Шехназе ханъм, заместник-директорката на училището, беше слаба женица на средна възраст, с болнаво лице, която не можеше да каже нито дума, без да се изкашля. Беше ми направило впечатление, че тя още от одеве искаше да каже нещо.
— Да, да така беше — отговори припряно и продължи, сякаш се страхуваше, че ще изпусне възможността да говори: — Не можах да склоня хамалите за по-малко от две меджидиета, какво да правим?
Директорът скочи от мястото си, сякаш се бяха запалили подметките на мокрите му обувки, които вече пушеха край печката.
— Виж ги ти подлеците. Честна дума, ще сложа самара на гърба си и сам ще пренеса багажа. За тази работа не трябва много ум. Ще го направя като нищо. Така им кажи.
После се обърка отново към мен:
— Виждаш ли ги тези разногледи очи? Кълна се, че не бих се съгласил да продам и за хиляда лири тяхното кривогледство. Река ли да погледна веднъж ей така, нашите учителки загубват ума и дума. Искам да кажа, че девойката трябва да бъде мъдра, добродетелна и възпитана. При изпълнение на служебните си задължения трябва да бъде акуратна, да пази достойнството на учителя извън училище. Шехназе ханъм, как мислите, време ли е вече за започване на занятията?
— Да, господине, ученичките вече влязоха в клас.
— Хайде, дете, да те представя на ученичките. Ама най-напред иди да си измиеш хубаво лицето.
Директорът каза тези думи с известно притеснение, като снижи малко гласа си. Това ме смути много. Да не би лицето ми да е изцапано?
Спогледахме се със заместничката. Тя беше също учудена като мен.
— Да не би да имам нещо на лицето си, господине? — попитах аз.
— Дъще моя, влечението на жените към разни украшения е тяхна вродена страст, но учителката няма право да влиза в час с начервено лице. Днес ти обръщам внимание просто като баща.
— Но аз нямам червило, господине. Изобщо не слагам грим на лицето си — казах смутено.
Реджеб ефенди ме гледаше упорито в лицето и повтаряше:
— Ама че го каза, ама че го каза…
Изведнъж ми стана ясно каква била работата. Не можах да се удържа и прихнах да се смея:
— Господин директоре, аз също не съм доволна от тази руменина на лицето си, но какво да правя, аллах ми я е дал и не мога да я измия.
Заместничката, която също започна да се смее заедно с мен, каза:
— Това е естественият цвят на лицето й, господине.
Сега директорът започна да се смее на свой ред. Но този човек се различаваше от останалите дори със смеха си. „Ха, ха, ха“ — смееше се той и сипеше всяко „ха“ отчетливо като първолаче, което се упражнява да изговаря буквите при изучаване на буквара.
— Ама че чудна работа, значи, от аллаха а, от аллаха? Ама и аллах, когато иска да даде, дава. Ти виждала ли си такова лъскаво лице, Шехназе ханъм? Майка ти да не те е кърмила със сладко от рози вместо с мляко, дете? Хей, аллах, хей!
Изглежда, че този Реджеб ефенди е много приятен човек. Той изведнъж ми стана симпатичен.
Директорът беше облякъл мантията си, която продължаваше да изпуска тънки струйки пара, и тръгна да ме въведе в клас. Зърнах ученичките си през един от прозорците на коридора и сърцето ми подскочи. Колко са много, господи! В класа имаше може би петдесет момичета и всички бяха почти на моя възраст. Просто ми идваше да се стопя под погледите на толкова много очи, вперени в мен.
Ако директорът си беше тръгнал в този миг, щях да изпадна в много трудно положение, да се объркам. За щастие той страстно обичаше да държи речи.
— Иди, дете, на мястото си! — каза Реджеб ефенди и ме изтика почти насила до катедрата, след което се увлече в дълга реч.
За какви неща говореше този човек! Ако европейците били взели от арабите медицината, химията, астрономията и математиката, защо да не вземем съвременните науки от европейците? Проникването в съкровищницата на европейската наука и просвета и усвояването на техните научни постижения в рамките на нашите възможности било законна плячка. Тази плячка не можела да се придобие нито с топове, нито с пушки, а само с помощта на френския език.
Директорът беше много ентусиазиран. Той викаше колкото може по-силно със своя метален глас и ме сочеше:
— Ключовете на световната наука са в ръцете на ей тази мъничка девойка. Не гледайте, че е такива дребна като фъстък. Душата й е богата. Стиснете я за гърлото, стъпете на врата й, вземете знанията от устата й, изстискайте я като лимон…
Чувствах, че ще ме хване един от ония проклети пристъпи на смях, и потъвах в земята. Ах, боже господи, щях да се изложа! Осмелих се за пръв път да погледна директно класа. Ученичките също се смееха. Така че първите погледи, които размених с тях, бяха изпълнени с приятни усмивки. Струва ми се, че тези погледи, тези усмивки помогнаха да се сближим още в този момент.
Засилващият се смях в класа направи най-после впечатление на директора. Той удари внезапно катедрата с юмрук, хвърли върху класа един от ония страшни разногледи погледи, за които бе заявил, че не е съгласен да продаде дори за хиляда лири, и извика:
— На какво прилича това? На какво прилича? Вашето женско съсловие не бива да се разглезва. Веднага затворете уста! Какво сте се захилили като козя глава на фурна!
Момичетата не му обръщаха внимание. Аз бях по-уплашена от тях. Речта му продължи близо петнадесет минути. От време на време, когато смехът ставаше много висок и шумен, Реджеб ефенди удряше катедрата с юмрук и се провикваше полушеговито, полусериозно:
— Какво се хилите? Ще ви започна с калпадана!
Най-после той викна за последен път:
— Дръжте я здраво, недейте я оставя на спокойствие. Ако не я изстискате като лимон и не вземете науката от нея, язък ви за младостта, язък за хляба, с който ви хранят родителите, държавата и народът, нека той ви горчи като отрова! — И си излезе.
Не бях помислила, че първата минута, в която ще остана насаме с ученичките си, ще е толкова трудна. Бъбривата Чучулига, която може да дрънка непрестанно от сутрин до вечер, приличаше на славей, който е преял с черници. Главата ми беше празна. Не бях в състояние да кажа думичка дори. Не можах да се въздържа и неволно се засмях. За щастие ученичките помислиха, че продължавам да се смея на думите на директора. Те също започнаха да се смеят, като ме гледаха в очите. Изведнъж увереността ми се възвърна, овладях се и започнах:
— Момичета, знам мъничко френски. Ако с това мога да ви бъда полезна, ще бъда щастлива.
Сконфузеността беше преодоляна, езикът ми се развърза. Говорех плавно и чувствах, че ученичките започват да ми се доверяват. Какво щастие да наричаш „деца мои“ такива големи момичета! Но от време на време се смееха прекалено много. Не бях против това, но не дай боже Реджеб ефенди да хвърли през прозореца един от онези разногледи погледи, дето не ги дава за хиляда лири. Ужас! Ето защо намерих за благоразумно да предупредя ученичките:
— Момичета, вашият смях трябва да се ограничи само в усмивки. Не разполагам с онова, което директорът нарече струва ми се, калпадан, за да ви заплаша с него, но мога да ви се разсърдя.
Накратко първият ми урок мина много добре.
Когато излизах от клас, една от девойките дойде при мен и ми обясни, че „калпадан“ било клещи. „Ще ви извадя зъбите с калпадан, ей!“ било деликатната заплаха на директора.
Много съм доволна от момичетата. Те така ме обикнаха, че не ме оставят на мира дори и през междучасията. Що се отнася до колегите, не мисля, че са лоши хора. Има, разбира се, и такива, които се държат студено с мен, които ме гледат накриво от някой ъгъл на учителската стая и си шепнат по всяка вероятност неласкави неща за мен. Но можеш ли да обичаш всички, дори и в своето семейство?
Между колежките най-симпатични са ми двете мили истанбулски девойки Незихе и Васфие. Те са неразделни. Но заместничката Шеханзе ханъм ме предупреди да не се сближавам много с тях. Причините не
