оранжеви пламъци бяха започнали да лижат остатъците от бензиностанцията. Той се покатери на бронята на екранолета, оттам на корпуса, на покрива и обратно надолу през люка.
— Какво стана? — каза Анджи, като че ли той не беше излизал. — Какво стана?
Той седна на седалката си, без да се занимава с предпазните колани, форсира турбината и завъртя машината.
— Хеликоптер от Хосака. Трябва да са ни следвали. Имаха лазер. Изчакали са, докато се махнем от магистралата. Не са искали ченгетата да ни намерят там. Когато се спуснахме тук долу, решиха да се оправят с нас, но сигурно са помислили, че оня нещастник е бил наш. Или просто са очистили свидетел…
— Главата му, — каза тя с треперещ глас, — главата му…
— Лазерът. — Търнър пое обратно по страничния път. Дъждът отслабваше, почти беше спрял. — Пара. Мозъкът се изпарява и черепът се пръсва…
Анджи се преви и повърна. Търнър управляваше с една ръка, в другата беше шишето на Оуки. Измъкна капачката със зъби и отпи голяма глътка „Дива пуйка“.
Когато стигнаха до крайпътната ивица, горивото на Хондата достигна пламъците на бензиностанцията, и безформената огнена топка отново върна Търнър към спирката, светлината на ракетите, побеляващото небе, докато самолетът се измъкваше към линията Сонора.
Анджи се изправи, избърса уста с гърба на дланта си и затрепера.
— Трябва да се измъкваме оттук — каза той, поемайки отново на изток. Тя мълчеше, и Търнър погледна настрани и я видя изправена вдървено в седалката, лицето й беше празно и белтъците на очите й блестяха в слабата светлина на приборите. Беше я виждал така в спалнята на Руди, когато Сали ги беше повикала, и сега отново избликваше същият онзи език, меко, бързо дърдорене на нещо, което приличаше на туземен френски. Нямаше с какво да я запише, нямаше време, трябваше да кара…
— Успокой се — каза той, докато набираха скорост, — всичко ще бъде наред… — Зъбите й тракаха; той го чуваше през воя на турбината. Спри, помисли си той, само докато пъхнеш нещо между зъбите й, портфейла й или намотана дреха. Ръцете й дърпаха в спазми предпазните колани.
— В дома ми има болно дете. — Екранолетът замалко не изскочи от пътя, когато Търнър чу гласа, идващ от устата й, дълбок и бавен и странно желеподобен. — Чувам да се хвърлят зарове за кървавата й дреха. Много са ръцете, копаещи тази нощ гроба й, и твоя също. Врагове се молят за смъртта ти, наемнико. Молят се до изпотяване. И молитвите им са река от страх. — И след това хъркане, което вероятно трябваше да бъде смях.
Търнър рискува да погледне отново, и видя сребриста нишка слюнка да се спуска от вцепенените й устни. Дълбоките мускули на лицето й се бяха изкривили в непозната му маска.
— Кой си ти?
— Аз съм Господарят на Пътищата.
— Какво искаш?
— Това дете за мой кон, да може да се движи между градовете на хората. Добре е, че караш на изток. Заведи я в твоя град. Отново ще я яздя. И Самеди язди с теб, стрелецо. Той е вятърът, който държиш в ръцете си, но е неверен Господарят на Гробищата, нищо че му служиш добре…
Той отново се обърна и я видя как се отпуска в сбруята колани, главата й се килва и устата й е отворена.
25. НЕБРЕЖЕН / ГОТИК
— Тук е телефонната програма на Финландеца — каза високоговорителчето под екрана, — а Финландеца го няма. Ако имате да смъквате нещо, кода за достъп го знаете вече. Ако имате да оставяте съобщение, оставяйте го вече.
Боби зяпна изображението на екрана и бавно поклати глава. Повечето телефонни програми бяха снабдени с козметични видео-подпрограми, написани за привеждане на изображението на собственика в по-добро съответствие с разпространените схващания за лична красота, заличавайки отблъскващото и лекичко моделирайки лицевите очертания в съответствие с идеализираните статистически норми. Ефектът на козметичната програма върху гротескните черти на Финландеца беше определено най-шантавото нещо, което Боби беше виждал някога, все едно някой се беше погрижил за муцуната на умрял лалугер с пълен набор моргаджийски гримове и парафинови инжекции.
— Не е естествено — каза Тъпкача, отпивайки скоч.
Боби кимна.
— Финландецът е агорафоб — продължи Тъпкача. — Тръпки го налазват, ако трябва да напусне този смачкан кенеф, дето го има за магазин. И е телефонен боклучар, просто не може да не отговори на телефона, ако е там. Почвам да си мисля, че онази кучка е права. Лукас е мъртъв и на главите ни се стоварва нещо много лайняно…
— Кучката вече го знае — каза Джаки иззад бара.
— Тя знае, — Тъпкача остави пластмасовата бутилка и попипа тънката си вратовръзка, — тя знае. Приказвала е с някакъв худу в мрежата, та знае…
— Добре де, Лукас не отговаря, Бийвър не отговаря, може и да е права — Боби се протегна и затвори телефона, прекъсвайки скърцането на сигнала.
Тъпкача беше облякъл плисирана риза, бяло вечерно сако и черни панталони със сатенени ивици по кантовете, и Боби реши, че това е работното му облекло за в клуба.
— Няма никой — каза той, местейки поглед между Боби и Джаки. — Къде са Буцьо и Акулестия?
— Кои са Буцьо и Акулестия? — запита Боби.
— Барманите. Това не ми харесва. — Тъпкача стана от стола, отиде до вратата и внимателно открехна една от завесите. — Какво, да им го начукам, правят тия скапаняци там? Ей, Брояч, това мяза на твоя диапазон. Я ела…
Боби се изправи, пълен с лоши предчувствия — не му се искаше да казва на Джаки или на Тъпкача, че е позволил на Леон да го види, защото не искаше да изглежда като уилсън — и отиде до собственика на клуба.
— Действай. Метни един поглед. Не позволявай да те видят. Така яко се правят че не ни гледат, че можеш направо да го надушиш.
Боби побутна завесата, внимавайки цепнатината да не стане по-широка от сантиметър, и погледна навън. Пазаруващата тълпа като че ли беше напълно заместена от чернокръсти Готици в кожа и нитове, и — учудващо — от равна пропорция руси Непукисти, облечени в тазседмични книжни фланелки от Шинджуку и меки бели кожени обувки със златни халки за връзки.
— Де да знам, — каза Боби и погледна нагоре към Тъпкача, — ама те не може да са заедно, Непукисти и Готици, разбираш? Те са нещо като естествени врагове, в ДНК-то им е или там от сорта… — Той погледна отново. — По дяволите, има поне стотина.
Тъпкача пъхна длани дълбоко в джобовете на плисираните си панталони.
— Познаваш ли някой от тези момчета лично?
— Ами Готиците, някои ги познавам достатъчно, за да ги заговоря. Само дето е трудно да ги различиш един от друг. Непукистите, те ще смачкат всичко дето не е Непукисти. Занимават се почти само с това. Ама пък мен скоро ме клаха Чворовете, пък те май са в мир с Готиците, така че кой знае?
Тъпкача въздъхна.
— И, доколкото предполагам, не ти се ще особено да излезеш навън и да питаш някого какво са си навили на пръста?
— Не — отговори Боби убедено. — Не ми се ще.
— Хмммм. — Тъпкача го изгледа преценяващо, по начин, който никак не хареса на Боби.
Нещо малко и твърдо падна от високия черен таван и тракна силно върху една от кръглите черни маси. Отскочи, тупна на килима, търкули се и спря между ботушите на Боби. Той автоматично се наведе и го вдигна. Старомоден машинен болт, с жлеб за отвертка, с кафява от ръждата резба и глава, омазана с матов черен латекс. Той погледна нагоре и в същия момент втори тупна на масата, и мярна изненадващо пъргавия Тъпкач зад бара, зад универсалната кредитна машина. Тъпкача изчезна, чу се мек дерящ звук —
