Хилтън казва, че се е пристрастил към нещо. Дрога ли, Континуитет?
— Съжалявам, Анджи. Това са засекретени данни.
— Хилтън…
— Континуитет… — започна той, и се прокашля.
— Здравей, Хилтън.
— Приоритетно нареждане, Континуитет. Разполагаме ли с тази информация?
— Източниците на охраната описват пристрастяването на Нюмарк като невроелектронно.
— Не разбирам.
— Някакъв сорт, хм, „жицомания“ — подсети я Суифт.
Тя усети желание да му каже как е открила дрогата, и дозатора.
Мълчи, дете. Главата й беше пълна със звука на кошер, нарастващ натиск.
— Анджи? Какво има? — Той беше станал от стола си и се протягаше към нея.
— Нищо. Бях… ядосана. Съжалявам. Нерви. Вината не е твоя. Смятах да ти кажа, че съм намерила киберпространствения дек на Боби. Но ти сигурно вече знаеш за това, нали?
— Да ти донеса ли нещо? Вода?
— Не, благодаря, но ще полегна за малко, ако нямаш нищо против. Но остани, моля те. Имам някои идеи за орбитални серии, за които бих искала твоя съвет…
— Разбира се. Дремни малко, аз ще се поразходя по брега, и след това ще говорим.
Тя го гледаше през прозореца на спалнята, наблюдаваше как кафявата му фигура се отдалечава по посока към Колонията, последвана от търпеливото малко Дорние.
Изглеждаше като дете на самотен бряг, изглеждаше като изгубен, имаше чувство тя.
21. АЛЕФЪТ
С издигането на слънцето таванчето на Джентри се изпълни със светлина. Все още нямаше ток за 100- ватовите крушки. Зимните лъчи смекчиха очертанията на пултовете и холо-масата, подчертаха подредбата на древните книги, които изпълваха огънатите шперплатови рафтове покрай западната стена. Докато Джентри крачеше и говореше, и русият му петльов гребен се клатеше всеки път, когато той се завърташе на токовете на черните си ботуши, възбудата му като че ли блокираше успокояващия ефект на сънотворните дермове на Чери. Чери седеше на ръба на леглото и гледаше Джентри, хвърляйки от време на време поглед към дисплея на батерията, монтирана към носилката. Плъзгавия седеше на счупен стол, намерен някъде по Пустошта и претапициран с прозрачна пластмаса върху избелелите парцали разкъсан плат.
За облекчение на Плъзгавия, Джентри беше пропуснал всичките обяснения относно Формата и се беше заел направо с теорията си за това, дето му викаше алеф. Както винаги, когато Джентри започнеше нещо, използваше думи и конструкции, които Плъзгавия не разбираше много добре, но Плъзгавия знаеше от опит, че е по-добре да не го прекъсва; номерът беше да уловиш някакво там значение от общия куп неща, и да пропускаш нещата, дето не ги разбираш.
Джентри обясняваше, че Брояча е включен в нещо като чудовищно грамаден микрософт; предполагаше, че блокът представлява монолитно парче биочип. Ако това беше истина, то информационният капацитет на нещото беше на практика безкраен; сигурно е било фантастично скъпо да се произведе. Доста странно е, казваше Джентри, че някой изобщо го е направил, въпреки че се носят слухове, че такива неща съществуват, и че има за какво да се използват, най-вече за съхраняването на огромни количества конфиденциални данни. Лишени от връзка с глобалната мрежа, данните са защитени срещу всякаква възможна атака откъм киберпространството. Номерът е, разбира се, че не можеш да се вържеш към тях през киберпространството; те са изолиран обем.
— Той може да има там вътре всичко — каза Джентри, спирайки за момент, за да погледне към неподвижното лице. Завъртя се на ток и закрачи отново. — Цял свят. Светове. Какъв да е брой личностни конструкти…
— Все едно кара стим ли? — попита Чери. — Затова ли е винаги в REM?
— Не, — каза Джентри, — не е симстим. Напълно интерактивно е. И е въпрос на мащаби. Ако това е биософт от клас алеф, той може да има буквално каквото и да било вътре. В известен смисъл би могъл да има приближение на абсолютно всичко.
— Стори ми се покрай Африканчето, — каза Чери, — че този образ му плаща, за да стои така. Нещо от сорта на жокейска там жицарщина, само че различно. А пък и ония с жиците не са в REM като него…
— Но когато се опита да го хванеш през твоите работи, излезе онова… нещо — обади се Плъзгавия. И видя как раменете на Джентри се напрягат под обсипаната с черни капси кожа.
— Да — каза Джентри, — и сега трябва да възстановя сметката ни при Комитета по термоядрена. — Той посочи към акумулаторите, подредени под стоманената маса. — Извади ми тези.
— Аха, — обади се Чери, — като да е навреме. Задникът ми се смръзна.
Те оставиха Джентри наведен над киберпространствения дек и се върнаха в стаята на Плъзгавия. Чери беше настояла да свържат електрическото одеало на Джентри към една от батериите и да го метнат над носилката. Върху бутановата горелка имаше останало студено кафе; Плъзгавия го изпи, без да го стопли, докато Чери гледаше през прозореца към посипаната със сняг равнина на Пустошта.
— Как е станало така? — попита тя.
— Джентри разправя, че е било запълване на кариера преди стотина години. След това посипали отгоре сума ти почва, но каквото посадили не щяло да расте. Много от пълнежа бил токсичен. Дъждовете отмили почвата. Сигурно накрая са се отказали и са почнали да изсипват още гадости. Водата там не става за пиене; пълна с поликарбонати и всичко друго такова.
— А тези зайци, дето оня, Птичката, ни ги лови?
— Те са на запад от тук. Няма да ги видиш на Пустошта. Даже и плъхове няма. Така или иначе, трябва да пробваш внимателно всяко месо от тука наоколо.
— Гледам, че има птици.
— Само гнездят тук, ходят някъде другаде да ядат.
— Какви сте вие с Джентри? — Тя все още гледаше през прозореца.
— Какво имаш предвид?
— Първата ми идея беше, че сте гейове. Имам предвид, заедно.
— Не.
— Но ми изглежда като да имате нужда един от друг по някакъв начин…
— Фабриката е негово място. Разрешава ми да живея тук. Аз… имам нужда да живея тук. Да си върша работата.
— Да строиш тези неща долу?
Крушката в жълтия конус факсова хартия светна; вентилаторът в калорифера се завъртя.
— Е, добре, — каза Чери, клекна пред калорифера и започна да разкопчава едно яке след друго, — той може да е луд, но току-що направи нещо полезно.
Джентри седеше прегърбен в стария стол от офис, когато Плъзгавия влезе в таванчето, и гледаше към мъничкия портативен монитор на кибердека си.
— Робърт Нюмарк — каза той.
— Ъ?
— Ретинална идентификация. Това е или Робърт Нюмарк, или някой, който е купил очите му.
— Как си го разбрал това? — Плъзгавия се наведе, за да погледне към базовите личностни статистики на екрана. Джентри игнорира въпроса.
— Това е то. Дръпнеш ли го обаче, загазваш в нещо съвършено различно.
— И какво?
— Някой иска да знае дали някой не задава някакви въпроси относно г-н Нюмарк.
— Кой?
