— Имам номера на неговия агент в Париж.
— Правил ли е нещо след Антарктика?
— Нищо, което да ми е известно.
— Колко време е минало оттогава?
— Пет години.
— Благодаря.
— Няма защо, Анджи.
— Чао.
— Чао, Анджи.
Беше ли предполагал Бекер, че Джейн Трета е виновна в крайна сметка за смъртта на Ашпул? Той като че ли го внушаваше по страничен начин.
— Континуитет.
— Здравей, Анджи.
— Фолклорът на пултовите жокеи, Континуитет. Какво знаеш за него? — И какво ли ще измъкне от всичко това Суифт, помисли си тя.
— Какво би искала да знаеш, Анджи?
— Когато Стана Промяната…
— Тази митоформа обикновено бива срещана в две разновидности. Едната предполага, че мрежата на киберпространството е населена, или може би посещавана от същества, чиито характеристики съответстват на първичната митоформа за „скритите хора“. Другата включва предположения за всесъщност, всемогъщество и непонятност на части от самата мрежа.
— Че мрежата е Бог ли?
— В известен смисъл да, въпреки че съгласно термините на същата митоформа би било по-точно да се каже, че мрежата има Бог, тъй като вездесъщността и всемогъществото на това същество се предполага, че са ограничени в рамките на мрежата.
— Ако има рамки, значи то не е всемогъщо.
— Точно така. Отбележи, че тази митоформа не предполага безсмъртие за това същество, както е обикновеният случай в системи на вярвания, включващи върховно същество, поне в границите на твоята култура. Киберпространството съществува, доколкото може да се каже, че то съществува, чрез умението на хората.
— Както и ти.
— Да.
Тя тръгна към всекидневната, където столовете в стил Луи XVI се очертаваха като скелети в сивата светлина, и извитите им крака бяха като полирани кости.
— Ако имаше подобно същество, ти щеше да бъдеш част от него, нали?
— Да.
— Щеше ли да го знаеш?
— Не е задължително.
— Знаеш ли такова нещо?
— Не.
— Изключваш ли такава възможност?
— Не.
— Мислиш ли, че това е странен разговор, Континуитет? — Бузите й бяха мокри от сълзи, въпреки че не беше усетила кога са потекли.
— Не.
— Как историите за… — тя се запъна, едва не казвайки лоата, — за нещата в мрежата съответстват на идеята за върховно същество?
— Никак. И двете са варианти на Когато Стана Промяната. И двете са от много скорошен произход.
— Колко скорошен?
— Около петнайсет години.
17. СКОК ПРЕЗ ГРАДА
Тя се събуди с уста, притисната от студената длан на Сали. Другата й длан правеше знак за мълчание.
Бяха включени малките лампи, вградени в панелите от посипано със злато огледало. Една от чантите й беше отворена на огромното легло, и до нея имаше подредена малка купчинка дрехи.
Сали тупна с пръст по присвитите си устни, след това посочи към куфара и дрехите.
Кумико се измъкна изпод юргана и нахлузи пуловер, за да прогони студа. Погледна отново към Сали и се отказа да говори; каквото и да беше това, помисли си тя, само една дума може да доведе Петал. Сали беше облечена както Кумико я видя за последен път, в якето от овча кожа, и тартановият шал беше вързан под брадичката й. Тя повтори жеста си: събирай багажа.
Кумико бързо се облече и започна да подрежда дрехите в куфара. Сали се движеше непрекъснато и тихо из стаята, отваряше чекмеджетата и ги затваряше. Намери паспорта на Кумико, черна пластмасова плочка, инкрустирана със златна хризантема, и го окачи на врата на Кумико на черната му найлонова нишка. Изчезна в отделната стаичка и се появи отново с чанта от изкуствена кожа, в която бяха тоалетните принадлежности на Кумико.
Докато Кумико запечатваше куфара, телефонът от злато и слонова кост зазвъня.
Сали не му обърна внимание, взе куфара от леглото, отвори вратата, хвана Кумико за ръката и я издърпа навън в тъмния коридор. Пусна ръката й и затвори вратата зад тях, приглушавайки звъна на телефона, и обгръщайки ги в абсолютна тъмнина. Кумико се остави да бъде заведена до асансьора — позна го по миризмата му на смазка и политура за дърво, и дрънченето на металната врата.
След това потеглиха надолу.
Петал ги чакаше в ярко осветеното бяло фоайе, увит в огромна избеляла фланелена роба. Носеше протритите си чехли; под полата на робата краката му бяха много бели. Държеше в ръце оръжие, мътночерно, компактно и дебело.
— Сичките дяволи, — каза той меко, когато ги видя, — кви са тия работи?
— Тя идва с мен — отговори Сали.
— Това е абсолютно невъзможно — каза бавно Петал.
— Куми, — игнорира го Сали, постави ръка на гърба на Кумико и я избута от асансьора, — там ни чака кола.
— Не можеш да действаш така — каза Петал, но Кумико усети объркването и несигурността му.
— Че застреляй ме тогава де, Петал.
Петал отпусна оръжието.
— Суейн сто процента ще ме застрeля мен, ако я измъкнеш.
— Ако той беше тук, щеше да е в твоето положение, нали?
— Моля те, недей.
— Всичко с нея ще е наред. Не се тревожи. Отвори вратата.
— Сали, — обади се Кумико, — къде отиваме?
— Агломерата.
И се събуди отново, завита под овчето яке на Сали, сред леката вибрация на свръхзвуковия полет. Спомни си огромната, ниска кола, която ги чакаше на кръстовището; мощните лампи, светнали по фасадите на къщите на Суейн, когато те със Сали стъпиха на паважа; потното лице на Въшката се мярва през един от прозорците на колата; Сали рязко отваря вратата и я бутва вътре; Въшката ругае тихичко и непрекъснато, докато колата набира скорост; гумите протестират, когато той завива твърде рязко по Кенингтън Парк Роуд; Сали му казва да забави ход, да остави колата да кара.
И там, в колата, тя си спомня, че е оставила апаратчето на Маас-Неотек отново в скривалището му зад мраморния бюст — изоставеният Колин с цялото му лисиче позиране, и с износените като чехлите на Петал
