Идору

което се проявяваше като негов талант, негов усет. А на Кати това й харесваше. Със своите очила и наетата линия на „През ключалката“, разкриваща му мрачните пространства на DAT Америка, той все повече се чувстваше у дома. Отиваше там, където Кати предложеше. Откриваше нодалните точки.

Понякога, заспивайки в Санта Моника, той се чудеше дали е възможно да има по-голяма система, поне в по-далечна перспектива. Вероятно целостта на DAT Америка също имаше свои нодални точки, инфогрешки, които биха могли да бъдат проследени до някаква друга истина, друга форма на знание, дълбоко в сивите купища информация. Но само ако имаше някой, който да зададе правилния въпрос. Той нямаше никаква представа какъв може да е този въпрос, ако изобщо съществува такъв, но някак си се съмняваше, че някога ще бъде зададен от СБЕ в „През ключалката“.

„През ключалката“ произлизаше от програмирането на „реалността“ и мрежовите таблоиди от края на двайсети век, но приличаше на тях не повече, отколкото някое голямо, бързо, двукрако месоядно прилича на своите лениви, обитаващи плитчините прадеди. „През ключалката“ беше развитата форма, притежаваше пълни права в целия свят. Печалбите на „През ключалката“ бяха платили цели сателити и бяха построили сградата, в която той работеше в Бърбанк.

„През ключалката“ беше толкова популярно шоу, че се бе развило като нещо близко до старата идея за мрежа — предпазено от непредвидени резултати и обградено от периферии, всяка от които беше проектирана да отклони зрителя от критичното ядро, познатия и надежден кървав жертвеник, който един от мексиканските колеги на Лани наричаше „Димящо огледало“.

Беше невъзможно да работиш в „През ключалката“ без усещане за участие в историята, или иначе казано, в онова, което Кати Торънс би казала, че е заменило историята. Самата „През ключалката“, подозираше Лани, вероятно беше една от онези по-големи нодални точки, които той понякога се улавяше, че се опитва да си представи, информационна особеност, отваряща се в някаква невъобразимо по-дълбока структура.

В своето търсене на по-малки нодални точки от типа, който Кати го изпращаше да открие в DAT Америка, Лани вече беше въздействал върху резултатите на общински избори, пазара на патентовани генни доставки, законите за аборта в щата Ню Джърси и развитието на възторжено проевтаназия движение (или самоубийствен култ, зависи) наречено „Спри в непрогледния мрак“, да не споменаваме живота и кариерите на няколко дузини различни знаменитости.

Невинаги по най-лошия начин от гледна точка на това, което обектите на шоуто бяха пожелали за себе си. Материалът на Кати за Дуковете на Взрива, разобличаващ особеното пристрастие на групата към иракска зародишна тъкан, направи следващия им албум платинен (и доведе до открити процеси и публични обесвания в Багдад, но той допускаше, че поначало животът там е труден).

Самият Лани не беше зрител на „През ключалката“ и подозираше, че това е било в негова полза, когато бе кандидатствал за изследовател. Той нямаше също така и твърдо мнение за шоуто. Приемаше го, доколкото изобщо бе мислил за него, като нещо, което съществува. „През ключалката“ беше начинът, по който се правеха определен тип новини. „През ключалката“ беше мястото, където работеше.

„През ключалката“ му позволяваше да прави единственото нещо, за което имаше уникална дарба, затова той съумяваше да се въздържа от това да мисли за причини и последици. Дори сега, опитвайки се да обясни мотивите си на внимателния господин Ямазаки, му се стори трудно да усети ясно някакво чувство за отговорност. Богатите и известните, бе казала веднъж Кати, рядко са станали такива случайно. Възможно бе да са едното или другото, но много рядко, случайно, и двете.

Знаменитостите, които не бяха нито едното от двете, бяха нещо друго и Кати ги разглеждаше като кръстове, които тя трябва да носи: масов убиец например или родителите на последната му жертва. Нямаха блясъка на звезди (макар че тя винаги таеше надежда за убийците, чувствайки, че поне имат потенциал).

Кати искаше другия тип, насочваше вниманието на Лани и на още тридесетина други изследователи към по-интимните страни от живота на тези, които бяха преднамерено или поне умерено известни.

Алисън Шайърс въобще не беше известна, но мъжът, за който Лани потвърди, че има връзка с нея, беше достатъчно известен.

И тогава на Лани започна да му се изяснява нещо.

Алисън Шайърс знаеше някак си, че той беше там и гледаше. Сякаш го усещаше как се вторачва в полето от информация, което отразяваше нейния живот. Поле, чиято повърхност бе направена от всички онези малки парченца, които бяха архивът на нейното ежедневие, така както бяха регистрирани в дигиталната материя на света.

Лани започна да вижда оформяща се нодална точка върху отражението на Алисън Шайърс.

Тя щеше да се самоубие.

6. ДРНХ

Чиа беше програмирала своя Музикален учител да има влечение към мостове. Той се появяваше в нейната виртуална Венеция винаги когато тя пресичаше някой мост с умерена скорост: строен млад мъж с бледосини очи и склонност да носи дълги висящи палта.

Той беше предмет на погледни-и-почувствай действие, в своята бета версия, когато адвокати, представящи уважаван британски певец, бяха заявили, че дизайнерите на Музикалния учител са използвали сканирани образи на техния клиент като много млад. Това беше уредено извън съда и всички по-късни версии, включително и тази на Чиа, бяха внимателно направени много по-общи. (Келси й беше казала, че това основно е било свързано със смяната на едното му око, но защо само едното?)

Тя го беше заредила във Венеция на своето второ посещение, за да й прави компания и да осигурява музикално разнообразие, и това — да настрои появяванията му според моментите, когато пресичаше мостове — й се стори добра идея. Имаше много мостове във Венеция, някои от тях не бяха нищо повече от малка арка от каменни стъпала, простиращи се над най-тесните части на каналите. Имаше Мост на въздишките, който Чиа избягваше, защото го намираше за тъжен и зловещ, и Мост на юмруците, който тя харесваше основно заради името, и още много други. И Риалто, голям и прегърбен, и невероятно стар, където баща й каза, че хората са изобретили банковото дело, или специфичен вид банково дело. (Баща й работеше за една банка, заради което трябваше да живее в Сингапур.)

Тя вече беше забавила движението си през града, сега крачеше нагоре по стъпалата на Риалто. Музикалният учител ходеше елегантно до нея с развявано от бриза палто с цвят на маджун.

— ДРНХ — каза той, подтикнат от нейния поглед. — Диатонично Разработване на Неизменна Хармония. Известна още като Мажорен Акорд с Низходяща Басова Линия. „Въздух в сол мажор“ на Бах, 1730. „По- бледа сянка от бяло“ на Прокол Харум, 1967.

Ако тя го погледнеше сега, щеше да чуе примерите му без посока и с точната сила на звука. След това — повече за ДРНХ и още примери. Макар да го бе взела за компания, не за лекция. Но лекциите бяха всичко, което съществуваше за него, освен изображенията му, които се състояха в това, че бе рус и добре сложен и носеше дрехите си по-красиво, отколкото кой да е човек би могъл някога. Той знаеше всичко, което можеше да се знае за музиката, и нищо повече.

Не знаеше колко дълго е била във Венеция при това си посещение. Все още харесваше точно тази минутка-преди-зазоряване, затова я настройваше по този начин.

— Знаеш ли нещо за японската музика? — попита тя.

— Кой стил по-точно?

— Който слушат хората.

— Популярна музика?

— Предполагам.

Той се поколеба, обърна се с ръце в джобовете на панталоните си и палтото му се отметна, разкривайки хастара.

— Можем да започнем с жанр, наречен енка — каза той, — макар да се съмнявам, че ще ти хареса.

Софтуерните агенти правеха това — научаваха какво харесваш.

— Корените на съвременния японски поп се появяват по-късно, с мащабното създаване на нещо, наречено „групови звуци“. Този феномен е бил свързан с подражаването, явно е комерсиален. Под влияние