когато се срещнахме, не можахме да намерим какво да си кажем.
Тя беше висока, крехка женица. Носеше старо закърпено наметало, а лицето си беше закрила с лилава забрадка вместо с воал. На краката си имаше скъсани кални обувки с изкъртени токове. Чувствах, че трепери, сякаш се плашеше от някого.
— Открийте си лицето — казах аз, като се помъчих да изглеждам колкото мога по-спокойна и да сдържа вълнението си.
Тя вдигна воала си след кратко колебание.
Личеше, че е доста млада, имаше може би най-много тридесет — тридесет и пет години. Но русото й лице беше толкова уморено, толкова повехнало…
Мислех, че жените като нея ходят силно гримирани. Но по нейното лице нямаше дори следа от грим. Най-силно ме порази голямата прилика между нея и Мунисе. Изведнъж ми се стори, че това е тя, Мунисе, пораснала ненадейно и достигнала тази възраст. После, после…
С неволно движение хванах детето за раменете и го притиснах към себе си. Дишах тежко, в очите ми напираха сълзи. Бях се нагърбила с голяма, много тежка задача. Но непременно щях да я изпълня, щях да направя от Мунисе добре възпитана жена. Това щеше да бъде най-голямата утеха в живота ми. Казах на жената, сякаш бях уверена, че в този момент тя също мисли това, което мисля и аз:
— Мила госпожо, виждам, че съдбата ви е лишила от щастието да отгледате това мъничко момиченце. Какво да се прави, такъв е светът. Искам да ви кажа само това, че можете да бъдете спокойна. Ще я отгледам като собствена дъщеря. Няма да я лишавам от нищо.
Тя за пръв път се осмели да заговори:
— Зная, малка госпожице. Мунисе ми е разказвала. От време на време, когато имах път насам, се отбивах да виждам Мунисе. Аллах да ви възнагради.
— Значи, вие сте се виждали с Мунисе?
Почувствах, че Мунисе, която ме беше прегърнала през кръста с малките си ръчички, отново започна да трепери. Беше се разкрило ново провинение на момиченцето. Значи, тя се е виждала тайно с майка си? Но имаше още един, много по-тъжен факт. Тя се е срамувала да каже на майка си, че крие от мен срещите си с нея.
— Ако бяхме останали тук, щях да ви давам възможност да се виждате с дъщеря си винаги, когато пожелаете — казах аз. — Но утре ще отпътуваме за град Б… Къде ще отидем оттам, не се знае. Бъдете спокойна, мила госпожо. Не мога да кажа, че ще бъда за нея майка, но ще се постарая да бъда поне добра сестра.
По едно време забелязахме, че долу в тръстиката обикаля човек. Беше бащата на моя ученик Джафер ага. Той ходеше често на лов за патици в блатото…
Майката на Мунисе изведнъж се разтревожи.
— Аз ще тръгвам, мила госпожице — рече тя. — Не бива да ме видят при вас.
Тези думи показваха, че бедната жена има чувствително сърце. Това се виждаше от нейното държание, от нейната външност и от израза на лицето й. Първото ми предположение излезе вярно. Изящността и благородството на лицето и на душата си Мунисе бе наследила от тази нещастна жена. Тревогата, която прояви тя, за да ме спаси от клюки, засегна моята гордост. Не исках да се разделя с нея, без да съм оставила хубави чувства в нейната душа. За да покажа, че не отдавам никакво значение на клюките, казах:
— Защо бързате? Не можете ли да останете още малко?
Бедната женица гледаше ръцете ми с дълбока благодарност и устните й трепереха от желание да ги целува. Но явно личеше, че няма смелост да се докосне до мен.
Седнахме на дънера на топола, повалена от последната буря, и взехме Мунисе между нас. Сега беше неин ред да говори. Бедната жена разказваше пламенно, сякаш чувстваше, че ще й олекне на душата, ако ми разкаже живота си. Тя говореше доста плавно и гладко.
Историята на нейния живот беше проста, но тъжна. Тя била родена в Истанбул, в Румеликавак. Баща й, който бил дребен чиновник, и майка й починали. Тя била осиновена от благородно семейство в Бакъркьой. Пораснала заедно с децата на това семейство и била възпитавана почти като благородничка. Когато станала на петнадесет-шестнадесет години, вече имала добри кандидати. Но не искала никого от тях, все намирала някакви поводи да откаже, защото обичала едного: младия син на това семейство, който тогава учел във военното училище и мустаците му току-що наболи. В действителност тя нямала никаква надежда, защото знаела все пак, че е осиновена. Но за нея било щастие да го вижда в края на всяка седмица и да чува гласа му.
По онова време бащата бил назначен за началник на областното финансово управление в град Б. и цялото семейство се преместило там. В Истанбул останал само синът, който учел във военното училище.
Четирите месеца, прекарани в Б., без да види своя любим, й се сторили като четири години и просто щяла да полудее. И най-после, когато той дошъл за лятната ваканция при своите…
Не минало много време и разбрали за нейното увлечение. Бащата, майката и дъщерите вкупом се нахвърлили върху нея и тъй като не искали да я държат повече в къщи, изпратили я тук, в едно от близките села, при някаква стара жена. Там се родила по-голямата сестра на Мунисе, която починала на четири годинки от дифтерит. Кой ще се съгласи да приеме девойка с дете в ръцете? Тя плакала, мислила и най- сетне се съгласила да се омъжи за един стар горски служител. В първите години се примирила със съдбата си. Но когато мъжът й се установил в това село Зейнилер, налегнала я непоносима душевна мъка. Тя чувствала, че просто оглупява в тъмната стая и от ден на ден все повече линее.
Когато разказваше тези неща, очите и тялото на бедната жена бяха обхванати от такава умора, че тя сякаш отново бе потисната от онази тежка тъма.
Точно по това време в село дошла жандармерийска група за преследване на разбойници. Младият офицер, командир на войниците, които си устроили лагера в отсрещната страна на тръстиката, я преследвал цели три седмици. Жената в края на краищата се поддала на изкушението и избягала с офицера, като напуснала мъжа и детето си.
Тази проста история, не знам защо, ми подейства много силно. Нощта настъпваше. Оставих Мунисе насаме с майка й и тръгнах към училището. Може би тези две същества, които вече едва ли щяха да се видят, имаха да си кажат нещо в минутите на раздялата. Или може би в мое присъствие те нямаше да могат да се прегърнат и поплачат от сърце, така както им се иска, и в душите им щеше да остане болката на неизказаните думи и чувства.
Като прескачах надгробните камъни, за да се върна в училище, бях дълбоко замислена.
Мунисе, обикнах те заради самотата ти. Винаги съм те съжалявала. А в тези минути те ревнувам. Ревнувам те от твоята майка, която е мизерна, паднала жена, но въпреки всичко е твоя майка. Когато се разделяш с това място, където си се родила и отрасла, ти ще отнесеш спомена за погледа на майка си в своите очи и горчивия вкус на майчините сълзи на устните си.
Тази сутрин натъпках в чантата документите, които бях донесла от село Зейнилер, и отидох в отдел „Просвета“. Мунисе още спеше. Беше рано и учреждението тъкмо започваше работа. Чиновниците, които пристигаха по един, по двама, бяха още сънени и пиеха кафе или пушеха наргиле.
На мястото на главния секретар с червения пояс сега седеше господин с къдрава черна брада и мазна яка. Попитах един от прислужниците. Той ми каза, че заедно с началника е сменен и главният секретар и че по работа трябва да говоря с този брадат господин.
Приближих се до него, поздравих го, казах му, че съм учителката от село Зейнилер, където училището е затворено по заповед на началника на просветата, и че съм дошла да предам документите на училището.
Главният секретар се позамисли.
— Ах, да — каза той, — много добре. Почакайте малко навън, докато дойде началникът.
Наложи се да чакам цели три часа в тъмния схлупен коридор на учреждението. На такива места минувачите гледат нахално и дори се намират хора, които подхвърлят закачки.
До един от прозорците бяха подпрели счупена стълба. Седнах на едно от нейните стъпала и
