са ми известни. Освен тях имам и две стари познати. Едната е стройната жена с пронизващите черни очи, която ме защити в средищната прогимназия. Тя идва да преподава в нашето училище по един ден седмично. Тази колежка е единствената, която не се плаши от разногледите очи на директора. Дори напротив, Реджеб ефенди се бои от нея. Той тръска яка и казва:
— Ах, какво зло е тя! Да мога веднъж да се отърва от нея, ще си отдъхна.
Другата стара позната е възрастна учителка с големи очила и издадени зъби. Някога в Истанбул пътувахме заедно от време на време във влака. Беше учителка някъде към Гьозтепе.
Тя искаше да ме познае, гледаше ме в лицето и казваше:
— Боже господи! Каква поразителна прилика. На времето във влака често срещах една ученичка, която приличаше много на вас. Но тя като че ли беше французойка. Правеше най-различни смехории и разсмиваше целия вагон до сълзи.
— Възможно е, разбира се — отговарях аз, като гледах пред себе си.
В училище има и няколко мъже: Захид ефенди, стар човек, учител по религия, Юмер бей, нескопосан полковник от запаса, учител по география, учителят по краснопис, името на когото не зная, и най-после Шейх Юсуф ефенди — учител по музика, най-популярната личност не само в училището, но и в целия град Б…
Той бил шейх46 на ордена „Мевлеви“47, но преди няколко години се разболял. Горкият шейх май бил туберкулозен. Лекарите казали, че ще умре, ако остане в родния си град. Преди две години дошъл в град Б. заедно със сестра си, която била вдовица. Братът и сестрата си живеели самотно в малка, тиха къщичка. Онези, които посещавали тяхната къщичка, казват, че била нещо като музикален музей. Там имало всякакви инструменти и сазове. Шейхът бил добър композитор. Имал такива произведения, които човек не можел да слуша, без да заплаче.
За пръв път го видях в един студен дъждовен ден. През междучасието бях излязла с ученичките, за да им покажа една нова игра на топка, и използвах случая да си поиграя и да се позабавлявам. Когато влязох вътре, черната ми манта беше мокра. Между другото искам да отбележа, че тази форма, въведена от мен, започна да си пробива път в училище, дори и между ученичките. Директорът възразяваше срещу цвета. „Черният цвят не е подходящ, трябва да се направи от зелен“ — казваше той, но го разубедихме, като обърнахме внимание, че много ще се цапа.
В учителската стая гореше голяма глинена печка. Аз се бях свряла в ъгъла между печката и двете стени и се сушах, застанала права с ръце в джобовете на мантата. Вратата се отвори и в стаята влезе тънък висок господин на около тридесет и пет години. Той беше облечен обикновено като всички други. Но въпреки това разбрах, че именно този е Шейх Юсуф ефенди, за когото ставаше дума. В училище го обичаха много.
Колежките веднага го наобиколиха и поеха палтото му. Наблюдавах го, скрита зад кюнците на печката. Той беше благ и приятен човек. Слабото му лице имаше прозрачна, нежна и безцветна белота, характерна за онези болни, които са обречени на смърт. Тънката му руса брада и ясносините му очи ми напомняха образа на Исус, който се усмихваше тъжно от картините в полутъмните коридори на пансиона. Говорът му беше толкова приятен, че човек можеше да го слуша без насита. В мекия му и приятен глас имаше нотка на тъга — онази скрита, кротка тъга, която звучи в гласа на болните деца. На колежките, които го наобиколиха, той се оплака от непрестанния дъжд и каза, че очаквал с голямо нетърпение слънчевите дни. По едно време погледите ни се срещнаха. Той присви леко очи, за да ме види по-добре в тъмния ъгъл.
— Кое е това малко момиче, ученичка ли е? — попита Шейх ефенди.
Колежките се обърнаха дружно към мен.
— Извинявай, господине — каза Васфие със смях. — Забравихме да ти я представим. Това е новата ни учителка по френски, Фериде ханъм.
Кимнах от мястото си и казах:
— Много ми е приятно, че се запознавам с велик композитор като вас.
Хората на изкуството са много чувствителни към подобни похвали. По бялата му кожа премина лека руменина. Той отри ръце, наклони глава и каза:
— Не мисля, че съм създал творба, която ми дава право да се числя към композиторите. Ако някои мои произведения имат известна стойност, това се дължи на обстоятелството, че съм успял да изразя с непринудена музика божествената скръб на големи поети като Хамит48, Фикрет49 и други.
Накратко казано, аз обичам този Юсуф ефенди като брат…
Осъществих още една голяма своя мечта От вчера си имам хубава, мъничка и спретната къщичка. Намери ми я, аллах да го благослови, Хаджи Калфа. Намира се на няколко минути от неговата къща, на брега на същата пропаст. Приветлива къщичка с три стаи и градинка! Хубаво е, че ми я дадоха под наем заедно с покъщнината.
Вечерта двете с Мунисе имахме чудесно настроение. Хванахме се уж да чистим и да подреждаме къщата, но къде ти! От смях, от гоненици и боричкане не ни остана време за друго.
Горката Мунисе не вярва на очите си, мисли, че е влязла в дворец. Само че Мазлум — така нарекохме ярето, което ни подари Мехмед овчарят — ни изплаши доста. Това немирно животно изскочило в градината през отворената врата на кухнята, а оттам се спуснало по стръмния и висок не по-малко от минаре бряг, който слиза към реката. Да пази бог, ако малко се подхлъзне, ще падне право в нея. Добре е, че тези дяволи знаят по-добре от всички къде стъпват. Както и да е, най-после, след като доста се изплашихме, успяхме да си го приберем в къщи.
Много сме доволни от къщата си. Мунисе влачи крака по синия фаянс в преддверието и милва с ръце изписаните по стените цветя.
Само привечер, когато започне да се мръква, ни наляга лека тъга. В съседните къщи започват да пристигат с вързопчета в ръка бащи и братя. В тези часове на нашата врата не похлопва никой. Това ще продължава все така.
В този край пролетта е чудна. Всичко е потънало в зеленина. В градината ми цъфтят най-различни цветя. Около прозорците на стаята ми се вие бръшлян. А стръмният хълм срещу къщата ни прилича на изумруден водопад. Маковете сред неговата вълнообразна зеленина изглеждат като кървящи рани. Цялото си свободно време прекарвам в градината заедно с Мунисе, гоним се с нея, скачаме на въже. Когато се изморим, започвам да рисувам. Мунисе ляга на тревата заедно с ярето. В мен отново се събуди влечение към рисуването. От няколко дни работя над акварелен портрет на Мунисе. Ако това палаво момиче беше мирувало, щях да свърша бързо, но то не обича да позира. Не му се стои срещу мен с венец от полски цветя на главата и ярето в ръце.
От време на време Мазлум се бунтува, започва да рита с тънките си крачета.
— Какичко, кълна се, че искам да стоя, но виждаш, Мазлум не мирува, какво да правя? — казва тогава Мунисе и бяга.
Понякога се ядосвам и я заплашвам с пръст:
— Мислиш, че не разбирам твоите хитрини? Ти нарочно гъделичкаш животното.
Струва ми се, че и уроците ми в училище не са зле. Директорът е много доволен от мен. Само че ми се кара от време на време, задето обичам да се смея.
— Сега ще донеса калпадана! — казва той.
Цупя се престорено и отговарям:
— Какво да правя, господин директоре? Горната ми устна е малко по-късичка, затуй ви се струва, че се смея, дори когато съм сериозна.
Изглежда, директорът има слабост към чуждите езици. Намери някакъв стар буквар на френски. От време на време срича от него, пита ме за значението на думите и ги отбелязва с молив по полетата на книгата.
С Шейх Юсуф ефенди станахме доста добри приятели. Този нежен, тъжен и болнав човек ми е много симпатичен. Със скрита печал в гласа си той казва толкова хубави неща… Преди десет дни се случи нещо странно. В училище има един изоставен салон, пълен с непотребни вещи. Бях влязла в него, за да взема
