нервно движение, отвори капака на печката и го хвърли вътре.
Наближаваше полунощ. Аз все още не бях заспала в леглото си в стаята на дежурните учители. Най- после реших. Изпратих долу по някаква работа дежурната прислужничка, която обикаляше коридора, и влязох в безлюдния кабинет на заместник-директорката. През един прозорец, завесите на който не бяха спуснати, в стаята проникваше бледа лунна светлина. Разтреперана като нощен крадец, отворих капака на печката, открих измежду изпокъсаните и измачкани хартийки злощастното писмо на Джемиле и го извадих.
Много обичам по време на нощните дежурства, когато всички заспят, да обикалям празните коридори и тихите тъмни спални помещения. Тук покрия някое малко момиченце, което се е отвило, там оправя юргана на болно дете, което кашля в леглото си, и сложа ръка на изгарящото му чело. Оттатък спи девойка, заровена в купчина руси коси, и аз се мъча да отгатна каква е тази надежда, от която е цъфнала блажена усмивка на нейните полуотворени тънки устни.
В тези тихи тъмни помещения, където спят момичетата, витае тежкият облак на съня. Стъпвам на пръсти и обикалям с треперещо сърце, за да не разпръсна този облак, да не събудя бедните дечица преждевременно от съня, който и без това ще бъде прекъснат.
Когато открих лицето на Джемиле през онази нощ, горката току-що беше заспала. Това разбрах по все още неизсъхналите сълзи на очите й.
Наведох се лекичко над нея и прошепнах:
— Щастливо малко момиче, колко ли ще се зарадваш, когато намериш в джоба на ученическата си престилка писмото, пристигнало от твоя любим. Ще се питаш коя е тази невидима нощна фея, която е донесла и оставила тук безвъзвратно изгубеното писмо. Джемиле, това не е фея, а само една клетница, една злощастница, осъдена да изгаря винаги заедно с част от своето сърце и писмата, които могат да дойдат от ненавистния човек.
Учебната година завърши. След три дни започват изпитите. Всички девически училища в Б. днес честваха майския празник край една рекичка на час от града. Не обичам такива многолюдни разходки. Затова реших да не излизам никъде и да прекарам деня в нашата градинка. Но Мунисе, която видя ученичките да минават в редици и да пеят, започна да негодува. Тъкмо когато се мъчех да я успокоя, на вратата се почука. Беше дошла моята колежка Васфие с няколко ученички от последния курс. Васфие била изпратена от директора със заповед на всяка цена да ме вземе и заведе там.
— Кълна се, че заради нея съм накарал да приготвят пълнено агне и халва. Какво е това безобразие! Не може така, не може — викал Реджеб ефенди.
Що се отнася до ученичките, те бяха дошли да ме поканят от името на абитуриентките.
— Ако не дойде Бубата, и ние няма да отидем — заявили те.
„Бубата“ е новият ми прякор. С Чучулигата се свърши. Сега започна Бубата. Лошото е, че по-големите ученички не се свенят да ме наричат така и в лицето. Кълна се, че това засяга гордостта ми, учителското ми достойнство. Поне това да беше останало само между стените на училището, нямаше да ми тежи толкова. Онзи ден минавах пред едно от кафенетата. Някакъв недодялан простак, облечен в потури и минтан, се провикна в цялото кафене:
— Имам осем черничеви градини, давам ги всичките за такава буба!
Така се засрамих, че ми идваше да потъна в земята.
Ако се запъна да кажа „няма да дойда“, ще кажат „превзема се“ и ще ми се подиграват. Нямах друг избор, сложих си наметалото и тръгнах с тях.
Малките ученички бяха пременени в бяло. Брегът на реката се беше превърнал сякаш в градина с лайка. Колко много девически училища имало в този град! Ученическите редици, които пристигаха по различните пътища, измежду градините, нямаха край.
Учителите се бяха оттеглили под дърветата на отсрещната страна на рекичката. Между нас обикаляше само Реджеб ефенди с неизменното си синьо манто, като размахваше грамадния си черен чадър и гръмогласно даваше разпореждания на готвачите: те поставяха камъни за огнища някъде настрани от нас. Учителките и големите ученички, които искаха да се освободят от наметалата си и да се поразходят на воля, дълго увещаваха директора да отиде при мъжете и най-после успяха да го пропъдят.
Не зная защо, днес никак не ми беше забавно. Буйната радост на стотиците момичета ми причиняваше умора, изпадах в тъжен унес.
Тук музиката на някое основно училище свиреше марш, там група момичета играеха на топка, като се блъскаха и викаха, оттатък тълпа деца и възрастни аплодираше някакво дете, което декламираше стихове или държеше реч. Мунисе се беше изгубила сред това множество. Де ще седи при мен тази палавница!
Далеч от нас, по протежение на една висока дига, имаше редица тополи. Някои млади учителки, заедно с по-големите ученички, бяха направили люлки по тези дървета. Между зелените кичури на листата прехвръкваха разноцветни поли, носеха се викове и кръшен смях.
Неусетно се отделих от множеството и седнах в сянката на една скала до брега на ров, издълбан от порой. Унесена в своите мисли, късах хилавите бледи цветенца, израснали в пукнатините на скалата, и ги хвърлях в рекичката, която течеше под краката ми. Изведнъж зад мен се разнесе някакъв тънък глас:
— Намерих я, ето я Бубата!
Търсеха ме, за да ида на люлките. Завлякоха ме там почти насила. „Не искам, уморена съм, не умея да се люлея“ — казвах аз. Но нито колежките, нито ученичките искаха да ме чуят. Мюрюввет ханъм — онази, която се беше застъпила за мен в средищната прогимназия — искаше непременно да се люлеем заедно. Качих се на една люлка, но ръцете ми трепереха, коленете ми се прегъваха под тежестта на тялото. Горката Мюрюввет се измъчи с мен и накрая се принуди да се откаже.
— Не може, Бубенце… Ти наистина нямаш смелост да се люлееш. Пребледня като платно, ще паднеш.
Директорът обядва с нас.
Той също беше забелязал, че днес нямам настроение, и току повтаряше:
— Хайде де, защо не се смееш? Ама че си инат. Като ти кажа „не се смей“, се смееш, а тук се цупиш.
Продължаваше да се занимава с мен и след обяда. Нарочно беше наредил да донесат от училище самовара и сега искаше да ми приготви чай. Една от учителките ми махна отдалеч и ме повика при себе си.
— Изпратихме един от прислужниците да донесе тамбура. Ще накараме Шейх ефенди да ни посвири ей там настрани. Откачи се от този нахалник и ела при нас — каза тя.
Този случай наистина не беше за изпускане. Музиката на Юсуф ефенди ме пленяваше все повече и повече. Бедният композитор беше болен от доста време. Не идваше на училище.
Чухме, че от ден-два се чувствал по-добре. Той пожелал да участва в празника.
Учителките бяха измислили някакъв повод да измъкнат Юсуф ефенди от компанията на мъжете. Десетина учителки тръгнахме по тесен път покрай рекичката, като се мъчехме да вървим незабелязано. Шейх ефенди днес беше оживен и весел. Той се смееше на тези, които се плашеха, че щял да се измори от дългия път, и казваше:
— Готов съм вечно да вървя по този тесен път. Днес се чувствам толкова силен…
Една от колежките се наведе и тихичко ми прошепна, че учителите тайно са пили, и че дали няколко чашки и на Шейх ефенди. Веселото му настроение се дължеше може би до известна степен и на това.
След като вървяхме петнадесетина минути по пътя край реката, стигнахме до една разрушена воденичка. На това място, наречено „Водопадите“, долът се стесняваше изведнъж и образуваше нещо като клисура. Скалите край рекичката бяха така високи, че слънцето не можеше да проникне долу и водата течеше сякаш в утринен полумрак.
Оттук нямаше никаква възможност да ни чуят. Настаниха Шейх Юсуф ефенди под сянката на кичест орех и бутнаха тамбурата в ръката му. Аз отидох малко по-нататък и седнах върху грамаден камък, около който се пенеха водите на реката. Но приятелките не ме оставиха на спокойствие.
— Не може, ела тук. Непременно ще дойдеш! — викаха те и ми направиха място точно срещу композитора.
