изчислената човещина в движението му има нещо светотатствено. — Имам основания да предполагам, че създателят на тези предмети донякъде е в състояние да ми предложи свобода, Марли. Не съм добре със здравето. — Той постави отново очилата, нагласяйки внимателно фините златни дръжки. — Когато за последен път поисках изглед на биованата в Стокхолм, в която се намирам, ми беше показано нещо като три железопътни контейнера, омотани в капеща мрежа от тръби… Ако можех да напусна това, Марли, или по- точно да напусна разбунтувалата се тълпа клетки, която то съдържа… Е, — той отново се усмихна с прочутата си усмивка, — какво не бих платил?
И очите на Тали-Марли се завъртяха към прострелите се тъмни лишеи и далечните кули на изместената катедрала…
— Изгубихте съзнание — казваше стюардът, и пръстите му се движеха до шията й. — Това не е рядкост, и медицинските ни компютри твърдят, че сте в отлично здраве. За всеки случай приложихме дермадиск, за да облекчим адаптационния синдром, който е възможно да изпитате преди влизането в дока. — Ръката му се дръпна от шията й.
— „Европа след дъждовете“ — каза тя. — Макс Ернст. Лишеите…
Човекът се вгледа в нея. Лицето му беше внимателно и изразяваше професионална загриженост.
— Извинете ме? Бихте ли го повторили?
— Извинявам се — каза тя. — Просто сънувах… Пристигнахме ли вече там, на терминала?
— След около час.
Орбиталният терминал на Джапан Аероспейс беше бял тороид, отрупан с куполи и обрамчен от тъмни овални отвори на докове. Терминалът над г-мрежата на Марли — въпреки че нагоре беше изгубило обичайното си значение — изобразяваше доста груба анимация на въртящия се тороид, докато поредица от гласове съобщаваха на седем езика, че пътниците на борда на совалка 580 на JAL, терминал Орли 1, ще бъдат приети на терминала на станцията при първа възможност. JAL поднасяше извиненията си за забавянето, което се дължи на редовни ремонтни работи в седем от дванадесетте дока…
Марли се присви в мрежата, виждайки вече незримата ръка на Вирек във всичко около нея. Не, помисли си тя, трябва да има начин. Искам да се измъкна, каза си тя, искам да изкарам няколко часа като свободен човек, и след това ще свърша работата… Сбогом, хер Вирек, връщам се в света на живите, където бедният Ален никога няма да се върне. Ален, който умря, защото приех работата ви. Тя мигна, когато се появи първата сълза, след това зяпна с широко отворени като на дете очи мъничката плуваща във въздуха капчица, в която се беше превърнала сълзата…
И Маас, чудеше се тя, кои бяха пък те? Вирек твърдеше, че те са убили Ален, че Ален беше работил за тях. Тя имаше смътни спомени за съобщения по масмедиите, нещо свързано с най-новото поколение компютри, някакъв умопомрачително сложно звучащ процес при който безсмъртни хибридни ракови клетки произвеждаха специални молекули, които ставаха части от схеми. Тя си спомни, че Пако беше казал, че екранът на мобифона му е производство на Маас…
Вътрешността на тороида на JAL беше толкова успокояваща, незабележителна и подобна на кое да е претъпкано летище, че на Марли й се искаше да се разсмее. Същият мирис на парфюм, напрежение на нерви и добре кондициониран въздух, същият фонов шум на разговори. Осемте десети гравитация биха направили по-лесно мъкненето на куфар, но тя носеше само черната си чантичка. Измъкна билетите си през един от закопчаните с цип вътрешни джобове и потърси номера на совалката за връзка из колоните числа, изписани на най-близкия стенен екран.
Два часа до отлитането. Каквото и да казваше Вирек, тя беше сигурна, че машината му вече работи, прониквайки в екипажа на совалката или набора й от пътници, и заместванията биват гресирани от слой пари… Щеше да има болести, промени в плановете и инциденти в последния момент…
Тя преметна чантичката през рамо и тръгна по вдлъбнатия бял керамичен под, като че ли наистина знаеше къде отива, или че има някакъв план, но с всяка стъпка разбираше, че това не е така.
Тези меки сини очи я преследваха.
— Върви по дяволите — каза тя, и някакъв руски бизнесмен с масивна челюст и тъмен костюм от Гинза подсмръкна и вдигна факса си, отграждайки я от своя свят.
— И й викам на тая кучка, значи, или ги качваш тези оптоизолатори заедно с изключвателите на Сладката Джейн, или ще ти залепя задника за преградата с уплътнителна паста… — Пресипналият женски смях накара Марли да вдигне поглед от чинията суши. Трите жени седяха през две празни маси от нея, тяхната маса беше затрупана с халби бира и купчини стиропорови подноси, омазани с кафяв соев сос. Едната от тях се оригна шумно и отпи глътка бира.
— И как й дойде, Рез? — Това по някакъв начин беше повод за още по-дълъг смях, и жената, която първа беше привлякла вниманието на Марли, обхвана глава с ръце и се захили така, че раменете й се затресоха. Марли гледаше с празен поглед триото, чудейки се какви ли са те. Смехът се успокои, и първата жена отново седна, бършейки сълзите от очите си. И трите са доста пийнали, реши Марли, млади, шумни и груби. Първата жена беше слаба, с остро лице и широки сиви очи над тънък прав нос. Косата й имаше някакъв невъзможен сребрист оттенък, подрязана късо като на ученик. Носеше твърде голям брезентов жакет или яке без ръкави, цялото в издути джобове, копчета и правоъгълни ивици велкро. Беше разкопчано и откриваше откъм мястото на Марли малка кръгла гърда, обхваната от нещо, приличащо на сутиен от фина розова и черна дантела. Другите две бяха по-стари и по-пълни, и мускулите на голите им ръце се очертаваха рязко в идващата като че ли отникъде светлина на терминалното кафе.
Първата жена сви рамене вътре в широкото яке.
— Не че би го направила, де.
Втората отново се разсмя, но не толкова сърдечно, и погледна хронометъра си, окачен на ръката й на широка кожена каишка.
— Време ми е. Трябва да отскачам до Цион, след това осем контейнера алги за шведите. — Бутна стола си назад, изправи се и Марли прочете избродираната кръпка върху раменете на черния й кожен жакет:
О’ГРЕЙДИ — ВАДЖИМА
ЕДИТ С.
ИНТЕРОРБИТАЛЕН ТРАНСПОРТ
Жената до нея също се изправи и придърпа нагоре торбестите си дънки.
— Казвам ти, Рез, оставиш ли тая путка да те метне с прекъсвачите, името ти ще пострада.
— Извинете ме — намеси се Марли, борейки се с несигурността в гласа си.
Жената в черния жакет се обърна и я изгледа?
— Да? — Огледа я отгоре додолу, без да се усмихва.
— Видях на жакета ви името Едит С. Това кораб ли е? Космически кораб?
— Космически кораб? — Жената до нея повдигна вежди. — О, да, сладурче, цял грамаден космически кораб!
— Влекач е — каза жената в черния жакет, обърна се и тръгна към изхода.
— Искам да ви наема — каза Марли.
— Да ме наемеш? — Сега всички я гледаха, лицата им бяха безизразни и без усмивка. — Какво ще рече това?
Марли заровичка из черната брюкселска чанта и измъкна половината от пачката Нови Йени, която туристическият агент Палеологос й беше върнал, след като си беше удържал таксата.
— Ще ти дам това…
Момичето с късата сребриста коса подсвирна тихичко. Жените размениха погледи. Тази в черното сви рамене.
— Исусе Христе. Къде искаш да ходиш? До Марс ли?
