— К’во имаш предвид?
— Лягай. Вмъкни се под завивките. Мръзне ли ти се?
Той я послуша.
— Бил си в затвора, нали? В хемо-наказателно отделение.
— Ахъ… Откъде знаеш?
— Ти ми каза. Миналата нощ. Каза ми, че стресът може да предизвика рецидив. И точно това стана. Онова нещо скочи по твоето приятелче, ти се метна към ключа, и изключи масата. Той падна и си нарани главата. Грижех се за него, когато забелязах, че нещо не си наред. Забелязах, че паметта ти трае само по пет минути без прекъсване. Понякога се случва при шок, или при контузия…
— Къде е той? Джентри.
— В леглото в неговото си място, налепен с успокоителни. Реших, че в състоянието, в което е, ще му дойде добре един ден сън. Или поне това ще го разкара от главите ни за малко.
Плъзгавия затвори очи и отново видя сивото нещо, което беше се хвърлило върху Джентри. Човекоподобно, нещо от сорта, или някаква маймуна. Не приличаше на омотаните форми, които съоръженията на Джентри генерираха в търсенето му на Формата.
— Мисля, че токът е спрял — каза Чери. — Светлината изгасна преди към шест часа.
Той отвори очи. Студът. Джентри не беше направил движенията си по пулта. Той изпъшка.
Той остави Чери да прави кафе на бутановата печка и отиде да търси Ситната Птичка. Намери го по миризмата на пушек. Ситната Птичка беше запалил огън в стоманена кофа и беше легнал да спи, свит около нея като куче.
— Хей, ставай — каза Плъзгавия и побутна Ситната Птичка с ботуша си. — Имаме проблеми.
— Шибаната благиня я няма — промърмори оня, сядайки в калния платнен спален чувал, придобил точния оттенък на пода на Фабриката.
— Забелязах. Това е проблем номер едно. Номер две е, че имаме нужда от кола, екранка или нещо от сорта. Трябва да изкараме тоя тип оттук. Не се сработват с Джентри.
— Ама само Джентри може да оправи благинята. — Ситната Птичка се изправи на крака, треперейки.
— Джентри спи. Кой има возило?
— Марви и неговите. — Ситната Птичка се закашля грубо.
— Вземи мотора на Джентри. Ще го докараш в колата. Действай.
Ситната Птичка се оправяше от пристъпа на кашлица.
— Без майтап?
— Знаеш как да го караш, нали?
— Да, ама Джентри ще…
— Остави мен да се грижа за това. Знаеш ли къде той държи резервния ключ?
— Ъ, ахъ — каза Ситната Птичка срамежливо. След това промърмори: — Ами к’во ако Марви и неговите не щат да ми дават возилото?
— Дай им т’ва — Плъзгавия издърпа торбичката с дроги от джоба на якето си. Чери я беше взела, докато превръзваше главата на Джентри. — И им ги дай всичките, ясно ли е? Ще ги питам после.
Пискалото на Чери сработи, докато те пиеха кафе в стаята на Плъзгавия, присвити един до друг на ръба на леглото. Той й разказваше каквото знаеше за Корсаковия синдром, защото тя го беше попитала. Никога досега не беше разказвал на никого за това, и беше смешно колко малко всъщност знае. Беше й разказал за предишните рецидиви, след това за това как работи системата в затвора. Трикът беше, че си запазваш дълговременната памет до момента, в който те почнат с химикала. По този начин могат да те обучат да вършиш нещо, преди да започнеш да си излежаваш срока, и не забравяш как се прави то. Правиш предимно неща, които могат да правят и роботи. Бяха го научили да сглобява миниатюрни влакчета-играчки; когато се беше научил да го прави за пет минути, това беше всичко.
— И нищо друго ли не правят? — попита тя.
— Само тези играчки.
— Не, имам предвид нещо като мозъчни блокажи.
Той я погледна. Язвата в ъгъла на устата й беше заздравяла почти напълно.
— И да го правят, не ти казват.
И тогава пискалото записка на едно от якетата й.
— Нещо не е наред — каза тя и бързо стана.
Намериха Джентри коленичил до носилката с нещо черно в ръка. Чери дръпна нещото преди Джентри да успее да помръдне. Остана където си беше, примигвайки към нея.
— Не е лесно да те държи човек спокоен, мистър. — Тя подаде черното нещо на Плъзгавия. Ретинална камера.
— Трябва да намерим кой е той — каза Джентри. Гласът му беше надебелял от успокоителните, които тя беше приложила, но Плъзгавия усети, че лошата нотка на лудост беше отстъпила.
— По дяволите, — отговори тя, — откъде да знаеш дали е със същите очи като преди година?
Джентри докосна превръзката на главата си.
— И ти го видя също, нали?
— Аха, — каза Чери, — той го изключи.
— Беше просто шокът — каза Джентри. — Не бях очаквал… Нямаше истинска опасност, просто не бях готов…
— Беше направо изфирясал отвсякъде — каза Чери.
Джентри се закрепи нестабилно на краката си.
— Махаме го — каза Плъзгавия. — Пратих Птичката да вземе назаем кола. Не ми харесват тия лайна.
Чери го зяпна.
— Къде го махаме? Трябва да вървя с него. Това ми е работата.
— Знам едно място — излъга Плъзгавия. — Нямаме ток, Джентри.
— Не можеш да го закараш никъде — каза Джентри.
— Да, сигурно.
— Не. — Джентри се олюля леко. — Ще остане. Разклонителите са си на мястото. Няма да го смущавам пак. Чери може да остане тук.
— Ще трябва да обясниш един куп щуротии по тая, Джентри — каза Плъзгавия.
— Като начало, — отговори Джентри и посочи нещото, монтирано над главата на Брояча, — това не е „LF“. Това е алеф.
19. ПОД НОЖА
И пак хотелът, потънал в мъртвото блато на гадостта след маг. Приор я въвежда във фоайето, японските туристи вече са станали и се тълпят около гидове със скучаещ вид. И една стъпка, още една, още една след другата, главата й тежи жестоко, като че ли някой й е пробил дупка на върха и е налял вътре четвърт кило мътно олово, и зъбите й все едно са на някой друг, усеща ги прекалено големи; тя се опря на стената на асансьора, когато ускорението я притисна надолу.
— Къде е Еди?
— Еди отпътува, Мона.
Очите й се разтвориха широко и тя го изгледа, и видя, че усмивката се е върнала, копелето му с копеле.
— Какво?
— Еди го купихме. Компенсирахме го. Пътува към Макао с кредитна линия. Пазари се яко, мошеникът дребен.
— Компенсирали сте го?
