Идору

на западния поп — крайно разводнен. Много скучен и еднообразен.

— Но наистина ли имат певци, които не съществуват?

— Певците-фантоми — отвърна той, докато изкачваха гърбицата на моста. — Идору. Някои от тях са чудовищно популярни.

— Самоубивали ли са се хора заради тях?

— Не знам. Възможно е да са го правили, предполагам.

— А женели ли са се?

— Не ми е известно.

— Ами Рей Тоеи? — Тя се почуди дали така се произнася.

— Опасявам се, че не знам нищо за нея — каза той с леко потрепване, което се появяваше, когато го питаш за музика, излязла след него. Това винаги караше Чиа да го съжалява, макар да знаеше, че е нелепо.

— Няма значение — каза тя и затвори очи.

Свали си очилата.

След посещението във Венеция самолетът изглеждаше още по-нисък и тесен — клаустрофобична тръба, натъпкана със седалки и хора.

Блондинката беше будна и я гледаше. Сега приличаше далеч по-малко на Ашли Модайн Картър — без повечето от грима си. Лицето й беше само на сантиметри.

Тогава тя се усмихна. Беше бавна, променяща се усмивка, сякаш минаваше през различни фази, всяка ръководена от притеснение или колебание.

— Харесва ми компютърът ти — започна тя. — Изглежда така, като че ли е направен от индийци или нещо такова.

Чиа сведе очи към своите Сендбендъри. Изключи червеното копче.

— Корал — каза тя. — Тези са тюркоаз. А тези, които изглеждат като слонова кост, са ядката на някакъв орех. Възстановими са.

— Останалото е сребро?

— Алуминий — обясни тя. — Топят стари захвърлени на плажа кутии, които изравят от пясъка. Тези панели са микарта. Това е лен с колофон в него.

— Не знаех, че индийците могат да правят компютри — каза жената и посегна към извития ръб на Сендбендърите. Гласът й беше нерешителен и слаб като на дете. Нокътят на пръста, който докосна нейните Сендбендъри, беше яркочервен, японският лак беше издраскан и нащърбен. Пръстът потръпна, след това се отдръпна.

— Пих прекалено много. В тях имаше и текила. Еди й казва „Витамин Т“. Не бях зле, нали?

Чиа поклати глава.

— Не мога винаги да си спомням дали съм била зле.

— Знаеш ли колко още има до Токио? — попита Чиа. Единственото, което можеше да измисли.

— Близо девет часа — отвърна блондинката и въздъхна. — По-ниските от скоростта на звука самолети са скапана работа, нали? Еди ми беше направил резервация за свръхзвуков, в бизнес класа, но после каза, че нещо се объркало с билета. Еди взема всички билети от това място в Осака. Веднъж пътувахме с „Еър Франс“, първа класа. Седалката ти става на легло и те покриват с юрганче. И имат отворен бар ето там, и просто оставят бутилките отвън, и шампанско, и най-добрата храна.

Споменът изглежда не я развесели.

— И ти дават парфюм и грим в оригиналните им опаковки, от „Хермес“. От естествена кожа. Защо отиваш в Токио?

— О! — каза Чиа. — О. Ами… Една приятелка. За да се видя с една моя приятелка.

— Толкова е странно. Нали разбираш? След земетресението.

— Но всичко е възстановено вече. Нали?

— Разбира се, но го направиха толкова бързо, предимно с тази нанотехнология, която просто израства. Еди отиде там, преди прахта да се уталожи. Каза ми, че можело да видиш как тези кули растат нощем. Стаите до върха, като клетъчна конструкция, и стените, просто залепящи се отгоре, една след друга. Каза, че било като да гледаш топяща се свещ, но на обратно. Тръпки да те побият. Не издава никакъв звук. Машините са твърде малки, за да се видят. Могат да влязат в тялото ти, разбираш ли?

Чиа усети скрита нотка на паника в това.

— Еди? — попита тя с надеждата да смени темата.

— Еди е нещо като бизнесмен. Отиде в Япония, за да прави пари след земетресението. Казва, че инфа, инфа… структурата била широко отворена тогава. Казва, че то счупило гръбнака й един вид, и можело да отидеш и да се внедриш бързо, преди да е зараснала и да се е втвърдила отново. И тя зараснала около Еди, сякаш той е нещо като присадка, така че сега той е част от инфа, инфа…

— Инфраструктурата.

— Структурата. Да. И сега той е вътре, в цялата тази енергия. Той е собственик на сгради и притежава всичките тези клубове и има дялово участие в музика, видео и други неща.

Чиа се наведе напред, издърпа чантата си изпод седалката отпред и прибра Сендбендърите.

— Там ли живееш, в Токио?

— Една част от времето.

— Харесва ли ти?

— То е… аз… ами… Особено, нали? Не е като никое друго място. Това огромно нещо се случи там, след това го поправиха с нещо, което беше може би още по-огромно, по-голяма промяна, и всеки се разхожда наоколо, преструвайки се, че никога не се е случвало, че нищо не се е случило. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Виж някоя карта. Карта отпреди. Голяма част от нещата дори не са там, където бяха. Не са дори наблизо. Е, някои неща са — Дворецът, онази магистрала, и онова голямо нещо — градският съвет в „Шинджуку“, но много от останалото сякаш са си го измислили. Изхвърлиха всичкия боклук от труса във водата като в сметище и сега застрояват и това. Нови острови.

— Знаеш ли — каза Чиа, — наистина съм изморена. Мисля, че ще се опитам да поспя малко.

— Казвам се Мериалис. Като една дума.

— Аз съм Чиа.

Чиа затвори очи и се опита да пусне облегалката си още малко назад, но това беше максимумът.

— Хубаво име — отвърна Мериалис.

Чиа си представи, че чува ДРНХ, за който й говори Музикалният учител, зад шума на двигателите, не толкова звук сега, а част от нея. Онази по-бледа сянка от нещо си, но никога не успя да го разбере напълно.

7. ВЛАЖНИЯТ, ТОПЪЛ ЖИВОТ В ИЛИСЪН ШАЙЪРС

— Тя ще се опита да се самоубие — каза Лани.

— Защо?

Кати Торънс сърбаше еспресо. Понеделник следобед в Клетката.

— Защото знае. Може да ме усети как наблюдавам.

— Това е невъзможно, Лани.

— Тя знае.

— Ти не я наблюдаваш. Ти проучваш информацията, която генерира животът й, като информацията, която животите на всички ни генерират. Тя не може да знае това.

— Знае го.

Бялата чаша зае мястото си в чинийката.

— Тогава как можеш да знаеш, че тя знае? Преглеждаш телефонните й записи, какво си избира да гледа и кога, музиката, която слуша. Как може да знаеш, че тя усеща вниманието ти?