В душата ми тлееше слаба надежда — онази отчаяна надежда, с която живеем, когато се стремим към неща, които ни се струват непостижими.
Като се страхувах да не събудя в Мунисе мечта, която няма да се сбъдне, тихичко пошепнах на Хатидже ханъм:
— Щом не искат това момиче в къщи, дали ще се съгласят да го осиновя? И аз си нямам никого. Кълна се, че ще го гледам като свое. Дали няма да ми го дадат?
Протягах ръце с трепет и чаках с наведена глава, сякаш удовлетворението на моето безумно желание зависеше от думите, които ще излязат от устата на Хатидже ханъм.
Страта жена мислеше, втренчила очи в огнището. После поклати бавно глава:
— Да поговорим утре с кмета. Ако той каже „добре“, можем да склоним и бащата на момичето.
Не помня някога в живота си да съм слушала такива хубави, обнадеждаващи думи. Притиснах Мунисе до гърдите си, без да отговоря. Момиченцето започна да целува ръцете ми и да плаче:
— Мамо, мамичко!
В минутите, когато пиша тези редове, Мунисе спи в леглото ми. В косите й играят веселите червени отблясъци на огнището. От време на време тя въздиша тежко и кашля дълбоко.
Колко щастлива ще бъда, ако оставят това дете при мен, господи! Тогава няма да се плаша от нищо: нито от нощта, ни от бурята, ни от мизерията… Ще го отгледам с много любов, ще го направя щастливо. Някога бях изпаднала в безумието да мечтая и да мисля за свои деца, но тези мечти бяха погубени една вечер, както бяха прегърнати в сърцето ми.
Вече не съм сърдита на живота. Отново обичам всичко на този свят. Кямран, тази вечер не мразя така силно дори теб, който една вечер уби бедните дечица, родени в моето сърце.
Струва ми се, че и тази вечер няма да заспя. Нощите изглеждат дълги не само за болните, но и за щастливите.
Сутринта, придружена от Хатидже ханъм, отидох в дома на кмета. Старият човек помисли, че идвам да науча нещо за Мунисе.
— Още не е намерена, но имам надежда, пак ще я потърсим на едно-две места… — започна да ме утешава той.
Разказах му случилото се снощи. Когато дойде ред да изговоря последните думи, сърцето ми започна силно да тупти и ми причерня пред очите. Сложих ръце на гърдите си така, сякаш молех за най- невъзможното нещо в света.
— Дайте ми това малко момиче. Искам да го осиновя, да го притискам до гърдите си. Виждате, че бедното дете ще се похаби, ако остане в техните ръце — казах аз.
Кметът затвори очи, помисли известно време, като подръпваше брадата си, и отговори:
— Добре, дете, ти действително ще извършиш едно добро дело.
— Значи, ще ми дадете Мунисе?
— Баща й и без това трудно изхранва другите деца. Защо да не я даде? В краен случай ще му предложим няколко куруша.
Чудя се как не полудях от радост в тази минута. Нима съм мислила, че Мунисе може да стане толкова лесно моя! Снощи мислих с часове, търсих отговори на техните предполагаеми възражения, подготвих в главата си цяла реч, за да смекча сърцата им. Ако това не помогнеше, бях готова да дам няколко скъпоценности, останали от майка ми. Нима те можеха да послужат за нещо по-добро от спасението на тази малка робиня? Но не стана нужда да прибягна към нито едно от тези средства. Мунисе ми беше подарена като някоя жива кукла.
Когато съм много радостна и щастлива, не мога да предавам чувствата си с думи. Иска ми се непременно да се хвърля на врата на човека, който е пред мен, да го целувам, да го прегръщам. Кметът в онази минута бе изправен тъкмо пред такава опасност, но се отърва само с една целувка по набръчканата ръка.
Два часа след това кметът дойде в училището заедно с бащата на Мунисе, когото си представях като човек със зло лице, страшен и жесток. А той, напротив — дребничък, болнав и жалък старец.
Каза ми, че е от Истанбул, но че не е виждал родния град близо четиридесет години, говори за Саръйер и Аксарай41 с такава неувереност, сякаш разказваше някакъв объркан сън.
Беше съгласен да ми даде Мунисе, но почувствах, че му е много мъчно за нея. Обещах, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да бъде щастливо момичето, и че ще му давам възможност да вижда дъщеря си.
Уверена съм, че бедното и малко училище в Зейнилер никога не е било свидетел на такъв празник и такава радост. С Мунисе бяхме толкова щастливи, че не ни побираха ни стаите, ни коридорите. От тавана се чуваше весело чуруликане, сякаш нашият смях бе събудил заспалите по стрехите птички.
За няколко часа Мунисе доби вид на мъничка кокетна госпожица. Имах дрехи от червено трико, които вече не носех. Малко ги постесних, поскъсих и направих един елегантен костюм за нея. В тези дрехи момичето заприлича, как да ви кажа, на капка вода, на ония фондани, които се топят в устата.
Снегът продължаваше още да вали, макар и не толкова силно, както преди няколко дни. Надвечер хванах момичето за ръка и го изведох на двора. Разходихме се, гонихме се и се замервахме със снежни топки между надгробните камъни чак дотогава, докато Хатидже ханъм запали кандилата на Зейни баба.
Нашата радост развесели дори суровото лице на старата жена.
— Хайде, прибирайте се вече! Ще настинете, ще се разболеете — казваше тя, като се усмихваше ласкаво.
Да настинем ли! Може ли да настинеш, когато в гърдите ти грее слънце?
Тази вечер небето ми приличаше на огромно дърво, разперило клоните си от изток до запад, на грамадно жасминово дърво, което се люлее бавно и сипе бели цветя върху нас.
Двете с Мунисе силно се привързахме една към друга… Това малко момиче поглъща цялото ми време извън уроците. Искам да я науча на всичко, което знам. По няколко часа на ден я уча на френски език, а от време на време — ако разберат в село, ще ни убият с камъни — затварям врати и прозорци, за да я науча да танцува.
Понякога се смея сама на себе си и си казвам:
— Хей, Чучулиго! Докато се опитваш да научиш Мунисе на всичко, ще я превърнеш в Мират, сина на Хаджи Калфа.
Това бедно селско момиче изведнъж заприлича на аристократка. Всяко негово движение, всяка негова дума излъчваше изящност и обаяние. Отначало това ме учуди. Но сега започвам да разбирам причината. Майката на Мунисе, изглежда, не е толкова обикновена жена.
Момичето ми е безкрайно признателно. Понякога то пристъпва към мен без никакъв повод, хваща ръцете ми и започва да ги докосва с устните и бузите си. Тогава вземам неговите нежни ръце в моите и целувам едно по едно малките пръстчета.
Бедното дете не знае, че всъщност то ми е направило добро, и мисли, че съм извършила някаква жертва, като съм го прибрала при себе си.
Понякога тя говори толкова странни неща, просто невероятни… Беше втория ден, след като се настани при мен.
— Мунисе — рекох аз, — наричай ме, ако искаш, мама.
Тя се усмихна сладко и ме погледна в лицето.
— Как може, какичко?
— Защо да не може?
— Ти си още малка, какичко, как да те наричам мама!
Тези нейни думи оскърбиха достойнството ми.
— Ах ти, дявол такъв! — казах аз, като я заплаших с пръст. — Защо да съм малка? Аз съм голяма жена, прехвърлила двадесетте.
