не искаш да разбереш, че това е толкова естествено.
— Разбирам ви, мадмоазел — каза мосьо Фор със своя силен глас и мъдър, всезнаещ вид. — И Кристиан безспорно разбира много добре тези благородни пориви на душата. Но тя не можа да се съвземе изведнъж. Изводът, който правя, е, че в Истанбул е израсло ново поколение девойки, възпитани в духа на Запада. Това поколение е съвсем различно от поколението на „Разочарованите“45 на Лоти, прекарали живота си в безплодна печал. Младите предпочитат действието пред празните мечти. Затова напускат охолния и щастлив живот в Истанбул по собствено желание и отиват да пробуждат Анадола. Какъв прекрасен, какъв възвишен пример на самоотверженост, каква неповторима тема за моя статия! Когато говоря за пробуждането на турците, с ваше разрешение, ще спомена и името ви, мадмоазел Фериде Чучулигата!
— Кристиан — рекох разтревожена, — ако позволиш на мъжа си да спомене името ми във вестника, не си ми приятелка, чу ли?
Пиер Фор изтълкува погрешно моето желание да си скрия името.
— Тази скромност е също прекрасна, мадмоазел — каза той. — Мой дълг е да се подчиня на желанието на едно младо момиче като вас. Мога ли да знам в кое щастливо училище на страната сте учителка вие?
Както казах, станалото не може да се върне назад. Обърнах се към началника на просветата на турски:
— Къде беше училището, което ми предложихте? Струва ми се, че бяхте казали село Чадърлъ…
Пиер Фор посегна към своя бележник и каза:
— Почакайте, почакайте, как беше? Чагърла или Чанърла? Мадмоазел, ако имаме удобен случай по време на обиколката ни из вашата община, непременно ще ви посетим във вашето хубаво село, сред вашите ученици.
Началникът на просветата се надигна от мястото си, почервенял като рак.
— Мадмоазел госпожица Фериде настоява за учителско място на село, но аз смятам, че ще бъде много по-полезна като учителка по френски език в педагогическо училище в областния център.
Погледнах го с недоумение.
— Вие не пояснихте, че сте възпитаница на френско училище, че знаете френски — поясни той на турски. — Сега всичко се променя. Ще докладвам за вас пред Министерството на просветата, а докато получим заповедта, ще бъдете заместник преподавател. Утре сутринта започвате занятия. Съгласна ли сте?
Знаех, че след всяка несполука животът ни дарява със сполука. Както се казва в хубавата народна поговорка, ако петнадесет нощи през месеца са безлунни, другите петнадесет ще са непременно лунни. Но никога не съм допускала, че луната ще изгрее в такава непрогледна тъма, в такава неочаквана минута.
Пред очите ми се яви пак образът на Мунисе, но вече не като бедно дете, затворено в хотелската стая със своето яренце, а като елегантна малка госпожица, която търкаля колело в цветната градина на хубава къща.
Когато се разделяхме, Кристиан ме притегли в един ъгъл и ми каза:
— Фериде, искам да те питам нещо. Ти беше сгодена, защо не се омъжи?
Мълчание.
— Защо не отговаряш? Къде е годеникът ти?
Наведох глава и казах тихичко:
— Загубихме го миналата година.
Този отговор потресе Кристиан.
— Но как, Фериде?… Не може да бъде!… Ах, бедната Чучулига! Сега разбирам кой вятър те е довял по тези места.
Ръцете й, които държаха здраво моите пръсти, трепереха.
— Фериде, ти много го обичаше, нали? Не крий, мъничката ми, ти не си признаваше това, но всички го знаехме.
Кристиан продължи със замечтани очи и пламенен глас, сякаш си спомняше някакъв далечен сън:
— Вярно, не беше възможно да не го обичаш. Той беше идвал няколко пъти да те види. Спомням си, че съм го виждала тогава. Имаше необикновени маниери. Жалко. Моите съболезнования, Фериде. Струва ми се, че за едно младо момиче не може да има по-голямо нещастие от смъртта на любимия годеник.
Когато ми каза: „Моите съболезнования, Фериде, струва ми се, че за едно младо момиче не може да има по-голямо нещастие от смъртта на любимия годеник“, аз сведох глава, затворих очи и отговорих: „Да, права си!“ Какво друго можех да ти отговоря при това положение? Но аз те излъгах, Кристиан.
Според мен за едно младо момиче може да има и по-голямо нещастие от това. Струва ми се, че девойките, които са видели смъртта на любимите си годеници, не са достойни за съжаление, колкото ти се струва. Те имат едно голямо утешение. Месеци и години след това, когато някоя нощ останат сами в някоя тъмна студена стая, в някой чужд край, те няма да бъдат лишени от възможността да си представят образа на любимия. Те имат право да казват: „Последният поглед на милия беше за мен.“ Те ще могат да целуват този образ с устните на сърцето си… А аз съм лишена от това право, Кристиан…
Тази сутрин започнах заниманията като учителка в педагогическото училище в град Б… Струва ми се, че ще свикна бързо. Ще бъде срамно, ако кажа, че тук не ми е харесало след Зейнилер.
Новите ми колеги, изглежда, не са лоши хора. Ученичките ми са умни девойки. На години те са почти колкото мен, а дори някои може би по-големи.
Директорът, който се казва Реджеб ефенди и ходи с чалма, е знаменит човек. Когато се явих в училището, заместник-директорката ме въведе направо в неговия кабинет. Тя каза, че Реджеб ефенди е отишъл в отдела, че скоро щял да се върне и помоли да го почакам.
Чаках го около половин час, през което време ту наблюдавах градината за отдих, ту се вглеждах в текстовете по стените и се мъчех да разчитам преплетените букви.
Най-после той дойде. По пътя го настигнал проливен дъжд и мантията му се беше измокрила.
— Добре дошла, дете, току-що ми съобщиха за теб в отдела. Да ни е честито на всички — каза той, като ме видя в кабинета.
Директорът имаше кръгло лице, обкръжено с побеляла брада, червени като ябълки бузи и кривогледи очи, които гледаха на всички страни.
— Да му се не види — промърмори той, като гледаше водата, която се изцеждаше от дрехите му. — Забравил съм си чадъра. Както казват, когато е празна главата, патят краката, само че този път си изпати мантията ми. Извинявай, дете, аз малко ще се поизсуша.
Той започна да си съблича халата.
— Господине, да не ви безпокоя? Мога да дойда по-късно — казах аз, като станах и понечих да изляза.
Той направи знак с ръка да седна.
— Разбира се, че не, дете. Смятай ме за твой баща.
Директорът остана по жилетка или риза от жълт атлаз на виолетови райета. (Заради яката прилича на риза, заради джобовете — на жилетка.)
Той дръпна един стол към печката и седна, като протегна към огъня грамадните си мешинени обувки, чиито подметки бяха подковани с кабари във форма на подкова, и подхвана разговор с мен.
Реджеб ефенди имаше странен глас, който звучеше в ушите като звън на ударен с чук метал. Той изговаряше „г“ вместо „к“.
— Та ти си била още съвсем дете, дете. (Тези думи, които слушам навсякъде, започнаха вече да ми дотягат.) Вчера твоите работи са се наредили отлично! Обаче много по-трудно е да се задържиш на някоя служба, отколкото да я заемеш. Ето защо ти трябва да полагаш старание в работата си. Моите учителки ги имам като свои собствени дъщери. Но от вас се иска сериозност. Една от учителките миналата година се опита да прави глупости. Да ме прости аллах, без да се допитам до началника на просветата, я изгоних. Така ли беше, Шехназе ханъм? Да не си се зарекла да не отваряш уста?
