Той извади от джоба на жилетката си елегантен бележник, зададе някои въпроси, записа отговорите и каза:
— Що се отнася до вас, госпожице, ще ви назнача на друго, по-подходящо място. Като получите заповедта за закриване на училището, ще дойдете в Б. и ще уредим този въпрос. Моля ви, кажете името си.
— Фериде.
— Госпожице, в Европа има хубава традиция. Към собствените имена прибавят и бащините. Тогава името става по-определено. Вие, учителите, трябва да прилагате тези новости. Така например в главната книга вместо да пишете името на ученичката: „Меляхат, дъщеря на Али ходжа“, можете просто да отбележите: „Меляхат Али“ и толкоз. Ясно ли е, госпожице? Името на вашия баща?
— Низамеддин.
— Тогава ще ви наричаме Фериде Низамеддин, госпожице. Отначало това може да ви се стори странно, но ще свикнете. Какво сте завършили?
Не исках да съобщя името на нашия пансион, защото щяха да разберат, че зная френски и може би инженерът щеше да се засрами от това, което каза преди малко. Затова се задоволих само да кажа:
— Имам частно специално образование, господине.
— Както казах, като дойдете в Б., ще се явите при мен. Ще ви потърся подходящо място. Хайде, Мюмтаз, в плана има още две села.
Инженерът, който бе седнал на един ученически чин и клатеше дългите си тънки крака, каза нахално със своя „хубав“ френски език:
— Това е изключителен екземпляр. Остави ме тук. Трябва да намеря начин да я накарам непременно да открие лицето си.
Началникът на просветата отново се сконфузи и рече на турски, за да не породи съмнение в мен:
— Нямаме време. Ще напишеш доклада си по-късно. Хайде, ако обичаш! — и тръгна.
Инженерът се спря пред входната врата и започна да се оглежда, сякаш наблюдаваше покрива и прозорците на сградата. Той чакаше да изляза на светло.
Нарочно се обърнах с гръб към тях и си дадох вид, че съм заета с нещо.
Той се обърна още един-два пъти, докато минаваше през двора, а когато прекрачи прага на пътната врата и излезе на улицата, тръгна покрай оградата, като от време на време поглеждаше вътре, надигайки се на пръсти.
Новината се пръсна бързо из селото. Въпреки че беше петък, децата и майките тичаха при мен и споделяха тревогите си, че затварят училището. Много ме трогна това, че децата, които ми се струваха чужди и равнодушни към мен и училището, сега плачеха и ми целуваха ръка.
Хатидже ханъм, вързала голяма кърпа така, че главата й приличаше на огромна пирамида, се прибра в стаята си. Моето положение беше тежко, но признавам, че от цялата работа много по-тежко пострада тази женица.
Надвечер в училището дойдоха жената на кмета и Назифе ханъм. И двете бяха огорчени, особено Назифе ханъм. Тя ме гледаше многозначително и въздишаше.
— Имах съвсем други намерения, но такава била волята на аллаха.
Налагаше се и аз да отговоря с престорена тъга.
— Какво да се прави, Назифе ханъм, така било писано — казах аз, като наведох очи към земята.
Накратко казано, този дребничък господин с монокъла обърна надолу с главата село Зейнилер. Селяните бяха много огорчени.
Знаех, че на този свят не е възможно да попадна в по-лошо село от Зейнилер, и въпреки това мъката на хората се предаде и на мен. Изключение правеше само Мунисе. Тази немирница просто щеше да хвръкне от радост.
— Кога ще тръгнем, какичко? До два дни? — питаше тя и пърхаше като птичка.
Утре тръгваме на път.
Първите дни Мунисе се радваше много. Но от вчера насам е странно тъжна.
От време на време тя се замисля, като отправя поглед в далечината, а на въпросите ми отговаря разсеяно.
— Мунисе, ако не искаш да дойдеш с мен, мога да те оставя тук — рекох аз.
— Не, какичко, бих се хвърлила в кладенеца — отговори тя припряно.
— Мъчно ли ти е, че ще се разделиш с братчетата си?
— Не ми е мъчно, какичко.
— Може би ще ти тежи раздялата с баща ти?
— Съжалявам баща си, но не го обичам толкова, какичко.
— Добре, какво те измъчва тогава?
Тя мълчеше с наведена глава, а ако настоявах повече, започваше да се смее пресилено и да ме прегръща. Но аз не вярвам на тази престорена веселост. Нима не зная каква е Мунисе, когато се радва истински? Впрочем в нейните бистри детски очи винаги съм забелязвала малко тъга. Толкова се мъчих да я накарам да ми каже причината, но всичките ми усилия отидоха напразно. Днес случайност ми помогна да открия тайната, която кара да страда сърцето на това дете. Надвечер по някое време Мунисе изчезна, макар да знаеше, че в този момент имам нужда от нея. Трябваше да ми помага в приготовленията за път.
Повиках я няколко пъти, не се обади. Сигурно беше в двора. Отворих прозореца и извиках:
— Мунисе! Мунисе!
Тя се обади с тънкия си глас отдалеч, някъде откъм гробницата на Зейни баба.
— Идвам!
Когато дойде при мен, я попитах защо обикаля тези места самичка. Тя се обърка и се опита да ме излъже, като ми наговори разни безсмислени причини.
Погледнах я внимателно в лицето. Очите й бяха зачервени. По леко пребледнелите й бузички имаше следи от току-що изсъхнали сълзи. Изведнъж изпаднах в паника. Започнах настоятелно да я питам какво е правила там и защо плаче. Ръцете й бяха в моите ръце и тя извиваше глава, за да скрие лицето си, като продължаваше да мълчи, но устните й леко потрепваха.
Бях решила на всяка цена да я накарам да проговори. Казах й, че ще я оставя тук, ако скрие причината от мен. Тогава тя не можа да издържи, сведе очи и каза срамежливо, сякаш признаваше кой знае какъв голям грях:
— Мама беше дошла да ме види. Чула, че заминаваме. Не ми се сърди, какичко.
Когато ми признаваше този голям грях, цялото й тяло трепереше, очите й се напълниха със сълзи.
Разбрах, детенце, разбрах много по-добре, отколкото очакваш, болката на твоята мъничка душа.
Като оправях падналите на лицето на Мунисе коси и милвах леко брадичката й, аз казах с кротък и спокоен глас:
— Защо ще се страхуваш и плачеш? Тя ти е майка. Разбира се, че трябва да я видиш.
Бедното дете още не можеше да повярва, гледаше ме със страх в очите и търсеше разни детински причини, за да ме убеди, че не обича тази жена, която всички мразят и проклинат. А в действителност така я обичаше, така горещо я обичаше…
— Дете мое, ако не обичаше майка си, бих те упреквала много. Може ли да не се обича майка? Хайде, изтичай да я върнеш. „Кака непременно иска да те види“ — речи. Аз ще дойда при гробницата.
Мунисе прегърна коленете ми, целуна полите ми и хукна към двора. Това, което направих, беше много рисковано. Знаех го. Ако разберат, че съм се срещнала с тази жена, селяните ще започнат да говорят лоши работи, а може би ще ме прокълнат. Но нека…
Чаках ги дълго, спотаена между дърветата от долната страна на гробницата. Жената се беше отдалечила доста. Мунисе трябва да е тичала чак до отсрещната страна на тръстиката, за да я върне назад.
Най-сетне се показаха. Пристигането на двете — майка и дъщеря, представляваше тъжна, много тъжна картина. Те вървяха разделени, сякаш бягаха, сякаш се срамуваха една от друга, бавеха се нарочно, като си даваха вид, че затъват в калта. Бях се подготвила да кажа на тази жена думи, пълни с нежност и любов. Но
