майка си.
Бедната Мунисе не можа дълго да се радва на алената панделка, късичката тъмносиня рокля и черните чорапи.
Мащехата, кой знае по какви съображения, ги прибрала в сандъка. След два дена момиченцето се яви в училище със старата си скъсана рокличка.
Мунисе идва на училище много нередовно. А от три дни я няма изобщо. Утре ще питам за нея малкия Вехби.
Свиквам все повече и повече с училището. Занемарената класна стая стана по-чиста и приветлива. Успях дори малко да я поукрася.
Децата, които през първите дни ми се виждаха така диви и чужди, сега ми станаха близки и мили. Дали аз свикнах с тях, или те започнаха да влизат в строй в резултат на моите неуморни усилия — не зная. Струва ми се, че е вярно и едното, и другото.
Работя много. Старая се ден и нощ не толкова за тях, колкото за себе си — искам да избягам от непредотвратимата скука, до която може да ме доведе безделието и самотата. Неуспехите не ме отчайват. Радвам се, когато почувствам, че съм успяла да събудя в тези деца с мътни, угаснали очи и мрачни души известно желание да мислят и удоволствие от това, че живеят.
Някои съседки от селото понякога ми идват на гости. Те също не обичат особено да говорят и не се смеят. Изглежда, че пред мен се чувстват малко неудобно. Разбирам, че ме намират много издокарана, че не харесват външността ми, макар че още от първите дни се мъча да се обличам простичко и скромно. Дори жената на кмета няколко пъти ми направи обидни намеци.
Опитвам се да бъда колкото може по-мила с тях, да им угаждам. Дори понякога им правя малки услуги — пиша писма, кроя и шия рокли. Сега вече чувствам, че мнението им за мен е по-различно.
Онзи ден пак беше дошла жената на кмета. Донесе ми поздрави от мъжа си. Той казал: „Първия ден никак не ми хвана окото, но да си призная, момичето излезе добро. Живее си тихо и мирно в училището. Ако има някаква нужда, да ми съобщи.“
Разбира се, поблагодарих за вниманието.
Има още една важна особа, която ме харесва и често ме посещава: акушерката на селото Назифе Молла. Ако се съди по това, че не се казва Зехра или Айше, трябва да се предположи, че е пришълец от друго място. Това се вижда и от нейната бъбривост.
Не смея да я разпитвам подробно, за да не мислят, че се занимавам с клюки. Но въпреки това акушерката ми разказва интересни и забавни случки из живота на селото. Тя е по своему разсъдлива и деликатна. Един ден например, въпреки че в стаята бяхме двете, се наведе над ухото ми, сякаш се страхуваше да не чуят, и ми разказа със състрадание и снизхождение някои неща за майката на Мунисе. Накрая прибави, като клатеше глава:
— Вината е в онзи непрокопсаник, мъжа й. Нека всичките й грехове бъдат приписани на него. Но дете, да не обадиш на някого това, което ти казвам? Ще ме убият с камъни.
Назифе хамъм имала син — хафъз38. През рамазана той отишъл на джер39 в Б. Изглежда, че работата се оказала доста доходна, защото не се върнал. Тази година, ако е рекъл аллах, щяла да го ожени.
При всеки повод женицата хвали своя син и ми дава надежди, като ми намига многозначително. Разбирам, че при известни условия мога да бъда удостоена с честта да стана жена на този хафъз. С една дума, тази жена доста ме забавлява.
Тази сутрин Назифе ханъм дойде пак. Попита ме дали знам да чета мевлюд. Скоро щяло да има сватба. Изглежда, че на сватбите в това село няма музика, а се чете мевлюд.
— Знам, Назифе ханъм, но гласът ми е ужасен — отговорих, като хапех устни, за да не се разсмея.
Назифе ханъм изказа съжаленията си. Една от предишните учителки умеела да чете доста добре мевлюд и печелела много пари. Впрочем истинската цел на нейното посещение не беше тази. Женели една бедна девойка. Съседите решили да извършат добро дело, събрали няколко тенджери и постелки, а от мен искали булчинска рокля. И без това девойката не ми била чужда, била моя ученичка.
Останах слисана и казах:
— Между моите ученички няма мома за женене, Назифе ханъм! Най-голямата е на дванадесет години.
Назифе Молла се усмихна:
— Но дъще, малко ли са дванадесет години! Когато се омъжих, бях на петнадесет и хората смятаха, че съм стара мома. Вярно е, старите обичаи вече изчезнаха, но тази сирота си няма никого, остана на улицата. В селото ни има един овчар. Мехмед се казва, на него я даваме. При него ще има поне парченце хляб…
— Коя е тази девойка, Назифе ханъм?
— Зехра.
В класа ми има седем или осем момичета, които се казват Зехра, затова не можах да се сетя изведнъж за коя става дума. Но когато Назифе ханъм ми каза коя е тя, останах изумена.
Тази Зехра, която ще омъжат за Мехмед овчаря, изглежда толкова странно, че би уплашила човек насън, а освен това не е с всичкия си. Косите й са червени, щръкнали като клечки и омотани като клоните на храст, лицето й е бледо като восък и покрито със също такива бледи лунички, челото й е тясно, очите й са страшни.
Още от пръв поглед разбрах, че това момиче е болно. Никога не говори в клас, но когато се наложи да каже нещо или да чете урока, започва изведнъж с отсечен, висок и страшен глас.
Странното е, че Зехра е най-силната ми ученичка по смятане и най-много помни наизуст.
Тя стои настрана от всички както в клас, така и в междучасията, не участва нито в пеенето на религиозни песни, нито в погребалните игри.
Тя обаче си има своя игра, която повтаря през няколко дни, и ме хвърля в по-голям ужас от другите. Застанала в средата на двора, Зехра се вслушва като че ли в някой глас от небето, блещи очи, гърлото й клокочи като заврял чайник и издава странни звуци. Постепенно тя изпада в транс, червената й коса настръхва, на устните й се появява пяна, започва да крещи и да се върти. Това безспорно е някаква игра. И когато я наблюдавам, започвам да треперя.
Щом Назифе ханъм ми каза, че това момиче ще става невяста, неволно си помислих: „Ако Зехра изпадне в транс през първата брачна нощ и подхване пред овчаря своята игра, горко на младоженеца.“
Когато съседката си отиде, развалих още една от моите стари рокли и започнах да шия булчинска рокля на Зехра. Нямаше как, това бедно момиче трябваше да се поиздокара. Иначе овчарят можеше да се уплаши и да я напусне още първата нощ.
Снощи се състоя сватбата на Зехра в дома на кмета. За утешение на Мехмед овчаря сред селото свириха зурни, биха тъпани и имаше борба на един-двама пехливани.
Жените също направиха къна геджеси40 и четоха мевлюд.
Булчинската рокля, подарена от мен, пак се стори много натруфена на старите жени в селото. До ушите ми достигнаха думи като „на оня свят“, „Мюнкир, Некир“, „огнен боздуган“. Но младите жени гледаха роклята с възхищение. Струва ми се дори, че между тях имаше и такива, които завиждаха на булката.
Снощи прекарах много забавно. Жената на кмета беше приготвила специална трапеза. От разговора, който се водеше, стана ясно, че тази трапеза е приготвена не толкова заради Зехра, колкото за да се проявят пред „истанбулската учителка“.
Преди да въведат младоженеца при булката, устроиха смешна церемония, младоженецът трябваше да целува ръка.
Между ръцете, които целуна този недодялан и срамежлив селски момък, като си затваряше очите, беше и моята. Това се счита за необходимо, защото учителката по право се смята за нещо като майка.
През време на тази церемония се разигра скрита комедия, която никога няма да забравя. Пет-шест стари жени начело със съпругата на кмета и Назифе ханъм бяха седнали на миндера върху нара. А аз, понеже все още не мога да седя като тях с подгънати крака, бях приседнала на един сандък за сапун край
