Изведнъж сърцето ми се покачи в гърлото. Но трябваше да бъда силна, да не се издавам.
— Така ли, госпожо? Много ми е приятно, че се запознахме. Надявам се, че Шейх ефенди вече е по- добре — казах аз.
Разбира се, тези думи съвсем не бяха подходящи за една гостенка в такова състояние, дошла в този късен час. Но какво друго можех да кажа?
Тя не знаеше какво да ми отговори и мълчеше. Не смеех да я погледна в лицето и наведох очи към земята. По едно време чух сподавено хлипане. Наведох още повече глава и зачаках с примирение и покорство непредотвратимото нещастие.
Тя продължи, като притискаше гърдите и гърлото си с ръце, за да не плаче:
— Брат ми умира. Надвечер изведнъж се почувства зле. От шест часа е в безсъзнание. Няма да издържи до утре.
Не отговорих. Какво можех да кажа?
— О, госпожице, Юсуф е с три години по-малък от мен, но го чувствам като свой син. Когато умря майка ни, той беше съвсем малък. И аз не бях голяма, но въпреки това трябваше да се грижа за него като майка. Отдадох му целия си живот. Когато овдовях, бях не по-възрастна от вас. Можех да се омъжа повторно, но не пожелах. Боях се, че милият ми Юсуф ще остане сам. А ето, че сега той ме оставя сама, отива си. Защо ви разказвам тези неща, госпожице? Не ме корете. Разказвам ви ги, за да не ми се разсърдите, да не ме изгоните за това, че ви безпокоя в този нощен час, за това, което ще поискам от вас…
Тя не се доизказа. Изтощеното й тяло се отпусна изведнъж на земята. Помислих, че й е прилошало и посегнах да я хвана за раменете. Но тя зацелува краката ми, като се тресеше от плач и се мяташе насам- натам.
Освободих се с леко движение и казах с възможно най-спокоен тон, който можех да имам в този миг:
— Госпожо, разбирам ви и съчувствам на вашето нещастие. Кажете ми. Ако е нещо, което съм в състояние да направя…
В изгасналите, подути от плач сини очи на бедната жена светна лъч на надежда. Като се мъчеше да спре риданието си, тя каза:
— Юсуф е болен от десет години. Толкова се мъчих, но проклетата болест не го остави намира, победи го. А тази история беше капката, която преля чашата. Откакто ви видя, започна да се топи от ден на ден, да чезне. Той е много чувствителен човек.
Тук не можах да сдържа слабия вик на протест и добавих:
— Госпожо, кълна се, че не съм направила нищо лошо на вашия брат. Самата аз съм човек с наранено сърце.
Тя отново прегърна краката ми:
— Мила дъще, дете мое, вие може би също обичате някого, не ми се сърдете. Кълна ви се, че ви казвам всичко това не за да ви обвинявам. Не съм така груба, както изглеждам на пръв поглед. В края на краищата съм сестра на Юсуф. Години наред съм живяла с неговата музика. Не обвинявам нито вас, нито дори вашата случайна среща. Виждах, че Юсуф се топи в леглото си като свещ. Но разбирах, че умира щастлив. Нямаше ни оплакване, ни горчиви думи, ни страдание. От време на време губеше съзнание. Тогава клепките му трепереха леко, а бледите му устни повтаряха името ви с едва доловима усмивка. До вчера не ми беше казал нищо за това си страдание. Вчера хвана ръцете ми, започна да целува пръстите ми един по един и да ме моли като дете: „Покажи ми я още веднъж, сестро!“ Аз съм готова на всяка жертва за Юсуф. Но това ми се стори невъзможно. Сърцето ми се късаше: „Гледай да оздравееш, Юсуф, по-скоро да оздравееш. Някой ден пак ще я видиш“ — казах аз, като го милвах по челото и косите. Да бяхте видели, Фериде ханъм, как този болен човек ми се разсърди, без да ми каже думица, с каква безнадеждна скръб си затвори очите и обърна глава на другата страна! Не е възможно да се опише с думи… Привечер той склопи очи. Аз знам, че те вече няма да се отворят. На него посветих живота си, щастието си, не го лиших от нищо. А ето че в последния миг го видях да затваря очите си с печал, без да съм му показала тази, която той толкова искаше да види. Не е възможно да ви опиша каква болка ми причини това, Фериде ханъм. Моля ви, направете едно добро. Това ще бъде като последна капка вода, сложена на устните на умиращия.
Тя не можа да продължи повече. Скри лицето си в полите си и зарида като малко дете.
Събитията, които станаха през онази нощ, ще си спомням като сън.
Вървях под проливния дъжд и следвах бледата диря на фенера. Минах през различни тесни и тъмни улици. Нищо не чувствах, нищо не усещах. Движех се безцелно по течението като лист, попаднал в порой.
Влязохме във висока и просторна стая, пълна със сенки. По стените висяха тамбури, уд, цигулки, на различни рафтове лежаха флейти. Композиторът умираше на едно широко желязно легло, поставено в единия ъгъл на тази стая, натъпкана с музикални инструменти.
Приближихме се до него, като стъпвахме на пръсти. Жълтото му като восък лице беше застинало в смъртно спокойствие. В трапчинките на затворените му очи бе легнала сянка. Само в устните му, в разтворените му устни, между които се виждаха ослепително бели зъби, трептеше малко живот. Тази женица, която преди малко беше така разтревожена и сломена, сега, когато изпълняваше последния си дълг, проявяваше удивително спокойствие и самообладание. Господи, какви чудеса крие в себе си това чувство, наречено любов! Тя сложи ръката си на челото на болния също като майка, която буди детето си, за да го изпрати на училище.
— Юсуф, сине, виж, твоята колежка Фериде е дошла да те посети. Юсуф, отвори очи.
Болният не чуваше и не виждаше нищо. При мисълта, че той може да умре, без да отвори очи за последен път, жената започна да губи самообладание. Тя заплака отново. Гласът й се задавяше.
— Юсуф, детето ми, отвори очите си поне веднъж. Ако умреш, без да видиш Фериде, моята скръб ще бъде още по-голяма.
Сърцето ми се късаше от жал. Коленете ми се подгъваха под тежестта на тялото ми. Облегнах се на някакъв тъмен предмет, поставен близо до леглото, който приличаше на маса. Усетих, че това е орган и трепнах. Сърцето ми подсказа, че само този орган може да извърши чудото, да накара този нещастник да отвори очи за последен път. Това, което намислих, беше може би престъпление или нещо повече от престъпление. Но този орган ме притегляше силно като пропаст, която мами стъпилия на самия й край и загледан в нея човек. Неволно натиснах с крак педала и долепих пръст до един от клавишите му.
Органът изстена дълбоко като ранена душа. Тъмните ъгли на стаята, струнните инструменти, които хвърляха дълги сенки по стените, трепнаха и откликнаха с тих вопъл.
Не мога да кажа дали това бе действителност или видение на моите замъглени от сълзи очи, но ми се стори, че при този звук болният отвори за последен път сините си очи.
Наведох се над мъртвия с вид на човек, който изпълнява свещен дълг, и докоснах с устни очите му, в които сякаш все още трептеше остатък от живот.
Трябваше ли да оставя първата си целувка върху угасналите очи на един мъртвец!
Тази нощ е последната в моя дом в Б… Утре рано сутрин заминавам оттук.
След тази история, разбира се, не можех да остана повече тук. В града всеки говореше за мен, всеки искаше да ме види. Колко души ме преследваха, когато отивах или се връщах от училище, колко души ми препречваха пътя, за да видят лицето ми под двойния воал, който бях започнала да нося! Колко невъзпитани хора чух да казват, без да си дават труд да понижат глас дори:
— Значи, това е тя, а? Горкият Шейх!
Срамувах се да говоря пред приятелките си. Чувствах, че се изчервявам, когато влизам в клас.
Това не можеше да продължава. Нямаше друг изход, отидох при началника на просветата, казах му, че тукашният въздух не ми понася, и го помолих да ме премести другаде. Изглежда, клюките бяха стигнали и до него, защото веднага се съгласи с мен. Само че беше трудно да ми намери подходящо място. Заявих, че приемам да отида и в по-малко училище, с по-ниска заплата, стига да е далеч оттук.
Преди два дни получих заповедта си. Назначена съм в прогимназията в Ч…
Бедна Чучулиго! Ти заприлича на обрулен есенен лист, подгонен от вятъра.
