Аз все още чаках до вратата, в единия ъгъл на паравана.
— Какво има пак, госпожице? — попита той с раздразнение.
— Предадох документите и приключих всички формалности, господине.
— Много добре, благодаря ви.
Погледнах го с недоумение.
— Благодаря ви, казах. Можете да си вървите.
— Щяхте да ми издадете заповед за ново назначение.
— Е да, но сега нямам свободно място. В случай че се оваканти някое, ще ви назначим. Идете да ви запишат името в канцеларията.
Началникът каза всичко това с остър и припрян тон. Той очакваше с нетърпение да си вървя.
В случай, че се оваканти!
Тези думи бях слушала много пъти и в министерството на просветата в Истанбул. За съжаление много добре знаех тяхното значение. Нервният тон на началника възбуди в мен странно негодувание. Направих крачка към вратата, за да си изляза, но в тази секунда пред очите ми се яви един образ — образът на Мунисе, която в момента си играеше с мъничкото яре в стаята на хотела и ме чакаше да се върна.
Да, сега вече не съм предишната Фериде, а майка, която има тежка отговорност.
Тогава се върнах обратно с наведена глава като някой бедняк, който протяга ръка на дъжда към минувачите по улицата, и казах с глас, в който звучеше плахостта на просяк:
— Господине, нямам време да чакам. Срам ме е да ви призная, но съм в тежко положение. Ако не ми дадете веднага работа…
Не можах да продължа по-нататък. От отчаяние и срам гърдите ми се задушаваха, очите ми се пълнеха със сълзи.
— Казах, госпожице — отговори началникът със същия остър и припрян тон, — нямам свободно място. Има едно селско училище в Чадърлъ. Казват, че било ужасно място. Децата учели в селското кафене. Квартира за учителя нямало. Ако ви устройва, ще ви назнача, а ако искате по-добро място, ще чакате.
Мълчание.
— Хайде, чакам вашия отговор.
Бях слушала, че село Чадърлъ е по-лошо от Зейнилер, но по-добре щеше да бъде да приема, отколкото да се влача тук с месеци и да се подлагам на най-различни унижения.
Наведох глава и отговорих с лек като въздишка шепот:
— Добре, принудена съм от обстоятелствата да приема.
Но началникът на просветата не чу моя отговор, защото тъкмо в този момент вратата се отвори и някой извика отвън: „Идват!“
Началникът закопча своя редингот и изскочи навън. Не ми оставаше нищо друго, освен да си вървя. В момента, когато щях да изляза през вратата, чух началникът да казва на френски:
— Влезте, моля.
Най-напред влезе една млада жена, облечена с широко манто. Когато видях лицето й, не можах да се овладея и извиках леко от удивление. Жената на журналиста се оказа моята някогашна съученичка Кристиан Варез.
През една ваканция тя заминала за Франция заедно със своите родители, омъжила се за свой братовчед, млад кореспондент на вестник, и останала там.
Моята приятелка за няколко години се беше променила неузнаваемо, станала бе важна дама. Като чу гласа ми, тя обърна глава и ме позна изведнъж въпреки плътния воал на лицето ми:
— Чучулиго, моя малка Чучулиго, ти тук! Ах, каква случайност!
Кристиан беше една от ония мои другарки, които ме обичаха най-много. Тя ме хвана за ръцете и ме притегли в средата на стаята. Вдигна почти насила воала ми и започна да ме целува по бузите. Кой знае колко учуден е останал мъжът й, когото още не бях успяла да видя, и особено началникът на просветата?
Аз им обръщах гръб и криех лицето си в рамото на моята приятелка, за да не видят сълзите в очите ми.
— Ах, Чучулиго, всичко друго бих предположила, но никога не съм очаквала да те видя тук с тази черна демодирана носия и сълзи на очи.
Постепенно се бях съвзела. С незабелязано движение понечих да си спусна обратно воала, но тя ми попречи, обърна ме насила към мъжа си и рече:
— Пиер, да ти представя Чучулигата.
Пиер Фор беше висок рус човек със симпатично лице. Но се оказа малко екстравагантен или може би на мен ми се стори така, защото бях живяла вече доста между улегнали хора, които знаеха да си мерят приказките.
Журналистът ми целуна ръка и заговори с мен като със стар познат:
— Мадмоазел, изключително съм щастлив. Знаете ли, че не сме непознати? Кристиан ми е говорила толкова за вас, че дори да не ви беше представила, непременно щях да позная във ваше лице Чучулигата. Имате обща снимка, направена в училище, заедно с ваши съученички и учителки. На нея сте облегнала брадичка върху рамото на Кристиан. Виждате ли колко добре ви познавам?
Те сякаш забравиха началника на просветата и се впуснаха в разговор с мен. По едно време обърнах глава и видях такава картина, пред която на друго място бих се смяла с висок глас. Заедно с гостите в кабинета бяха влезли и непознати. Те бяха образували около нас полукръг, в средата на който и най-отпред се намираше началникът на просветата. Широко отворили уста, те слушаха с учудване как разговарям на френски и приличаха на селяни, които зяпат някой фокусник.
Най-интересното беше това, че между тях се намираше и високият инженер от областното управление на благоустройството, посетил село Зейнилер. Отпосле разбрах, че този господин е бил определен да развежда гостите. Човечецът най-после беше постигнал целта си: успя да види лицето ми. Но ако си е спомнил думите, които каза на френски в мое присъствие на началника на просветата в село Зейнилер, сигурно се е посмутил.
Станалото не може да се върне назад. Гордостта ми беше накърнена от обстоятелството, че моя съученичка ме видя в такова жалко положение. Не исках да прибавя към това и моралното си унижение и продължавах да говоря на висок глас, бодро и весело.
Най-после началникът на просветата се съвзе. Той направи със своето мъничко телце реверанс и посочи креслата:
— Моля ви да седнете.
Беше време да си ходя.
— Моля да ме извиниш, трябва да си вървя — казах тихичко на Кристиан.
Но тя се беше лепнала за мен като борова смола и не искаше да ме пусне за нищо на света. Началникът забеляза нейната настойчивост. Този човек, който преди малко се отнесе така пренебрежително и студено към мен, сега се поклони с дълбоко уважение и ми предложи кресло.
— Моля ви, госпожице, не стойте права — каза той.
Нямаше как, седнах. Кристиан не можеше да разбере защо съм тук, загърната с грамадно наметало.
— Ти не знаеш, Пиер — обърна се тя към мъжа си, — колко интересно момиче е Фериде. Тя принадлежи към най-благородното семейство в Истанбул и има такъв тънък ум, такъв чудесен характер… Много съм щастлива и учудена, че я срещам тук.
От една страна, бях доволна, че моята приятелка ме хвали, а от друга се притеснявах.
От време на време погледите ни с началника на просветата се срещаха. Той все още продължаваше да се учудва. А онзи нахален инженер от областното управление на благоустройството! Той се беше свил в един ъгъл и ме наблюдаваше. Аз, разбира се, не поглеждах към него. Но известно е какво неприятно чувство изпитва човек, когато по лицето му лази буболечка. Чувствах, без да се обръщам, неговия поглед да лази по лицето ми именно като буболечка и ми ставаше неприятно.
Принудих се да дам на Кристиан следното обяснение, за да задоволя нейното любопитство:
— Няма нищо за учудване. Всеки човек има някакво влечение. Мен ме влече преподаването. Дойдох в тази област по собствено желание, за да бъда полезна на децата на моята страна. Доволна съм от живота си. Не смятам този каприз така опасен, както едно околосветско пътешествие с платноходка. Чудя се защо
