— Да, господине, а преди няколко дни пратих циркуляр до училищата. Всички учителки и учители непременно да си отпечатат визитки. Тези, които се представят без визитка, няма да бъдат приети — се казва в циркуляра. Но кой ти разбира?
Изведнъж той се обърна към мен със строг тон:
— Хващам се на бас, че и тази госпожица, учителката, е получила този циркуляр, но въпреки това се явява без визитка. Все същата песен в устата на прислужника: „Дойде онази госпожа, която сте извикали.“ Коя? Как се казва тази госпожа? Саръчизмели Мехмед ага44.
Замръзнах от изумление. Значи, всички тези думи, този гняв бяха насочени срещу мен? За това, че съм искала да вляза при него без визитка?
— Не съм получила такъв циркуляр, господине — можах да кажа аз.
— Как може? Вие къде преподавате?
— Миналата седмица бяхте в нашето училище. Аз съм учителката от село Зейнилер, от онова училище, което заповядахте да се закрие.
Началникът на просветата повдигна едната си вежда и се замисли.
— Аха, да, спомних си. Какво направихте, приключиха ли формалностите?
— Постъпихме съгласно вашите заповеди, господине. Донесох ви и документите, както наредихте.
— Добре, предайте ги на главния секретар да ги прегледа.
Главният секретар с мръсната яка ме разпитва цели два часа. Той разглеждаше документите отново и отново, питаше ме за неща, за които нямах никаква представа: доклади, записки, декларации, „непотребна“ кореспонденция, и не признаваше протоколите, които донесох от съвета на старците в селото.
Аз често се обърквах, а той презрително кривеше устни и обиждаше с думите: „И това ми било учителка!“ За една неправилно залепена марка едва не ме разплака.
После изникна още един проблем. Преди не знам колко години били отпуснати двеста и петдесет куруша на една учителка за поправка на покрива на училището, но липсвал документът за тази работа. „Защо не е направена сметката на тези пари? Къде е разписката? Ако не я намериш, ще те осъдят“ — викаше той и тропаше с крака.
— Моля ви, господине, аз съм едва от половин година там — казах и едва не се разплаках, но той не разбираше от дума.
— Боже мой, боже мой. Няма да допусна такова безобразие. Не искам без време да полудея — викаше той.
После взе документите и влезе при началника.
В стаята имаше още двама секретари, единият от които беше с чалма, а другият — с току-що наболи мустаци. Те си даваха вид, че си гледат работата на своите маси и не ни обръщат никакво внимание. Обаче когато главният секретар излезе ядосан от вратата, тези двама господа веднага скочиха от местата си, отидоха до вратата, която се отваря към стаята на началника, и започнаха да подслушват.
Но трудът им отиде напразно. След две минути гръмна гласът на началника, който викаше така силно, че се чуваше не само от нашата стая, но и от улицата.
Секретарят с чалмата потупваше радостно по гърба младия секретар.
— Аллах да те възнагради, господин началник, нахокай го хубаво кучия му син. Намери си майстора.
Началникът крещеше на главния секретар:
— Писна ми от теб! Писна ми! Какви са тези формалности, каква е тази мухлясала бюрократична глава? Жената има право! Тя не е в състояние да ти създаде документ от преди толкова години. Щом не ти стига умът, върви си. Имай предвид, че ако сам не си отидеш, аз ще те изгоня. Веднага си напиши оставката. Веднага!
Ох, боже мой, сърцето ми щеше да спре.
— Ах, господа — обърнах се аз към секретарите. — По всичко изглежда, че неволно ще стана причина за скандал. Ще си тръгна, за да не му се мяркам пред очите в това гневно състояние. Може да ми каже нещо неприятно.
Секретарят с чалмата подскачаше от радост:
— Не бой се, госпожице, не бой се — каза той, — не му обръщай внимание. Този проклетник си го заслужава. Кучият му син, не може да живее спокойно, ако от време навреме някой по-нахален от него не му затвори устата. Аллах да те възнагради. След тази попара, която сърба, ще се усмири за няколко дни. Ще си почине и той, и ние.
Гласът оттатък секна. Секретарите веднага изтичаха по местата си.
Пазачът мърмореше на себе си:
— Както казва поговорката, с безбожния се справя само безсърдечния.
Главният секретар влезе вътре, разтреперан от брадата до коленете. Той погледна с крайчеца на окото си секретарите така, както девойките поглеждат настрана, без да си обръщат главите. Те работеха така смирено и старателно, че той се поуспокои и седна на мястото си, като мърмореше нещо под носа си.
Но не беше в състояние да работи. Пухтя и сумтя няколко минути и започна да си говори тихо:
— Този проклетник е вече на петдесет години, сменил е толкова длъжности, а няма представа за работата дори колкото старши прислужник. Утре ще си вдигне чукалата и ще си отиде, а ние ще оперем пешкира. Точно така. Ако някой ден довтаса инспектор и прегледа документите, ще рече: „Абе хора, вие тук бостански плашила ли сте? Защо не е приключена сметката на тези двеста и петдесет куруша? Къде бяхте, защо не сте видели тази нередност?“ И с пълно право човекът може да ни даде под съд. С административното право шега не бива. Кълна се, че дори да умрем, дори да минат сто години, тези пари пак ще бъдат събрани от нашите деца.
Секретарите, които бяха надигнали глави от книжата пред себе си, слушаха внимателно и с уважение тези дълбокомислени думи.
Главният секретар намери обстановката за благоприятна и попита:
— Чухте ли какви глупости издрънка този отвратителен тип?
Пазачът вдигна глава с учудване:
— И таз добра! Чухме да се вика, но не разбрахме. На вас ли се караше?
— Отчасти на мен. Празна Мара тъпан била.
— Не се огорчавайте, господине, той нищо не разбира от тази работа. Ако не сте вие, всичко ще се обърне с главата надолу само за три дни.
Тези дни бяха казани от същия този пазач, който преди малко се радваше като дете на нещастието, в което изпадна главният секретар. Боже, какви чудни хора!
Но предположението на секретаря с чалмата донякъде излезе вярно. След бурята главният секретар изглеждаше доста смирен и спокоен. Той запали цигара, изпусна дим на две страни и си рече:
— Я си гледай работата. На кого досега са изказали благодарност, затова, че е служил предано на тази държава?
После прие от мен документите без да ми създава нови затруднения.
Когато след малко влязох за втори път по моята работа в кабинета на началника, коленете ми трепереха от умора и пред очите ми причерняваше.
Сега началникът беше зает с друга работа. Под негово ръководство прислужниците бършеха праха в кабинета и сменяха местата на картините по стените, а той през минута-две вадеше джобното си огледало, за да огледа косите си, връзката си.
От разговора, който се водеше между него и стария господин, разположил се в креслото в ъгъла, подразбрах причината на тези приготовления. В град Б. пристигнал френски журналист, който се казвал Пиер Фор. Началникът на просветата се запознал с него и жена му на приема, даден миналата вечер от губернатора. Пиер Фор бил много интересен човек. Той щял да публикува серия от статии в своя вестник под заглавие „Няколко дни в зеления град Б.“
Началникът разказваше с вълнение:
— Мъжът и жената, обещаха да ме посетят днес в три часа. Ще им покажа едно-две от нашите училища. Вярно, нямаме училища, които можем да покажем с гордо вдигната глава на един европеец, но ще направим малък театър. Надявам се, че ще можем да изкопчим от него някоя статия в наша полза. Добре е, че се случих тук. Ако това посещение беше станало през времето на моя предшественик, щяхме да станем за срам пред европееца.
