времето, всяка стена кърпена от поколения ръце в един непрекъснат процес на реставриране. Англичаните ценяха тяхното гоми по свой собствен начин, който Кумико едва беше започнала да разбира: те живееха в него.
Гоми в Агломерата беше нещо различно: един богат хумус, едно разложение, което подхранваше издънки от стомана и полимери. Дори само очевидната липса на планиране беше достатъчна, за да я обърка, толкова напълно противоречаща на стойността, която нейната собствена култура отдаваше на ефикасното използване на земята.
Пристигането им с такси от летището вече й беше показало разложението, цели квартали в руини, прозорци без стъкла, зяпнали над тротоари, покрити с боклуци. И загледани лица, докато бронираният екраноплан минаваше по улиците.
Сега Сали я въвлече внезапно в пълната странност на това място, с неговото разлагане и неподреденост, от което се издигаха кули, по-високи от която и да било в Токио, корпоративни обелиски, пробиващи опушената пчелна пита на припокриващите се куполи.
На разстояние две сменени таксита от хотела им те излязоха на самата улица, в тълпата на ранната вечер и надигащите се сенки. Въздухът беше студен, но не със студа на Лондон, и Кумико си спомни за цветовете в парка Уено.
Първата им спирка беше голям, поовехтял бар, наречен „Джентълменът Мухльо“, където Сали се задоволи с тих, много бърз разговор с един от барманите.
Излязоха, без да си поръчат нищо за пиене.
— Призраци — каза Сали, завивайки остро около ъгъл, с Кумико до нея. Улиците ставаха все по-празни, след като бяха прекосили няколко квартала, сградите бяха все по-тъмни и очукани.
— Моля да ме извините?
— Маса призраци за мен наоколо, или поне трябва да ги има.
— Познавате ли това място?
— Разбира се. Изглежда си все същото, но различно, разбираш ли?
— Не…
— Някой ден ще разбереш. Намерим ли когото търся, държиш си се като добро момиче. Говориш ако те питат, иначе не.
— Кого търсим?
— Човека. Или поне каквото е останало от него…
Половин квартал по-нататък мрачната улица беше празна — Кумико никога преди не беше виждала празна улица, като се изключи пресечката на Суейн, поръсена от среднощния сняг — Сали спря пред древен и абсолютно необнадеждващ магазин. Двете му витрини бяха посребрени от дебел слой прах отвътре. Когато се вгледа, Кумико различи букви от стъклени тръби, невключен неонов надпис: МЕТРО, след това по-дълга дума. Вратата между витрините беше подсилена с лист корозирала стомана, от нея тук-таме стърчаха ръждясали дупчести болтове, и в тях беше нанизана отпусната галванизирана бодлива тел.
Сали изгледа вратата, изпъчи рамене и направи бърза серия малки, сръчни жестове.
Кумико зяпна, когато жестовете се повториха.
— Сали…
— Джайв — прекъсна я Сали. — Казах ти да мълчиш, окей?
— Аха? — Гласът, не много повече от шепот, като че ли идваше отникъде.
— Вече ти казах — отговори Сали.
— Не джайвам.
— Искам да говоря с него. — Гласът й беше твърд и внимателен.
— Той е мъртъв.
— Знам.
Последва тишина, и Кумико чу звук, който можеше да е и вятърът, студен, носещ пясък вятър, стържещ по кривата на опората далече над тях.
— Той не е тук — каза гласът, и като че ли започна да се отдалечава. — Зад ъгъла, половин квартал, и наляво в прохода.
Кумико щеше да помни прохода винаги: тъмни тухли, хлъзгави от влагата, закачулени вентилатори, от които стърчаха комини слепен прах, жълта крушка в решетка корозирала сплав, по една ниска купчина празни бутилки, натрупана до всяка от стените, гнезда с човешки размери от смачкан факс и бели опаковъчни сегменти стиропор, и звукът на токовете на Сали.
Оттатък слабата светлина на крушката имаше мрак, въпреки че блясък, отразен от влажни тухли, подсказваше задънваща стена, и Кумико се поколеба, изплашена от внезапно ехо, звук, постоянно капене на вода…
Сали вдигна ръка. Тесен лъч много ярка светлина освети рязко очертано кръгче покрита с драсканици тухлена стена, след това плавно се спусна.
Докато не спря върху нещото в основата на стената, матов метал, изправена закръглена структура, която отначало Кумико взе по погрешка за поредния вентилатор. До основата й имаше угарки от бели свещи, плоско пластмасово шише, пълно с прозрачна течност, изложба от пакети цигари, пръснати отделни цигари, и сложна, многоръка фигура, нарисувана с нещо като бял тебешир.
Сали пристъпи напред, задържайки лъча, и Кумико видя, че бронираното нещо е закрепено за стената с масивни нитове.
— Финландецо?
Бързо проблясване на розова светлина от една хоризонтална цепнатина.
— Ей, Финландецо… — В гласа й имаше необичайно колебание…
— Мол. — Стържещ звук, като от повреден говорител. — За кво ти е фенера? Нямаш ли си инфрата? Или одъртяваш, и вече не виждаш на тъмно добре?
— За приятелката ми.
Нещо се премести зад цепнатината, цветът му беше нездравото розово на гореща цигарена пепел на слънчева светлина, и лицето на Кумико беше обляно от пресекваща светлина.
— Ахъ, — простърга гласът, — и коя е тя?
— Дъщеря на Янака.
— Без майтап.
Сали отпусна фенерчето, и то освети свещите, шишето, влажните сиви цигари, бялата фигурка с пернатите й ръце.
— Пробвай даровете — каза гласът. — Това там е половинка Московская. До фигурката на худуто. Късметлийска работа; любителите на фърченето я рисуват на кокаин.
— Господи, — каза Сали, и в гласа й имаше странна дистанция. Тя приклекна. — Не мога да го повярвам. — Кумико я гледаше как взима шишето и помирисва съдържанието.
— Пий го, добро е. Требе си. Никой не се прави на хитър пред оракул, ако си знае интересите.
— Финландецо, — започна Сали, след това наклони шишето и преглътна, и избърса уста с опакото на ръката си, — трябва да си превъртял…
— Трябва да съм късметлия. Устройство като това. Изцеждам го до дупка за всяка капка въображение, та камо ли лудост.
Кумико се приближи, след това приклекна до Сали.
— Конструкт, личностова възстановка? — Сали остави шишето с водка и зачегърта влажния под с върха на белия си нокът.
— Аха. Виждала си ги преди. Памет в реално време, ако ща, вързана към киберпространството, ако ща. Направих си майтапа с оракула, за да държа пръст в нещата, сещаш ли се? — Нещото издаде странен звук: смях. — Имаш любовни проблеми? Имаш кофти жена, дето не те разбира? — Смехът се надигна отново, като бисерчета статичен шум. — Всъщност съм по-скоро по бизнес-съветите. Подаръците ги оставят местните хлапета. Помага за мистиката, един вид. И почна ли да ставам скептичен, някой задник току-виж решил да
