Тази вечер в нашата мъничка градинка имахме гости. Аз и Мунисе поканихме семейството на Хаджи Калфа на вечеря. За шега купихме от уличните продавачи три-четири червени книжни фенера и ги окачихме на клоните на креещия бадем, които се надвесваха над трапезата. Хаджи Калфа много се развесели, когато ги видя.
— Хаджи Калфа — рекох със смях, — тази вечер за мен е Десети юли51.
Да, тази вечер празнувах своето освобождение. Днес се навърши точно една година, откакто Чучулигата се освободи от клетката си. Една година! Триста шестдесет и пет дена! Колко много!
Отначало бях много весела. Непрестанно говорех и се смеех. Правех толкова шеги, че госпожата от Саматия се задавяше от смях, а бузестото пъпчиво лице на Хайгануш придобиваше цвета на фенерите, закачени на дървото. Хаджи Калфа удряше с ръце по коленете си.
— Да не си яла пачи крака, дете? — казваше той и се смееше, смееше…
Стояхме до късно в градината, после дадох по един фенер на Хайгануш и Мират и изпратих гостите си. Мунисе беше много изморена през този ден и заспа на стола още докато разговаряхме. Изпратих я да спи и останах сама в градината.
Беше тиха звездна нощ. Светлините в домовете на отсрещната страна на пропастта бяха изгаснали. Планината се изправяше като страшно видение на фона на звездното небе.
Облегнах ръце и глава върху студеното желязо на оградата край пропастта. Около мен ни звук, ни живот. Само в дъното на пропастта ромонеше рекичката, която въпреки непоносимите горещини не беше пресъхнала, и в нея се отразяваха няколко звездички.
Свещичките на книжните фенери вече догаряха. Чувствах, че заедно с тяхната пъстра светлина бледнее и гасне радостта в сърцето ми, че в душата ми пада гъст и безмилостен мрак.
Прекарах през спомените си един по един всички светли и черни дни на тази година. Колко време беше изминало, господи!
Имах здрава физика, която понася леко и студ, и страдания, и трудности…
Сигурно ще живея още четиридесет-петдесет години. Вероятно още петдесет пъти ще празнувам тъжните годишнини на тази тъжна победа. Колко е дълъг животът, господи, колко е дълъг!
Вероятно ще загубя и Мунисе.
Косите ми лека-полека ще побелеят.
Ще се надявам, ще търпя. Съгласна съм на всичко. Но защо? Какво очаквам?
В продължение на година няколко пъти не можах да се овладея и плаках. Но в нито един от тези случаи не изпитах горчивината на сълзите, които тази вечер парят клепачите ми. Преди бяха плакали само очите ми, а тази вечер плачеше душата ми.
Учебните занятия започнаха преди две седмици. Много от моите колежки се върнаха отново в Б. Върна се дори и Васфие, която на всяка цена искаше да остане в Истанбул. Въпреки усилията си не могла да намери вакантно място.
На Незихе й излязъл късметът. Един петъчен ден видели някакъв млад офицер в Сулар, който ги преследвал от Босфора до Фатих.
Както всички мъже, които преди това виждали двете приятелки, и той проявил склонност към Васфие. Дори си определили среща не знам в кой си парк. Но за нещастие в този ден Васфие имала гости. За да не остане офицерът излъган, тя помолила Незихе:
— Мила Незихе, иди вместо мен и му кажи, че днес не мога да дойда. Определи му среща за някой друг ден.
Вечерта Незихе се отбила у тях и казала, че не е могла да види момъка, но държането й било странно. След няколко дни работата се изяснила. Този ден Незихе направила всичко възможно да се хареса на младия офицер и след седмица се сгодила за него.
Васфие е много огорчена. От една страна, е обидена, че е излъгана от любимата си приятелка, а от друга е натъжена, че е останала сама. Тя въздиша често и казва:
— Ах, Фериде ханъм, какви добри приятелки можем да бъдем с теб. Ти си толкова весело, добро и общително момиче, но не знаеш да живееш.
Знаете ли колко весело става в птичите гнезда, когато се излюпват малките пиленца? Така весело е сега в училище.
Силният дъжд, който започна да вали преди няколко дни, придружен от светкавици и гръмотевици, изми продължителната тъга и преждевременната умора от живота, които ме бяха налегнали през топлото и спокойно лято. Сега ми е толкова леко, толкова радостно!
Дъждът продължава вече десет дни и страшно вали.
Последните цветя в началото се зарадваха също като мен, защото бледите им стъбълца се наляха с жизнени сокове, но сега клюмнаха. Те навеждат безпомощно глави под шибащия ги дъжд, свиват се и треперят, сякаш казват: „Стига, стига толкоз!“
Тази вечер, на връщане от училище и аз приличах горе долу на тях. Бях вир-вода. Наметалото лепнеше по снагата ми, а воалът — по лицето. Хората, които срещах на улицата, ме гледаха с весела усмивка.
Лицето на Мунисе беше малко бледо. Уплаших се да не е настинала, насила я накарах да си легне по- рано и й сварих липов чай. Немирницата недоволстваше и се подиграваше на грижите, които полагах за нея.
— Че какво може да ми направи студът, какичко? Ти забрави ли онази снежна нощ, която миналата година прекарах в плевнята?
Тази нощ никак не ми се спи. След като приспах Мунисе, взех книга, изтегнах се на дивана и неволно се заслушах в шума, в тъжната музика на дъжда, който вече цели петнадесет дни шуртеше по стрехите и водосточните тръби. Не знам колко време бях стояла така. Изведнъж започна да се хлопа силно на вратата. Кой може да бъде в този час?
Не посмях да отворя веднага. Минах в гостната и погледнах през еркера. В тъмнината различих силуета на жена, която се мъчеше да се скрие от дъжда. Светлината, която мъждукаше от брезентовия фенер в ръката й, трептеше в локвите на улицата.
— Кой е? — попитах аз.
— Отворете, искам да видя Фериде ханъм — отговори един треперещ глас.
Когато отворих вратата, аз също треперех. От онази вечер съм се изплашила от непознати жени. Винаги, когато дойде да ме търси някоя непозната, все ми се струва, че ще ми донесе лоша вест. Тази неканена гостенка вдигна фенера си, за да види лицето ми. През това време успях да различа бледо лице с две печални сини очи.
— Разрешавате ли да вляза, учителко?
Лицето и гласът на тези жена ми вдъхваха доверие.
— Заповядайте! — казах аз и отворих вратата на гостната, без да питам коя е и защо е дошла.
Жената се оглеждаше и не се осмеляваше да седне, сякаш се страхуваше да не измокри стаята.
— Ама че дъжд! Човек може да се удави — каза тя, за да наруши мълчанието.
Гледах я втренчено в лицето. Явно беше, че нейният жалък вид се дължи не само на дъжда, а и на нещо друго. Разбрах, че иска да се поуспокои, преди да разкрие истинската причина на посещението си, и не бързах да я питам какво иска.
Първото ми чувство не беше ме излъгало. Тази жена имаше добро, благородно лице.
— С кого имам честта да говоря, госпожо? — попитах най-после аз. Тя наведе глава, сякаш се боеше от мен.
— Фериде ханъм, аз не съм непозната. Вярно е, че досега не сме се виждали, но съм слушала много за вас. — Тя млъкна за малко, събра смелост и продължи: — Аз съм сестра на един ваш колега, на учителя по музика във вашето училище Шейх Юсуф ефенди.
