Трета част
Днес е хъдърелез52. Сама съм в къщи. И не само в къщи, а може би в целия град. Домовете са празни, магазините са затворени. Всички хора от града заминаха рано тази сутрин с пълни кошници в ръка, на пикник с агнета в местността Сьоютлука. На ъгъла на улицата винаги има просяк. Днес дори той не иска да се лиши от това удоволствие. Качи се на гърба на един хамалин с такъв величествен вид, сякаш се качваше на файтон, и тръгна с останалите.
Но най-интересни този ден бяха кучетата. Тези хитри животни бяха подушили миризмата на храната и зад всяка група, тръгнала с кошници и одеяла, вървяха по няколко от тях.
Изпратих Мунисе с нашата съседка, жената на Хафъз Курбан ефенди. Тя се мусеше и не искаше да тръгне без мен, но бях намотала кърпа на главата си и казах: „Болна съм. Ако ми стане по-добре, може да дойда по-късно.“
Излъгах, че съм болна. Напротив, много съм добре и имам отлично настроение. Коя бе причината тогава да остана в къщи? Вече не обичам такива многолюдни веселби.
Щом останах сама, размотах кърпата от главата си и започнах да върша къщната работа, като си тананиках песни и свирех с уста. Колко приятно е да се занимавам с домашна работа от време на време, след като съм работила в училище като мъж в продължение на много дни!
Дойде ред на моите птици. Изчистих клетките на тези немирници, смених им водата и ги изнесох в градината, за да се порадват на слънцето. Сега имаме тъкмо половин дузина птици. Когато си тръгвахме от Б., се наложи да оставим Мазлум на сина на Хаджи Калфа. На Мунисе й домъчня много за яренцето и плака. Купих й тези птици, за да не се измъчва, но и аз се привързах към тях. Жълтата котка на съседите обаче не им дава мира. Винаги, когато изнеса клетките в градината, тя се изправя срещу тях. Наглед тази котка е спокойна и хрисима. Тя едва-едва отваря лениво зелените си очи, гледа птиците почти с нежност, от време на време мърка приятно и човек остава с впечатление, че си бъбри с тях. „Чакай да видим какво ще направи?“ — си рекох аз, извадих една птица от клетката и я доближих до муцуната на котката. Жълтата козина на това зверче веднага настръхна, сякаш духна вятър над него, а в зелените му очи пламнаха искри. Ноктите се подадоха от меките лапи и котката се приготви да се хвърли върху птичето.
Бедното пиленце цялото трепереше в шепата ми, като свиваше шията и крилете си. Хванах главата на котката със свободната си ръка и рекох:
— Като гледам добродушието в твоите подли зелени очи, оставам с впечатление, че мислиш за ангелите на небето. А твоето намерение е да разкъсаш това безпомощно птиче, нали? Виж как ще ти отмъстя сега!
Разтворих другата си ръка. Горкото мъничко птиченце изведнъж се олюля и се поколеба, сякаш не вярваше, че е свободно. После тревожно зачурулика с тъничкото си гласче и хвръкна. Доближих до лицето си зелените очи на котката, които следяха птичката с учудване и тъга, и казах, като се смеех от задоволство:
— Как е, жълто зверче, разкъса ли птичето?
В душата си изпитвах дълбока радост. Радвах се така, като че ли бях отмъстила не само на тази жълта котка, а на всички жълти същества, които дебнат малките птички.
Само че радостта ми беше помрачена от воплите на останалите птички. Дали действително плачеха, не зная, но ми се стори, че бедничките казват: „Защо не дариш и нас с това щастие както нашата другарка?“ Тръгнах към клетките, подчинявайки се на една от ония своеволни и строги заповеди на сърцето си, на които не мога да не се подчинявам.
Бях решила да пусна птичките до една, но в този момент се сетих за Мунисе. Долепих бузата си до телената преграда на една от клетките и казах:
— Но какво ще кажа после на Мунисе, на другия жълтокос деспот? Колкото и да се мъчим, не можем да се освободим напълно от тези жълти подлеци.
След птиците дойде ред на самата мен. Винаги, когато видя слънчево време, мия косите си с хладка вода. Най-голямото ми удоволствие е да ги суша след това бавно на слънцето.
Днес постъпих пак така. Качих се на сливата срещу клетките и разпилях мокрите си коси срещу подухващия лек ветрец. Те вече бяха пораснали почти до кръста. В Б. изпитвах неудобство да казвам на приятелките си защо косите ми са къси. Те смятаха това за срамно или по-точно за недостатък. Бях взела от всички, дори от Хаджи Калфа, различни лекарства за растеж на коси. Всеки, който виждаше колко бързо расте косата ми, смяташе, че заслугата е негова, и доказваше ефикасността на своето лекарство, като се позоваваше на мен.
Сливата беше точно срещу клетките. Птиците пееха, обърнали към слънцето бляскавите си като синци очи. Аз им подражавах, като свирех с уста и се люлеех върху тънкия клон също както на люлка. По някое време погледнах към прозореца на съседната къща и какво да видя! Съседът Хафъз Курбан ефенди, ме гледаше със своите кръгли горделиви очи, които светеха на тлъстото му лице като две кандила в джамия. Не мога да разкажа какво ми беше. Да бях поне облечена прилично. Бях с боси крака, само по бяла риза с разтворена яка. Първото нещо, което направих, бе да хвана тежкия кичур коса, разпиляна на гърба ми и да покрия с него шията и гърдите си. После се изхлузих от дървото и тупнах на земята като сноп. За щастие клонът не беше висок. До ушите ми достигна възклицанието: „Ах, жалко!“ Паднах аз, аз се ударих, а викаше съседът Хафъз Курбан ефенди!
Този Хафъз Курбан ефенди, името на когото не мога да спомена без усмивка, е полкови имамин на около петдесет години. Казват, че бил много богат. Жена му е много свежа, хубава, черноока, стройна черкезка, която няма още тридесет години. С нея сме добри приятелки. Тя взе днес Мунисе на разходка със себе си. Тази жена няма деца и обича моята малка немирница като собствена дъщеря. Но днешната случка ми развали настроението. Много ме е срам от полковия имамин. Кой знае какво ще си помисли за мен. Сега, когато пиша тези редове, лицето ми гори от срам, чувствам, че цялата пламтя. Ох, боже! Вече съм учителка, а все още не мога да оставя лудориите. Ненапразно Реджеб ефенди, нашият директор в град Б., ми казваше: „Аллах да ти даде дълъг живот, дете, но когато умреш и легнеш в гроба, можеш да разсмееш и имамина, който ще чете надгробна ти молитва.“
Днешната ми програма предвиждаше след обед да запиша събитията, станали през последните шест месеца, в дневника, който лежи в чантата ми небутнат от деня на моето пристигане. Седнах пред прозореца, обърнат към пролива и част от военните укрепления на брега. Избрах тази къща само заради този прозорец. Иначе в нея няма нищо друго, което би могло да привлече един човек.
За да избягам от град Б., приех първото място, което ми предложиха, без да мисля ще ми хареса или не, без да ме интересува, че заплатата е малка.
Но за мое щастие мястото се оказа много хубаво — спокойно и прелестно гарнизонно градче. Ако запитате някого от обитателите му, бил той кореняк или пришълец, за баща, брат, син или мъж, ще ви отговори, че е или войник, или офицер. Дори част от ходжите имат някаква връзка с военните — или са батальонни имами, или полкови мюфтии. Моят съсед Курбан ефенди наред с чалмата си от време на време носи военна униформа и дори препасва сабя на кръста си.
Жените на Ч. ми се нравят много. Те са предани, трудолюбиви, доволни от живота си, общителни и скромни. Обичат както работата, така и веселието. Не минава седмица без сватба, а всяка сватба с различните му вечери за къносване, които носят най-различни наименования, продължава седмица. Така че те се забавляват почти всяка вечер.
Отначло се чудех откъде намират пари за това, но после открих тайната им. Всяка жена ходи на сватба със своите скъпи булчински одежди в продължение на десет-двадесет години, а после ги предава чистички на своята дъщеря. Забавленията тук са много прости. Музиката им се осигурява от една стара арменка, която свири на хармоника и не иска нищо повече от парче плат или малко пари.
Развлеченията им са прости, но какво по-хубаво от това, щом хората се задоволяват и с толкова? По- добре да бях се родила сред тях и някой ден да бях си сложила къна на пръстите и дланите… Но както и да е.
Съседките ме обикнаха веднага, само че ми се сърдят, за това, че не се събирам с тях и не участвам в развлеченията им. За да не си помислят, че съм високомерна, се старая да им правя всякакви услуги, стремя се да бъда учтива, да помагам с всичко, което мога, не само на дъщерите им в училище, но и на самите
