„… Миналата сутрин мама се разплака, като ме гледаше в лицето. «Какво ти е, мамо? Защо плачеш?» — попитах аз. Отначало тя не искаше да ми каже и отговори: «Нищо… Сънувах един сън.» Настоявах, молих я. Най-после тя бе принудена да отстъпи. Като плачеше тихо, започна да разказва: «Сънувах я. Бродех в тъмнината и питах всеки срещнат. „Тук ли е Фериде? Кажете, за бога!“ Една жена със закрито лице ме хвана за ръката и ме заведе във влажно и тъмно помещение, подобно на текке42. „Фериде лежи тук. Умря от дифтерит…“ — ми рече тя. Погледнах: детето ми лежеше със затворени очи, а лицето й не се е променило. Заплаках от болка и се събудих. Казват, че ако сънуваш някого умрял, ще го видиш жив, нали, синко? Скоро ще видя Фериде, нали, Кямран?…»
Предадох ти дословно думите на мама. Остави мен. Но справедливо ли е да разплакваш тази стара жена, която ти е като майка? Сънят на леля ти след този ден стана и мой сън. Щом си затворя очите, те виждам в някаква далечна страна, в една тъмна стая. Затворените ти очи, свежото ти лице…“
Писмото прекъсваше тук. То ми разказа само за скръбта на леля. Кямран, ти виждаш, че ни разделя буквално всичко. С теб не сме дори и врагове, а двама души, чужди един на друг, които никога, никога вече няма да се видят.
Снощи, късно през нощта, се разнесоха изстрели откъм блатото. Аз се изплаших, но Мунисе никак не се разтревожи.
— Често се случва. Жандармеристите гонят разбойници — каза тя.
Гърмежите продължаваха с малки интервали около десетина минути.
На сутринта научихме подробностите. Предположението на Мунисе излезе вярно.
Станало сблъскване между жандармерията и неколцина скитници, които ограбили пощата. Единият от жандармеристите бил убит, а другият, тежко ранен, бил докаран в гостната на Зейнилер.
Към пладне малкият Вехби пристигна в училището, задъхан от тичане, и ме грабна за ръката:
— Учителко, бързо намятай булото (вероятно искаше да каже наметалото) и тръгвай! Викат те в гостната.
— Кой ме вика?
— Татко каза, че докторът те вика.
Веднага си взех наметалото и тръгнах. Вехби вървеше отпред, а аз отзад.
Гостната представляваше стара сграда, подарена от някой благодетел, и се състоеше от две схлупени стаи и изкорубен коридор със стъпала. Тук биват настанявани пътници, настигнати от нощ, сняг или болести, а хората им носят малко храна за добро.
Преди да вляза вътре, помилвах главата на хубавия кон, вързан пред вратата, който ровеше земята с копито и изпускаше пара из ноздрите си. В преддверието, което беше тъмно, светеше лампа.
Пълен военен лекар с груб шинел и грамадни ботуши пишеше нещо, седнал на едно стъпало, и разговаряше с няколко души в преддверието, чиито лица не се различаваха. Виждах го в профил. Той имаше гъсти бели мустаци, дебели вежди, живо и симпатично лице. Но, боже мой, колко груби и дори цинични думи употребяваше този човек, когато говореше! Той прекаляваше толкова, че по едно време бях решила да се върна обратно назад.
Когато отново се заля от смях, готвейки се очевидно да каже пак някой цинизъм, той вдигна глава, видя ме и изведнъж млъкна, а след това се обърна към човек, на когото виждах само голямата черна брада върху сивата куртка:
— Хей, капитане, извинявай, ама тези, дето са те нарекли „Чичо Мечо“, имат право от земята до небето. Защо не ме предупреждаваш да не говоря такива деликатности в присъствието на жена? — каза той, а след това се обърна към мен: — Извинявайте, сестро. Не забелязах, че сте дошли. Заповядайте горе, но почакайте първо да сляза от стъпалата. Дъските са тънки като кори за юфка и не изглежда, че ще могат да издържат двама души. Ха сега, минете. Аз съм зад вас.
Качих се горе, като прескачах стъпалата две по две. Старият лекар продължаваше да задява човека, когото наричаше „капитане“.
— Капитане, тази учителка е от Истанбул. Ти се чудиш откъде съм разбрал, нали? Ех, капитане, гледаш с недоумение на всичко, което става по нашия свят, като глупава овца. Разбрах я от начина, по който изкачи стъпалата. Видя ли я как подскача като яребица? А сега, ако искаш, мога да ти кажа и годините й. Да пукна, ако е на повече от четиридесет.
Обичам такива дръзки думи. Забавляват ме. Усмихнах се и си рекох:
„Грешиш, докторе!“
Старият доктор, под чиито ботуши стъпалата изскърцаха, се изкачи горе след пет минути и започна да ми говори, без да ме гледа в лицето.
— Какво виждате, госпожице, имаме един ранен. Не е нещо сериозно, но той се нуждае от грижи. След малко заминавам. Работата е незначителна, трябва да се прави превръзка, но се страхувам, че няма да се справят. Те не вярват твърде на лекари. Щом намерят удобен случай, веднага прибягват към бабешки церове. Могат да намажат раната с разни мръсотии. Вие сте грамотна жена. Сега ще ви обясня какво трябва да се прави, а вие ще се грижите за този човек, докато стъпи на краката си. Само че не знам дали понасяте такива неща…
— Понасям, докторе. Имам здрави нерви. Не се плаша от нищо.
Докторът вдигна глава с учудване.
— Я си открийте лицето да ви видя — каза той.
Тези безцеремонни думи на доктора бяха така подкупващи и искрени, че аз вдигнах воала без стеснение и дори се усмихнах.
Старият доктор, по наивното лице на когото бе изписано комично изумление, вдигна ръце и започна, да се смее високо. Високо и изразително.
— Какво търсиш тук?
Обърках се. Дали не ме познаваше отнякъде? Впрочем и аз на свой ред реших да се пошегувам. Физиономията на доктора внушаваше доверие и предразполагаше:
— Няма да твърдите, струва ми се, че ме познавате, нали?
— Лично теб не, но вида ти познавам, дете, вида. Този вид, който за съжаление е на изчезване от земята.
— Като мамутите ли, господине?
Моята палавост, която в продължение на пет минути бях държала затворена в себе си, отново започна да се проявява. Сестра Алекси винаги подчертаваше, че щом ме пуснат под одъра, веднага се качвам на одъра, започвам да се превземам, да предъвквам думите като малко дете, да нахалствам.
Докторът доста беше патил в живота, беше чист човек. Той ме попита, като се смееше все така високо:
— Я ми кажете откъде попаднахте тук, вие, която сте пълна противоположност на ония грамадни, грозни слонове гиганти, вие, мъничкото, веселото, жизнерадостното, изящното и, тъй като съм стар, мога да прибавя още красивото благородно същество?
Започвах да чувствам, че зад суровите думи и шумния смях на този грубоват военен лекар се крие дълбока нежност.
Като се стараех да бъда сериозна, отговорих:
— Аз съм учителка, докторе. Исках да работя, да бъда полезна, и ме изпратиха тук. Безразлично ми е къде ще бъда. Мога да работя там, където кажат.
Докато му говорех, ме гледаше внимателно.
— Значи, сте дошли тук само за да работите, да служите на просветното дело, на родината, на децата, така ли?
— Да, това е моята цел.
— На тази възраст, с това лице и с тази външност? Я ми кажете истината. Погледнете ме в очите. Ха така! Мислите, че ще се хвана на такава въдица, нали?
Очите на доктора, които се смееха сладко, като се губеха със своите бели клепки между пълните му бузи, сякаш проникваха чак до дъното на душата ми.
— Не, дете — продължи той. — Истинската причина е друга. Работата не е дори в това, че трябва да
