам. Изглежда са очаквали да се засрамя и да избягам. Но аз запазих достойнство и хладнокръвие.
Нериме ханъм каза:
— Фериде ханъм, и вие като нас сте от Истанбул. Бихте ли имали възражение, ако ви представя моя братовчед и млечен брат Ихсан?
