Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв
На сестра ми Фран Гибсън,
с възхищение и любов…
1. ПУШЕКЪТ
Призракът беше прощалният подарък на баща й, донесен от облечен в черно секретар в отделението за отпътуващи на Нарита.
През първите два часа от полета към Лондон той лежеше забравен в чантичката й, гладък продълговат предмет, едната му страна носеща вездесъщата емблема на Маас-Неотек, другата деликатно извита така, че да пасва на дланта на потребителя.
Тя седеше стегнато права на креслото си в първа класа, и чертите й бяха подредени в малка студена маска, моделирана по най-характерните изражения на починалата й майка. Околните седалки бяха празни: баща й беше купил мястото заради нея. Беше отказала яденето, което й беше предложил нервният стюард. Плашеха го празните седалки, свидетелство за богатството и мощта на баща й. Човекът се поколеба, след това се поклони и се отдръпна. За момент тя изобрази на маската усмивката на майка си.
Призраци, мислеше си тя по-късно, някъде над Германия, гледайки тапицерията на креслото до нейното. Колко добре се държеше баща й с неговите призраци.
Зад прозореца също имаше призраци, призраци в стратосферата на зимна Европа, частични образи, които се образуваха, ако тя оставеше очите си нефокусирани. Майка й в парка Уено, лицето й деликатно в светлината на септемврийското слънце. „Жеравите, Куми! Виж жеравите!“ И Кумико поглеждаше над езерото Шинобацу, и не виждаше нищо, никакви жерави, само няколко подскачащи черни точки, които сигурно бяха врани. Водата беше гладка като коприна и с цвят на олово, и бледи холограми проблясваха неясно над далечна редица сергии. Но Кумико щеше да види жеравите по-късно, много пъти, в сънищата си: те бяха оригами, ъгловати неща, сгънати от листове неон, ярки вдървени птици, плаващи по лунния пейзаж на лудостта на майка й…
Спомняше си баща си, черната му роба отворена над татуираната буря от дракони, втъкнат зад огромната ебонитова повърхност на бюрото си, с очи плоски и ярки като нарисуваните очи на кукла. „Майка ти е мъртва. Разбираш ли?“ И около нея навсякъде са сенките на кабинета на баща й, ъгловатият му мрак. Ръката му се протяга напред, в кръга от светлина на лампата, за да посочи несигурно към нея, ръкавът на робата се отдръпва назад и открива златен Ролекс и още дракони, гривите им се мятат на вълни, увиват се, силни и тъмни, около сочещата му китка. „Разбираш ли?“ Тя не беше отговорила, вместо това беше побягнала, надолу към тайно място, което знаеше, хангара на най-малките от почистващите машини. Те бяха цъкали около нея цяла нощ, сканирайки я на всеки няколко минути с розови проблясъци лазерна светлина, докато баща й не я беше намерил и, миришейки на уиски и цигари Дънхил, я беше отнесъл до стаята й на третия етаж на апартамента.
Спомняше си седмиците, които бяха последвали, безцветни дни, прекарани най-често в костюмираната в черно компания на един или друг секретар, внимателни мъже с автоматични усмивки и стегнато навити чадъри. Един от тях, най-младият и най-малко внимателният, й беше показал на претъпкана пресечка на Гинза, в сянката на часовника Хатори, импровизирана демонстрация на кендо, черният чадър описваше светкавично и безвредно формалните, древни дъги на бойното изкуство. И Кумико се беше усмихнала тогава, със собствената си усмивка, разчупвайки погребалната маска, и затова вината й мигновено бе забита още по-дълбоко и още по-остро в онова място в сърцето й, където тя знаеше срама и безполезността си. Но най-често секретарите я извеждаха да пазарува, от един огромен магазин на Гинза към друг, и през дузина бутици на Шинджуку, препоръчвани от син пластмасов гид на Мишелин, който говореше тромав туристически японски. Тя купуваше само много грозни неща, грозни и много скъпи неща, и секретарите маршируваха непоколебимо след нея с лъскави чанти в яките си ръце. Всеки следобед, когато се върнеха в апартамента на баща й, чантите биваха подреждани грижливо в спалнята й, където оставаха неотворени и недокоснати, докато слугините не ги махнеха.
И през седмата седмица, навечерието на тринайсетия й рожден ден, беше уредено пътуване на Кумико до Лондон.
„Ще гостуваш в къщата на мой кобун,“ беше казал баща й.
„Но аз не искам да ходя там,“ беше казала тя и му беше показала усмивката на майка й.
„Трябва“, беше казал той и се беше обърнал настрани. „Съществуват затруднения“, беше добавил той към засенчения кабинет. „В Лондон ще бъдеш в безопасност.“
„И кога трябва да се върна?“
Баща й не беше отговорил. Тя се поклони и напусна кабинета му, все още с усмивката на майка си.
Призракът се събуди от докосването на Кумико, когато започнаха спускането си към Хийтроу. Петдесет и първото поколение биочипове на Маас-Неотек избълва неясна фигура на седалката до нея, момче като от някоя избледняла ловна картина, с кръстосани небрежно крака в кафеникави бричове и ботуши за езда.
— ’Драсти — каза призракът.
Кумико премига и отвори длан. Момчето проблясна и изчезна. Тя погледна към малкото гладко блокче в ръката си и бавно сви пръсти.
— ’Драсти пак — каза той. — Викат ми Колин. На тебе?
Тя го зяпна. Очите му бяха опушено яркозелено, високото му чело бледо и гладко под непослушен тъмен кичур. Тя можеше да различи седалките от другата страна на пътеката през блясъка на зъбите му.
— Ако ти е прекалено мъгливо, можем да дигнем разделителната — каза той ухилено, и в миг беше там, некомфортно ярък и реален, и върховете на реверите на тъмното му палто вибрираха с халюцинаторна яснота.
— Само че смуче батерията — добави той и избледня до предишното си състояние. — Не ти разбрах името. — Отново усмивка.
— Ти не си реален — каза тя наострено.
Той сви рамене.
— Няма нужда да говориш на глас, госпожице. Околните пътници може да те помислят за малко странна, ако разбираш какво имам предвид. Начинът е субвокално. Аз си го разбирам всичкото през кожата… — Той разкръстоса крака и се протегна с ръце, поставени зад тила. — Сложи си колана, госпожице. Аз, разбира се, нямам нужда да се закопчавам, тъй като не съм реален, както ти сама посочи.
Кумико се намръщи и подхвърли апаратчето в скута на призрака. Той изчезна. Тя закопча колана си, хвърли поглед към нещото, поколеба се, след това отново го взе.
— За пръв път в Лондон, а? — попита той, появявайки се в периферията на зрението й. Тя кимна, неочаквано за себе си. — Нищо против да летиш? Не те плаши?
Тя поклати глава, чувствайки се неудобно.
— Да не ти пука — каза призракът. — Ще направя справка. Хийтроу след три минути. Някой да те чака на летището?
— Бизнес-съдружник на баща ми — каза тя на японски.
Призракът се ухили.
— Тогава ще бъдеш в добри ръце, сигурен съм. — Той намигна. — Като ме погледнеш, няма да речеш, че съм лингвист, нали?
Кумико затвори очи и призракът започна да й нашепва нещо за археологията на Хийтроу, за неолитната и желязната ера, керамика и инструменти…
— Мис Янака? Кумико Янака? — Англичанинът стърчеше над нея, гайджинското му туловище беше
