изкарвате средства за съществуване. Колкото повече се мъчите да го скриете, толкова по-добре го виждам. Ако ви попитам коя сте, от кое семейство сте, къде живеете и тъй нататък, няма да ми кажете, нали? Виждате ли как знам? Тук има някаква тайна. Но не искам да ровя. Нека тази загадка остане между нас.
Млъкнахме и двамата.
След като помисли малко, старият доктор каза:
— Ще ми разрешите ли да ви направя малка услуга? Искате ли да издействам да ви изпратят на по- добро място? Имам някои познати в министерството.
— Не, благодаря, аз съм доволна от мястото си.
Той пак се засмя, сви рамене и каза с насмешлив тон:
— Много добре, много добре! Но самопожертвованието не може да продължава безкрайно. Ако един ден ви дотегне тук, пишете ми. Ще ви оставя адреса си. Човешко е.
— Благодаря.
— И тъй, свършихме. Сега да поговорим по работа. Нека ви запозная с онова, което предстои да вършите.
Той отвори вратата на една от стаите. Върху разкривено легло лежеше човек, лицето и тялото на когото бяха покрити с войнишки ямурлук.
— Как си, Молла, по-добре ли си? — попита докторът.
Раненият надигна ямурлука с ръка и се опита да стане.
— Не мърдай, лежи спокойно. Имаш ли болки и оплаквания?
— Нямам, слава богу. Само скулата ме понаболява малко.
Докторът пак се разсмя:
— Ох, моите мили невежи! Коляното си той нарича скула и мисли, че стомахът му се намира в петите. Обаче изпречи ли се някой пред него, тежко му и горко. Ще ти мине, Молла. Ти благодари на аллаха, че куршумът не е попаднал малко по-вляво. Искаш ли да стъпиш на краката си до една седмица? Виж, ако ти е харесало спокойствието тук и ти се иска да полежиш малко повече, това е друга работа. Тогава ще правиш всичко, което ти каже това девойче, разбра ли? Отсега нататък тя ти е доктор, тя ще те превързва. Ако чуя, че си сложил някое бабешко лекарство, мисли му… Като нищо ще се върна и ще ти отрежа крака, без да ми мигне окото.
Той започна да развива бинтовете, като нарочно се допираше до раната и караше човека да вика: „Олеле, докторе!“
— Мълчи. Жалко, че си мъж. Я се виж какъв си голям, човек с брада и мустаци, не се ли срамуваш да викаш пред това мъничко момиченце? Туй не е рана, а играчка. Ако знам, че ще ми се падне такава болногледачка, веднага ще си направя някоя безопасна рана като твоята.
Един час по-късно старият доктор и брадатият капитан напуснаха селото.
Не може да има по-проста случка от тази, нали? Но аз не помня никой друг път да съм преживявала такова странно вълнение и душата ми да е била така дълбоко разтърсена.
Казват, че лятото тази година щяло да настъпи бързо. От една седмица времето е ясно. Навсякъде слънце и светлина. Ако нямаше сняг по върховете, човек би помислил, че е настъпил май.
Днес беше петък. След като се наобядвахме, започнах да работя в стаята си над един акварелен портрет на Мунисе. На вратата неочаквано се почука. Влезе Хатидже ханъм. Забрадката й беше паднала на раменете, тя цялата трепереше. Никога не съм я виждала така разтревожена и развълнувана.
— Дойдоха двама господа. Единият бил началник на просветата. Дошъл да инспектира. Слизай бързо. Аз се притеснявам, не мога да говоря с тях.
Като си обличах наметалото набързо, се усмихвах на себе си. Този цар на мързеливците, когото го мързи да помръдне дори ръката си в своя кабинет, си е направил труд да дойде чак тук? Просто невероятно!
Долу, пред вратата на класната стая, се срещнах с двама души, единият от които беше много висок, а другият — много нисък.
Докато търсех с очи началника на просветата, нисичкият човек пристъпи към мен. На лицето му, което не можеше да се различи добре в тъмнината, лъсна монокъл.
— Госпожице, вие ли сте учителката? Имам чест да ви се представя. Аз съм началникът на просветата Решит Назъм. Защо е толкова тъмно тук? Това не е училище, а яхър.
Отворих вратата на класната стая и рекох:
— Вътре е малко по-светло, господине.
Той вървеше много интересно, като правеше учудващо широки крачки за ниския си ръст, и от това походката му изглеждаше величествена.
След като престъпи прага на стаята, той спря и започна да говори, размахвайки ръцете си така, сякаш държеше реч:
— Мон шер, погледни! Каква мизерия, каква мизерия! Необходими са хиляди свидетели, за да повярва човек, че това е училище. Как да бъдеш радикален! Продължаваш ли да смяташ, че не съм прав, като казвам: „Или всичко, или нищо!“
Сега имах възможност да ги видя по-добре. Началникът на просветата, когото на пръв поглед взех за младеж, за някакъв новоизлюпен денди, беше плешив, кажи-речи, на петдесет години. Той непрестанно мърдаше вежди и въртеше очи, така че набръчканото му лице приемаше нов израз при всяка казана от него дума.
Що се отнася до другия, той беше, напротив, висок, сух и мургав човек, с тънки мустаци. Беше толкова висок, че дори се беше прегърбил.
Началникът на просветата се обърна отново към мен:
— Госпожице, позволете да ви представя моя другар, Мюмтаз бей, инженер в областното управление на благоустройството.
— Така ли, господине? Отлично! — казах аз, просто за да кажа нещо.
Началникът на просветата ходеше из класната стая, като стъпваше тежко, сякаш опитваше здравината на пода, и докосваше с крайчеца на бастуна си чиновете и картините.
— Аз, драги, имам големи проекти. Ще съборя всичко и ще строя наново. Ще направя хубави, хигиенични сгради. Ако не ми дадат искания от мен кредит, горко им! Подготвих работата много добре, преди да дойда тук. Истанбулският печат чака като батарея, готова да стреля всеки момент. Щом дам един малък сигнал и — бум, бум. Ще бъде ужасна бомбардировка. Нали разбираш? Или идеите, които живеят в тази глава, ще се превърнат в действителност, или аз ще се махна от този пост.
Нямаше никакво съмнение, че всички тези хубави думи бяха казани, за да смаят мен, селската учителка. Той попита повторно, като наместваше монокъла си:
— Колко ученици имате?
— Тринадесет момичета и четири момчета, господине.
— Цяло училище за седемнадесет деца! Странен разкош. Ти ще видиш ли сградата, Мюмтаз?
— Всичко е ясно. Няма нужда.
Забелязах, че докато началникът на просветата говореше за своите грандиозни проекти, инженерът ме поглеждаше крадешком. Най-после той заговори на развален френски, за да не разбера аз:
— Моля те, драги, накарай я под някакъв предлог да си открие лицето. То гори под воала като пожар. Откъде е попаднала тук?
Началникът на просветата не се оказа такъв, какъвто изглеждаше. Той се смути от думите на своя другар и отговори на още по-лош френски:
— Не забравяй, драги, че се намираме в училище. Бъди сериозен!
Началникът разтягаше като ластик повехналата кожа под брадата си и премисляше нещо. Изведнъж той се обърна към мен:
— Госпожице, ще закрия това училище.
— Защо, господине, какво има? — попитах объркана.
— Госпожице, в такава безобразна сграда не могат да се възпитават деца. Пък и учениците ви са малко. Докато заемам поста областен началник, ще положа всички усилия да направя в много села евтини, но кокетни, хигиенични и модерни, тоест съвременни училища. Сега ви моля да ми дадете някои сведения.
