ръкави на жакета му — само като това, което той и беше, като призрак.
— Четирийсет минути — обади се Сали от седалката до нейната. — Добре, че поспа малко. Скоро ще ни донесат закуска. Спомняш ли си името в паспорта си? Добре. Сега не ме питай за нищо, докато не глътна малко кафе, става ли?
Кумико познаваше Агломерата от хиляди стимове; удивлението от огромния мегалополис беше една от чертите на популярната японска култура.
Тя имаше някакви предварителни представи за Англия, когато пристигна там: смътни образи на някои известни постройки, нефокусирани впечатления за общество, което нейното смяташе за причудливо и стагнантно. (В разказите на майка й, принцесата-балерина откриваше, че англичаните, въпреки че я обичаха, не можеха да си позволят да й платят да танцува.) Лондон до момента се беше оказал в противоречие с очакванията й със своята енергия, очевидното изобилие и подобните на Гинза големи пазарни улици.
Тя имаше много предварителни представи за Агломерата, и повечето от тях бяха разбити през първите няколко часа от пристигането й.
Но докато чакаше заедно със Сали на редицата други пътници в огромната, пуста зала на митницата, чийто тавански арки изчезваха нагоре в мрака, мрак, разкъсан на разни интервали от бледо светещи глобуси, които бяха обкръжени, въпреки че беше зима, от облаци насекоми, като че ли сградата притежаваше свой собствен потаен климат — това беше Агломератът от стимовете, чувственият наелектризиран фон на превъртаните с бърза скорост животи на Анджела Митчел и Робин Лание.
През митническите процедури — които се състояха, въпреки дългото чакане на опашка, само от пъхване на паспорта й в мръсна на вид метална цепнатина — и навън, на забързаната бетонна площадка, където колички за багаж без шофьори се провираха бавно през тълпата, която се въртеше и бореше в търсене на наземен транспорт.
Някой взе чантата й. Протегна се и я взе от нея спокойно, с убеденост, която внушаваше, че работата му е да я вземе, че той е служител, изпълняващ привична задача, като младите жени, които се покланяха в поздрав на вратите на големите магазини в Токио. И Сали го ритна. Ритна го отзад в коляното с плавен шпагат, подобно на играещите тай-бокс момичета в билярдната стая на Суейн, и дръпна чантата преди тилът му да срещне изцапания бетон с изпукване.
След това Сали я дърпаше, тълпата се беше затворила над повалената фигура, и внезапното насилие можеше да е било сън, освен че Сали се усмихваше за пръв път, откакто бяха напуснали Лондон.
Чувствайки се вече напълно объркана, Кумико гледаше как Сали огледа наличните превозни средства, бързо подкупи униформения разпределител, заплаши трима други кандидати за превоз и набута Кумико в олющен, плоскостенен екранолет, боядисан в диагонални ивици от жълто и черно. Отделението за пътници беше голо и изглеждаше абсолютно некомфортно. Шофьорът, ако изобщо го имаше, беше невидим зад поставената преграда от пластмасова броня. Там, където преградата срещаше покрива, стърчеше обективът на камера, и някой беше изрисувал там грубо мъжка фигурка, с камерата за фалос. Когато Сали се покатери и затръшна вратата зад себе си, говорителчето простърга нещо на някакъв език, за който Кумико предположи, че е диалект на английския.
— Манхатън — каза Сали. Тя измъкна от джоба на якето си пачка хартиени пари и ги размаха под камерата.
Говорителчето издаде въпросителни звуци.
— Мидтаун. Кат’ стигнем ще кажа къде точно.
Апроновата пола на таксито се изду, светлината в пътническото отделение изгасна, и те потеглиха.
18. ЗАТВОРНИЧЕСКИ РЕЖИМ
Беше в таванското помещение на Джентри. Гледаше как Чери оказва на Джентри първа помощ. Чери хвърли поглед надолу към него от мястото, където беше седнала на леглото на Джентри.
— Как си, Плъзгав?
— Добре… добре съм.
— Помниш ли дали те питах преди малко?
Гледаше надолу към лицето на човека, когото Африканчето беше нарекъл Брояча. Чери човъркаше нещо из надстройките на носилката, торбичка с течност с цвят на овесена каша.
— Как се чувстваш, Плъзгав?
— Добре съм.
— Не си добре. Непрекъснато за…
Седеше на пода на таванското помещение на Джентри. Лицето му беше мокро. Чери беше коленичила до него, близо, с ръце на раменете му.
— Лежал си?
Той кимна.
— Хемо-наказателно отделение?
— Аха.
— Предизвикали са ти Корсаков?
Той…
— Епизоди? — попита го Чери. Той седеше на пода в таванското помещение на Джентри. Къде беше Джентри?
— Получаваш епизоди като сега? Кратковременната памет се губи?
Откъде знаеше тя? Къде беше Джентри?
— Кое ги отключва?
— Какво отключва синдрома, Плъзгав? Какво те праща в затворнически режим? — Той лежеше на пода на таванското помещение на Джентри, и Чери беше на практика върху него.
— Стрес — каза той, чудейки се как тя е разбрала за това. — Къде е Джентри?
— Сложих го в леглото.
— Защо?
— Колабира. Когато видя онова нещо…
— Какво нещо?
Чери залепваше розов дерм на китката му.
— Як транк — рече тя. — Може би ще те изкара от това…
— От какво?
Тя въздъхна.
— Няма значение.
Събуди се в леглото до Чери Честърфийлд. Беше с всичките си дрехи, освен якето и ботушите. Върхът на ерегиралия му пенис беше заклещен зад токата на колана, притисната до топлия деним върху задника на Чери.
— Не си въобразявай разни неща.
Зимна светлина през полузакрития прозорец, и дъхът му беше бял, докато говореше.
— Какво се е случило?
Защо ли в стаята беше толкова студено? Спомни си как Джентри изпищя, когато нещото скочи върху него…
Бързо седна в леглото.
— Спокойно — каза тя, обръщайки се на другата страна. — Лягай обратно. Не знам какво точно ти дръпва шалтера…
