една картина, която ми беше нужна за урока. Капаците на прозорците бяха затворени и вътре бе тъмно като вечер.
Като се оглеждах около себе си, в един от ъглите съзрях стар орган, потънал в прах. Душата ми изведнъж трепна, сладостно и тъжно. Щастливите дни на моето детство бяха минали сред тържествените и тъжни звуци на органа. Отидох при него така развълнувана, сякаш пристъпвах към забравен гроб на приятел. Изхвръкна ми от ума защо съм дошла в този салон и къде се намирам. Леко натиснах педала с крак и допрях пръст до един от клавишите. Органът издаде тъжен звук, който напомняше стон, откъснат от наранена душа. Ах, този звук!
Без да си давам сметка какво правя, притеглих стол, седнах пред органа и започнах тихо, съвсем тихо да свиря един от любимите си химни.
Органът стенеше, аз постепенно се унасях и потъвах в някакъв тежък сън. Пред очите ми изникнаха тъмните коридори на пансиона, през които на групи минаваха моите съученички в черни манти, с подрязани косички. Колко време съм стояла там и какво съм свирила, не помня. Бях погълната изцяло от този сън, в който оживяваха старите дни.
По едно време зад гърба си чух дълбоко „ах“, шепот, подобен на този, който издават листата, когато вятърът си играе с тях. Трепнах и обърнах глава. В тъмното видях русата глава на Шейх Юсуф ефенди. Облегнат на някакъв шкаф, склонил глава на една страна, той ме слушаше с дълбока печал в сините очи.
Когато спрях да свиря, той каза:
— Продължавай, дете, моля те, продължавай.
Не отговорих. Наведох глава още повече над органа и свирих дотогава, докато сълзите ми не изсъхнаха.
Когато престанах да свиря, бях задъхана, премаляла и отпаднала.
— Вие имате голямо музикално дарование и много чувствително сърце, Фериде ханъм. Просто съм учуден и не мога да разбера как една детска душа може да обхване тази безкрайна тъга?
Отговорих, като се стараех да се покажа безразлична:
— Това са вид религиозни химни, наричани cantique, господине. Тъгата не е в мен, а в тях.
Юсуф ефенди не повярва на думите ми и леко поклати глава:
— Не мисля, че съм кой знае какъв майстор в музиката, но претендирам, че мога да преценявам безпогрешно кое в даден откъс се дължи на композитора и кое на изпълнителя. И пръстите също като гласа понякога имат трептения, които изразяват тъгата на едно чувствително сърце. Можете ли да ми дадете нотите на тези така наречени от вас химни?
— Научени са по слух, господине, не бих могла да ви дам нотите им.
— Нищо. Някой ден, през свободното си време, ще бъдете любезна отново да посвирите на органа, а аз ще запиша нотите в тетрадката си. Преди известно време купих един орган, останал като наследство от починал стар свещеник. Аз, госпожице, имам страст към музикалните инструменти. Поставих го в единия ъгъл на стаята си. Иска ми се да посвиря тези откъси.
Излязохме от салона, като продължихме разговора. Когато се разделяхме, Шейх ефенди ми обеща:
— Имам някои откъси, които са плод на преживяна от мене душевна мъка. Не съм ги свирил на никого, защото бях уверен, че не ще ме разберат. Някой ден мога да ги изсвиря на вас. Съгласна ли сте, малка госпожице?
Тази случка ни сближи още повече с Шейх ефенди. Още не съм слушала откъсите, които обеща да ми изсвири, но предполагам, че са много хубави. Струва ми се, че ако този болнав и чувствителен Шейх докосне дори някое парче обикновена дъска, тя непременно ще застене. Преди няколко дена една ученичка му донесе за проверка някакъв уд50, който искала да купи. Той докосна само няколко пъти с върха на пръстите си неговите струни, но мен ми се стори, че тези тънки пръсти докоснаха не инструмента, а моята душа.
Вчера се провиних и треперя от страх, че ще ме разкрият. Знам, че постъпката ми не е редна, но така ми диктуваше сърцето. Всеки учител остава да дежури в училището по една нощ в седмицата. Снощи беше моят ред.
Докато ученичките си учеха уроците, със заместничката Шехназе ханъм обикаляхме училището. Забелязахме, че газовата лампа в една от класните стаи не гори добре и влязохме вътре. Заместничката умее да прави всичко. Тя се качи на един стол и започна да оглежда лампата. През това време на вратата се показа старата прислужница, която тръгна с някакво писмо в ръка към една от ученичките, седнали на задните чинове. Тъкмо в момента, когато подаваше писмото, заместничката извика от мястото си:
— Почакай, Айше, какво е това?
— Нищо, оставили са едно писмо на портиера за Джемиле ханъм.
— Дай го на мен. Колко пъти съм ви казвала, че писмата, които се получават за ученичките, трябва да бъдат прегледани най-напред от мен. Толкова ли си глупава!
В този момент стана нещо неочаквано. Джемиле скочи от мястото си и грабна писмото от ръката на прислужничката. Заместничката заповяда със спокоен глас:
— Ела тук, Джемиле!
Джемиле не помръдна.
— Казах ти да дойдеш тук, Джемиле. Защо не се подчиняваш?
Тази мършава, болнава жена имаше такъв властен глас, че аз потреперих. Над класа бе легнала гробна тишина.
Джемиле пристъпи към нас бавно с наведена глава. Тя беше шестнадесет-седемнадесетгодишна девойка с хубаво лице. Бях забелязала, че страни от другарките си и обикаля замислено тихите кътчета на градината. В часовете седеше замислена и тъжна.
Като видях девойката отблизо, разбрах, че тя страда дълбоко. По лицето й не бе останала капка кръв. Тя стоеше с наведена глава срещу нас. Устните й бледнееха, а клепачите се отваряха и затваряха така често, сякаш трепереха. Джемиле мълчеше. Заместничката тупна с крак по пода и подкани с нервно нетърпение:
— Хайде, какво чакаш?
— Защо, госпожо, защо?
В думата „защо“, в тази малка думичка имаше отчаян бунт. Заместничката протегна ръка и с рязко движение грабна писмото, като перна пръстите на момичето.
— Иди на мястото си.
Шехназе ханъм леко въсеше вежди, докато очите й шареха върху плика. Но тя бързо съобрази и се обърна към класа, който въпреки гробната тишина беше явно развълнуван и настръхнал.
— Писмото е от брата на Джемиле в Сирия, но няма да й го дам до утре сутринта, защото не ми се подчини веднага.
Ученичките отново наведоха глави над своите учебници. Когато излизахме, аз хвърлих поглед върху класа. Няколко момичета на задните чинове бяха доближили глави и си шепнеха нещо. А Джемиле беше захлупила глава на чина и раменете й се тресяха.
В коридора казах на заместничката:
— Наказанието беше тежко. Как ще дочака до сутринта? Кой знае колко ще се тревожи!
— Бъди спокойна, дете. Тя разбра, че никога няма да прочете това писмо.
— Как? Вие няма да й дадете писмото, дошло от нейния брат?
— Не, дете.
— Защо?
— Защото не е от брат й. — Заместничката ми разказа, като понижи още повече гласа си: — Джемиле е дъщеря на доста знатен човек. Тази година обикнала един млад лейтенант. Баща й не е съгласен за нищо на света. Както в къщи, така и в училище тя се намира под наблюдение. Лейтенантът е преместен в Бандърма. Надяваме се да излекуваме момичето с течение на времето. Но офицерът не я оставя на спокойствие, чопли раната на горкото дете. Това е третото писмо, което попада в ръцете ми.
Докато разговаряхме, стигнахме кабинета на заместник-директорката. Шехназе ханъм смачка писмото с
