огнището.
Мехмед, който не смееше да вдигне очи от земята, не можа да ме забележи и ме пропусна.
— Мехмед, сине, целуни ръка и на учителката — обади се от ъгъла Незифе ханъм и ме посочи. Тогава момъкът дойде при мен, но от притеснение не знаеше какво да прави. Важно протегнах ръка, но овчарят изпусна пръстите ми, още преди да ги е уловил. Той гледаше глупаво и не можеше да повярва, че това е човешка ръка.
— Целувай, сине — рекох аз, като се мъчех да не издам смеха си.
Бедният момък, не можа да надвие любопитството си, когато хвана повторно ръката ми, пресрами се, погледна ме в лицето и тогава очите ни се срещнаха. А на всичко отгоре в светлината на една главня, която припламна в огнището точно в този миг, той забеляза, че се смея. Не помня да съм виждала в живота си нещо по-комично от объркаността на овчаря в този миг.
След като младоженецът целуна ръцете ни, той бе въведен в стаята на младоженката. С новото облекло и с прическата, която й бях направила преди малко самата аз, Зехра беше станала почти хубава. Но не видях какво впечатление направи тя на овчаря, защото съгласно тукашния обичай главата на младоженката бе поставена в някаква торба от зелен атлаз, която замества воала.
Когато се събудих тази сутрин, почувствах, че нещо липсва. Съсредоточих вниманието си и открих. Не чувах чешмата, която всяка нощ ми пееше своята скромна приспивна песен.
Станах от леглото си и отидох да отворя прозореца. Дъсчените капаци не се поддадоха и като ги блъснах по-здраво, през отворите се посипаха снежинки.
През нощта бе валял сняг и Зейнилер бе станал неузнаваем в новата си премяна.
Бях слушала от Хатидже ханъм, че снегът в това село не се стопявал чак до април. Колко хубаво. Излиза, че в това мрачно и потискащо село, в което дори листата на дърветата са черни, истинската пролет започва още през зимните месеци.
Според мен снегът е много по-красив от току-що цъфналите цветове на бадема. Нито един празник не ми доставя такава радост и такова удоволствие, както търкалянето по бялата, чиста и мека снежна покривка на двора. А и снегът дава възможност да си отмъщаваш на онези, които мразиш. Някога имах един неприятел, който много се боеше от снега. Аз тъпчех сняг около нежната му шия, която той криеше в дебелата яка на фланелата си, и страшно се радвах, когато трепереше със зачервени от студ устни и менеше цвета на лицето си.
Снегът става все по-дебел и по-дебел. Пътищата са затрупани. Много от моите ученици престанаха да идват на училище.
Днес за мен бе най-тежкият, най-мъчителният ден в живота ми. Сутринта учениците ми донесоха много лоша новина. Снощи Мунисе направила някаква пакост, мащехата се засилила да я удари с едно дърво и малката скочила през прозореца в двора. В къщи помислили, че не ще може да остане дълго време в тъмнината и снега, че след малко ще се върне. Но минали часове, а момичето не се връщало. Тогава се обадили на съседите. Селските ергени тръгнали по улиците с факли в ръце, но никой не видял и не разбрал къде е отишло бедното момиче.
Дори онези нейни съученички, които не я обичаха, съжаляваха Мунисе. До вечерта я търсиха навсякъде Кметът знаеше колко много държа на малката и често изпращаше Вехби, за да ме осведомява.
Днес Вехби беше сериозен и разтревожен като голям мъж. За да ми обясни, че Мунисе все още не е намерена, той обръщаше дланите на посинелите си от студа ръце и казваше, като въсеше вежди:
— Бедното момиче, вълците трябва да са я изяли!
Надвечер това съмнение на Вехби се предаде и на възрастните. „Не е възможно в тази буря момичето да е отишло в друго село. Или е вкочанясало някъде и умряло или са го разкъсали вълци“ — казваха те.
През целия ден вилня снежна буря, в която не можеше да се различи нищо дори от две крачки. А когато вечерта се спусна черният воал на мрака, душата ми бе обзета от диво отчаяние. За първи път се съгласих с тези, които твърдят, че животът е жесток, несправедлив и се разбунтувах срещу него.
Гърлото ми беше пресъхнало, дишах трудно, главата ми гореше в огън. Легнах си рано. Угасих лампата, защото тази нощ очите ме боляха от светлината.
Бурята навън се засилваше все повече и здравата блъскаше капаците на прозорците.
Бедното малко момиченце, кой знае къде е затрупано под снега, кой знае къде лежат светлите му руси косички, подобно на следи светлина, останали от минали лунни нощи.
Не знам колко часа изминаха. В такова състояние изгубваш чувство за часовете. По някое време ми се стори, че чувам да се хлопа на вратата откъм гробищата. Какво друго освен бурята можеше да бъде? Но не, това бе нещо по-различно от хлопането на бурята. Изправих се в леглото си, ослушах се и като че ли чух някакъв човешки вопъл в нощта. Веднага скочих от леглото си, наметнах една покривка на раменете си и се затекох надолу.
Бях намислила да се отбия в стаята на Хатидже ханъм и да я събудя. Но тя също чула този глас и излязла в преддверието с догаряща свещ в ръка.
— Кой е там? — извика с дебелия си мъжки глас Хатидже ханъм.
Не последва никакъв отговор. Старата жена се обади още веднъж. Тогава сред воя на бурята до нас достигна стенанието на едно тънко гласче.
— Кой си ти? — извика Хатидже ханъм.
Но бях познала това тънко гласче и завиках, като се хванах за мандалото:
— Мунисе!
Вратата още не се бе отворила и вътре нахлу снежна буря. Свещта, която държеше старата жена, угасна.
В тъмното между ръцете ми увисна едно студено като лед мъничко телце.
Докато Хатидже ханъм се мъчеше да запали отново свещта, притиснах това телце в обятията си и заридах.
Мунисе, която изглежда, бе изчерпала последните си сили, лежеше в безсъзнание на гърдите ми. Лицето й беше посиняло, косите — разпилени. Дрешките бяха набити със сняг.
Съблякох момиченцето, поставих го на моето легло и започнах да търкам тялото му с вълнени парцали, стоплени на мангала на Хатидже ханъм. Първите думи, които произнесе Мунисе, щом дойде малко на себе си, бяха:
— Дайте ми хляб…
Слава богу, имахме малко мляко. Стоплихме го с Хатидже ханъм и започнахме да даваме лъжичка по лъжичка на детето.
След минути лицето на Мунисе започна да поруменява, в очите й се появи блясък. От време на време тя хълцаше в ръцете ми и стенеше тихо, измъчвана кой знае от каква болка.
Ах, тази признателност в детските очички! Няма нищо по-хубаво на света от това да сториш мъничко добро. Моята бедна тъмна стая, която се люлееше сред бурята като черупка на стар кораб, сега изведнъж се превърна в такъв приятен и щастлив кът, озарен от червените отблясъци на огнището, че започнах да се срамувам от неверието, с което се отнасях преди малко към живота.
Момиченцето проговори. Сложило ръце на гърдите ми, то ме гледаше в очите, а русите му коси висяха около ръцете ми. На моите въпроси Мунисе отговаряше бавно: снощи се уплашила много от своята мащеха, избягала на другия край на селото, влязла в една плевня и се мушнала в сламата. Там било топло като в леглото. Но през деня много огладняла. Знаела, че ако се покаже навън, ще я хванат и ще я върнат в къщи. Затова чакала да се мръкне.
Аз съм била най-голямата надежда на това бедно момиче. Цял ден се утешавала, като повтаряла: „Учителката сигурно ще ми даде хляб.“
След малко забелязах, че блясъкът в очите на детето се засенчи и пламенната му радост започна да гасне. Нямаше нужда да питам Мунисе за причината, защото страхът, който изпитваше тя, се бе зародил и в мен. Утре сутрин трябваше да я върна обратно в къщи.
