Мунисе ме гледаше, захапала върха на езика си със зъби, и се смееше, без да ми отговори.
— Аз съм голяма жена — повторих аз.
Тя сви устни също като голям човек:
— Не си кой много по-голяма от мене, какичко — на четиринадесет-петнадесет години.
Не можах да се въздържа и започнах да се смея. Мунисе се окуражи и продължи със стеснение:
— Ще станеш хубава булка, какичко. Ще украся косите ти със златни нишки. А красив като теб…
Затворих устата на момичето с ръка и казах:
— Ако чуя втори път подобни думи, ще ти откъсна езика.
Друга една особеност на моята малка е, че много обича да се гизди и да кокетничи. Изобщо не обичам кокетните момичета, но не ми е неприятно, когато гледам Мунисе, че се гизди пред огледалото и се усмихва самодоволно на себе си. Вчера я заварих с една изгоряла кибритена клечка в ръка. Мъчеше се да си почерни веждите и миглите. Откъде ли е научила това малката безобразница?… Но няма да бъде толкова безобидно след няколко години, когато стане девойка, залюби някого и реши да се омъжи за него. Когато се замисля за това, от една страна, се вълнувам като всяка майка, която има дъщеря, а от друга, изпитвам удоволствие.
Вчера Мунисе се обърна към мен с молба, като се червеше от стеснение. Искала да си направи косата като моята.
И без това търся удобни случаи, за да си играя с Мунисе като с кукла. Взех малката на коленете си, разплетох косите й, а след това ги вчесах и загладих така, както иска тя.
Мунисе взе малкото огледало от етажерката и рече:
— Мила какичко, искаш ли да се погледнем двете заедно в огледалото?
Притиснахме главите си като две сестри, които ще се фотографират. Започнахме да се смеем и да се плезим една на друга в огледалото.
Със своите сини очи, с матовобялата си кожа и с нежното си миловидно лице Мунисе беше хубава като ангел. Но тя изглеждаше недоволна от себе си и каза, като докосваше с ръка устните и носа ми:
— Напразно, какичко, аз не приличам на теб.
— Добре, че не приличаш, дете.
— Защо да е добре, като не съм хубава като теб?
Тя приближи главата си още повече, започна да милва бузата ми с ръката си, която беше прекарала под брадата ми и рече:
— Ти си като кадифе. В твоето лице човек може да се види като в огледало.
Смеех се на бръщолевенето на това дръзко момиче, като разрошвах косите му, които бях вчесала с толкова труд. Но защо да крия, щом този дневник няма да бъде прочетен от други хора? Тя ме намира по- красива, отколкото се мисля самата аз. Вече започвам да вярвам като че ли на тези, които ми казват: „Фериде, ти не се познаваш. В теб има нещо съвсем различно.“
Какво бръщолевя? Ах, това малко момиче! Докато се мъча да направя от него разумна девойка, то, изглежда, ще ме направи кокетка като себе си.
Ето вече цял месец, откакто не съм се докосвала до дневника си. Във всеки случай през това време свърших по-полезна работа от писането. Пък и какво може да се пише за щастливите дни?
Цял месец живях в дълбоко душевно спокойствие. Жалко, че това не продължи много. Една пощенска кола, която минала оттук преди два дни, оставила четири писма за мен. Още щом ги видях, цялата пламнах.
— По-добре да бяха изчезнали по пътя, — си рекох още преди да знам откъде са и какво пише в тях.
Не бях се излъгала в първото си предчувствие. Почеркът върху пликовете беше познат. Писмата бяха от Кямран.
Докато стигнат до мен, тези пликове бяха обикаляли от ръка на ръка и бяха нашарени с много сини и червени текстове и печати. Прочетох адреса на един от тях, без да се реша да го докосна:
„За Фериде ханъм, учителка в средищната прогимназия в град Б.“
Смачках писмата в ръката си и ги захвърлих на етажерката до огнището.
— Какичко, болна ли си? Защо си пребледняла така? — каза Мунисе, като ме завари да гледам унесено навън, притиснала чело на прозореца.
Помъчих се да се овладея и се усмихнах:
— Нищо ми няма, дете. Мъничко ме боли главата. Хайде да поизлезем на двора и ще ми мине.
Часове наред през нощта стоях будна в леглото, втренчила поглед в тъмнината. Бях отчаяна, не знаех какво да правя. Безочлив нахалник! Кой знае какви неща се бе осмелил да ми наговори в тези писма? Няколко пъти ми се дощя да запаля лампата и да прочета писмата, но се овладях. Беше ми срамно и унизително да ги чета.
Минаха два дни. Писмата продължаваха да си стоят там и да ме ядат отвътре, сякаш тровеха въздуха в стаята. Моята продължителна потиснатост се предаде и на Мунисе. Бедното момиче разбираше причината на угнетението ми и поглеждаше с ненавист и отвращение към тези пликове, които ме бяха разстроили.
Тази вечер пак се бях замислила край прозореца. Мунисе приближи нерешително и каза със страх:
— Какичко, направих нещо, но не знам дали няма да ми се разсърдиш?
Обърнах се рязко. Очите ми неволно се отправиха към етажерката до огнището. Писмата не бяха там. Сърцето ми се сви от болка.
— Къде са? — попитах аз.
Момичето наведе глава.
— Изгорих ги, какичко. Толкова много те измъчваха!
— Какво си направила, Мунисе? — рекох тъжно аз.
Момичето трепереше. То мислеше, че ей сега ще се разгневя, ще го хвана за раменете и ще започна да го разтърсвам. Стиснах глава и заплаках.
— Какичко, не плачи. Писмата не са изгорени. Излъгах те. Ако не се беше измъчвала, щях да ги изгоря. Ето ги!
Детето с една ръка милваше главата ми, а с другата тикаше писмата в моите ръце.
— Вземи ги, какичко. Вероятно са от някой, когото обичаш.
Трепнах и възкликнах:
— Не те е срам, какви са тия думи!
— Откъде да знам, какичко? Ако не бяха от любим човек, щеше ли да плачеш така?
Засрамих се от думите на това дребосъче, което всичко знае. Засрамих се от сълзите си. Трябваше най-после да се сложи край на тази история и взех решение:
— Дете мое, по-добре да не беше казала тези думи. Но щом ги каза, ето гледай, ще ти докажа, че писмата не са от човек, когото обичам. Ела тук да ги изгорим заедно.
Стаята беше тъмна. Само в огнището от време на време припламваше наръч догарящи съчки. Хвърлих едно от писмата в огъня. Пликът започна да гори, като се гърчеше. Когато той догаряше, хвърлих второто, а след това третото писмо.
Мунисе се притисна до гърдите ми, обхваната от някакво непонятно вълнение. Докато писмата горяха, мълчахме, сякаш пред нас умираше човек.
Когато дойде ред на четвъртото писмо, сърцето ми бе обхванато от непоносима болка и разкаяние. Но не можех да го оставя, след като изгорих другите. Хвърлих го в огъня с такава болка, сякаш откъснах част от сърцето си.
Последното писмо не пламна изведнъж като другите. То започна да тлее бавно и задимя от единия край. После пликът се разлепи, отвори се и хартията, изпълнена със ситни букви, започна бавно да гори. Нямах сили да издържа повече. Мунисе сякаш прочете това, което ставаше в душата ми, наведе се неочаквано, бръкна в огъня и спаси късче от това последно писмо.
Престраших се да го прочета едва след като детето заспа. Бяха останали само следните редове:
